Системата, върху която се гради обществото е сладка матрица, раждаща отровни плодове. Системата е чудовище, а съвремието нагло демонстрира как тя ловко се вкопчва и лишава от съдържание, от същностно, от различно. Големите градове са свикнали с матрицата, те услужливо я интегрират в съставните си части и изискват вписване в правилата. Малкият човек, идващ от периферията, колкото и да се опитва да преодолее системата, да я превъзмогне, да я заобиколи, често трудно съумява да се справи с нея, защото тя налага той да я приеме, обратното е равно… на смърт. Какво се случва с аутсайдерите, с онези, които предпочитат тишината на обикновеното смирение и остарели морални императиви? Един от възможните отговори се крие в „Слава“, премиерният филм на режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

След пълнометражния им дебют „Урок“, „Слава“ вдига още по-високо летвата на очакванията ни спрямо бъдещите им проекти, защото и двата филма, но особено „Слава”, показазват как истории от делника могат да се превърнат в изкуство, излъчващо вкус и чиста чувствителност. „Слава“ е още по-сложен, по-богат, по-мощен посланик на осмисляне на действителността ни и е прекрасно, че вторият филм не страда от “синдрома на втория филм”.

get-do_-jpg-h_2016

В „Слава“ кантонер изстрадва своята преданост към патриахалните повели, погазени от системата, а тя, чрез своите представители, провъзгласили се за съвременни апостоли на закона, изисква от обществото да участва във фарсов консенсус. Кантонерът Цанко (Стефан Денолюбов) открива пари с неизвестен произход и ги предава на съответните органи. Представителите на тези органи се възползват от постъпката му и я превръщат в част от личния си имидж — героят Цанко получава нов часовник от министъра на транспорта и почетна рицарска грамота. Часовникът обаче е менте, а ръководителката на PR службите към съответното ведомство изгубва предишния часовник на кантонера, марка „Слава“. Особеното в него е надписът от бащата на Цанко, заради който часовникът е памет, пазител на определени представи за света, предхождащи матрицата на големия град. От този момент Цанко започва да се лута в търсенето на истинския часовник, той се опитва да залепи прекръснатата връзка с мита за създателя и неговия завет, защото именно часовникът „Слава“ е отговор на моралния императив, отговор на вярата, надеждата, смисъла на битието.

Манталитетът на системата се оказва менте-подареният часовник изостава, по-късно министерството на транспорта подменя ментето с друг часовник „Слава“, който пък избързва, а Цанко продължава като в древна приказка с препятствия да дири бащиният „Слава” през седем земи, докато се сдобие с познание за света. Медии, политици, големият град и сякаш цялата държава не обичат малкия човек, не обичат неговото убежище – градината със зеленчуци, зайците, отглеждани в самота. Никой не се интересува от живота на този изчезващ вид.

Съдбата на Цанко се пресича с тази на амбициозната и безкомпромисна Юлия (Маргита Гошева) – ръководител на PR отдела към министерството на транспорта, за която моралът е глупава безмислица и загуба на време. Но докато Цанко преминава през своите катаклизми, тя също се променя. На финала двете същества се срещат, споделяйки личната си трансформация под влияние на системата. Всеки е получил урок, защото Юлия и Цанко са част от матрицата. Всеки е придобил другост, която го отклонява от личните завети. Цанко вероятно няма да повярва на Юлия, че тя съжалява за изгубеният “Слава”. Юлия пък едва ли е очаквала, че заекващият и на пръв поглед миролюбив кантонер може да прояви жестокост. Два свята в невъзможност за комуникация, два свята, породени в отказ от взаимност — трудни за съвместяване, още по-чужди на себе си. Така живеем днес, всеки за себе си, без съпричастност към проблемите на другия и криво-ляво се справяме, мислим, че се справяме.

slava

Министърът на транспорта дава интервюта по телевизията, че всичко е под контрол, виновниците за кризата ще бъдат наказани, докато някакъв журналист се опитва да води своя война с него. Кантонерът Цанко разказва на министъра, че служители крадат гориво от БДЖ, но никой не дава душа и сърце за проблема, тъкмо обратното. Юлия е прахосмукачката, която поглъща вредните шумове, вредните истини за министерството и ги обработва в сладки приказки, в слава, в лъжи. Така парадоксите на съществуването продължават до безкрайност, до възможни отмъщения, интриги, задкулисни игрички. Градът не спи, той диша в мъглата от двуличие и как иначе, нали е център-столица.

Тъжна е историята на „Слава“, но тя е разказана по неочакван начин – с мъдростта на иронията, с точния удар на гротеската, защото делникът не се нуждае от прегръдки и потупвания по рамото, а от благородни сътресения, които да ни изваждат от привидното равновесие. Трябва нещо да ни пробуди, да ни измести от вцепенението, от летаргията, от блудкавото живуркане и това нещо е реалността, онези случки от нея, които показват, че малкият човек може да действа въпреки матрицата, може да изненада матрицата, може да направи остър завой, за да се противопостави на системата.

В „Урок“ персонажът на Маргита Гошева бе Малкият човек, който изненада матрицата. В „Слава“ актьорът Стефан Денолюбов ювелирно влиза в тъканта на друга частица от социума, преднамерено изтласквана в ъглите му, но неочаквано за всички — оказала съпротива, дори с риск за живота си. Всички тези атоми, тези човешки същества на ръба, въпреки нашето познание за тях притежават невероятната енергия да бъдат себе си, да ни подарят вяра в доброто, макар и постоянно подложена на изпитание. Тези персонажи предизвикват симпатия, защото така плътно и естествено живеят на големия екран, сякаш току-що са били при нас и подобно на нас същестуват чрез грешките си.

Във филма участват като актьори и режисьорите Николай Тодоров, Милко Лазаров, Ралица Петрова, Димитър Сарджев и всеки от тях, в зависимост от изискванията на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, се е опитал така да изиграе своята роля, че тя да излъчва естественост. Киноведът Деян Статулов, композиторката Мира Искърова, сценаристът Дечо Таралежков допринасят актьорски за лекотата, с която „Слава“ изгражда своята атмосфера. Техните персонажи са част от шума на града, те са потопени в системата без да ѝ се съпротивляват.

glor66

„Слава“ е важен филм, който притежава позиция, защитена убедително от първата до последната минута на историята си. Екипът на „Слава“ с постоянство доказа, че нискобюджетните родни творби могат достойно да се конкурират с отличниците от най-добрите международни фестивали. “Слава“ е притча за вярата в доброто, въпреки абсурдите на битието, които ни провокират към бруталност. Но има надежда, сгушена някъде между релсите, уловена в погледа на обикновения Цанко, който отглежда зайци и всяка сутрин точно в осем проверява дали стрелките на бащината „Слава“ отмерват правилно диханието на времето.