Април 2019 / Хора

Исабел Алиенде

Интервю от Станислава Айви

Тя е един от най-продаваните автори на света. Тя е специалист по човешките истории, страданието на неоправданите, страстната любов, но уви не вярва в щастливия край. На 76 години днес Исабел Алиенде е влюбена в Роджър, “задоволена” от живота си, както го описва тя и макар да е преживявала трагедии през годините, тя вярва в доброто. Автор на над 20 романа преведени по целия свят, чилийската писателка е вдъхновила не един и двама души да променят живота си чрез магическия реализъм на историите си. Първата ѝ книга “Къщата на духовете” е екранизирана с участието на безброй звезди, сред които Мерил Стрийп, Джеръми Айрънс, Антонио Бандерас и Уинона Райдър. Награждавана е многократно за какви ли не заслуги, основател на фондация, която помага на жени и деца по целия свят, Исабел е изключителен човек и жена. Срещата с нея се случва в Саусалито, Сан Франциско в една приказна къща, която е нейният офис и е подходяща за историите ѝ и личността ѝ. 

Пишете винаги на испански.
Мога да напиша документални материали като реч, например, на английски или есе, но не мога да пиша художествена литература. Защото историята се случва в корема, не в мозъка.

Какво е усещането за един автор да види книгата си на екрана и колко замесена бяхте вие в продукцията на “Къщата на духовете”?
Въобще не бях замесена! Само избрах режисьора, имах няколко оферти за филма, но аз не исках да бъде холивудска продукция, макар че накрая стана точно така. Това не беше моята идея в началото. Продадох правата на шведския филмов институт и само написах в договора, че филмът трябва да бъде режисиран от Биле Аугуст.

Имате много силни жени в историите си – „Дъщеря на съдбата“, „Портрет в Сепия“, „Паола“ е много трогателна книга. Как създавате такива героини?
Аз не ги създавам, взимам ги от живота! Имам фондация, която работи с момичета и жени. Срещам невероятни хора, които са преживели ада и не само са оцелели, те стават по-силни и издръжливи. Често стават лидери на общностите си. Такива хора ме вълнуват, не само жени, мъже също. За мен ще е трудно да напиша книга за богат и привилегирован човек в предградията на Ню Йорк, например. Това не е историята, която търся. Не че не искам да чуя тази история, просто когато се вдъхновя да пиша за някого, е защото аз самата по някакъв начин мога да се свържа с техните преживявания. И поради някаква причина това ми се случва много по-лесно с бежанка от Гватемала, която е пребита и изнасилена в собствената си държава, отколкото с домакиня от предградията.

Създавате историите и героите си с толкова любов и оптимизъм и в същото време казвате, че не вярвате в щастлив край и няма такъв в книгите ви.
Моите герои обикновено умират или нещо им се случва накрая. Не е типичният щастлив край на хората, които се влюбват, женят се и имат много деца, това не се случва в моите книги. Но мисля, че в моите истории всеки научава по нещо, персонажите откриват нещо ново за себе си и стават по-силни. Оцеляват през повечето време.

Как се чувствате от това, че книгите ви могат да се четат по целия свят на почти всички езици?
Историите, които разказвам са на хора, които аз познавам. Не си измислям персонажи, а по-скоро ги взимам от реалността. А те си приличат по целия свят, всички чувстваме по един и същ начин. Изпитваме страх, омраза, любов, приятелство, това са все неща, които усещаме еднакво било то във Финландия, във Виетнам, в Африка. Хората са хора – променят се цветовете, културата, езика, но в същността си сме много подобни човешки същества. Смятам, че и затова хората се свързват с историите ми. Понякога получавам писма от държави, в които никога не съм била и вероятно никога няма да бъда и ми казват – „това е историята на моето семейство“. Историята на едно такова семейство може да съществува в Аржентина, Чили, където и да е по света. Любовта се превежда еднакво навсякъде.

Любовта се превежда еднакво навсякъде

Какво ви прави щастлива? Вас самата?
Кучетата! (смях)

Мен също.
Животните много ми харесват – бозайниците, влечугите не ми харесват. Любовта ме прави щастлива, тишината, имам нужда от много тишина. Семейството ми, което е много малко – синът ми, снаха ми, партньорът ми Роджър и трима внуци, които вече са големи хора и всеки от тях има своя живот, така че рядко ги виждам. До скоро имах и майка си, но тя почина. Пишехме си всеки ден съобщения. Обичам да пиша и да слушам истории. Киното – когато видя една хубава история на големия екран, съм толкова щастлива! Смятам, че за всеки един от нас, емоциите са най-важното. Виждаме света чрез чувствата и емоциите. Така съществуваме на този свят. Аз пиша за човешки взаимоотношения и те се случват на базата на чувствата, на вярванията. Живеем в момента във време, така е в САЩ, но мисля че навсякъде, на крайности. Светът е разделен и различните страни не се докосват когато няма диалог.

За диалог трябва да се научим да слушаме също!
Преди всичко трябва да слушаме.

Никой не го прави.
Никой не слуша, така е. Никой не иска да знае какво казва другият! В момента цялата политическа кампания в САЩ е изградена на страх. Внушава се страх на хората – срещу емигрантите, от рецесия, от всичко. И хората се запасяват с оръжия, за да се предпазят от инвазия на имигранти. Ти виждала ли си каравана на имигранти? Това са бедни семейства с бебета и деца, които идват чак от Централна Америка. Това ли е инвазията? За това ли ще се строи стена? Заради тях ще правим такова строителство? И хората имат оръжия заради това?

Какво искате от бъдещето?
Да го променя цялото!

Цялото?
Да, абсолютно всичко. Първо искам да се приключи с този патриархат – да не живеем в свят, контролиран само от мъже. Да има еднакво разпределение на света между мъжете и жените и женските и мъжките ценности да са тези, които ръководят света. Няма да го видя в живота си, но за това съм работила винаги. Може би внуците ми ще могат да го видят, не знам.

Думите остават.
И усилията, и борбата на феминистки движения и други подобни, които е имало. Помагат ти да еволюираш. Мисля, че най-лошата дума е, както се казва на английски – „да бъдеш задоволен“, по-важно е от това да бъдеш щастлив. Щастието е момент, експлозия – когато се влюбиш и летиш от щастие. Но това минава и остава усещането за стабилност, това да си добре в съществуването си и да имаш цел. Да служиш за нещо – на обществото, на идея, на очаквания, на определен човек. Това остава накрая и аз мисля, че имам един много задоволен живот, защото е така. Не реагирам ентусиазирано колко е прекрасно всичко – живота или някаква награда! Не, просто нямам злъч, завист, ревност, нямам негативни чувства.

Цялото видео интервю с Исабел Алиенде можете да гледате в каналите на документалната поредица Cinema Confidential от 01 май. Вижте повече на www.cinema-confidential.com
Фотография от Диляна Флорентин