През 1998 филмът „Любовниците от полярния кръг“ успява да разбуди духовете — критика и публика го посрещат на крака. Любовта на Ото и Анна, проследена от детските им години до зрелостта хваща за гърлото, а фестивалът във Венеция номинира младият режисьор със Златен Лъв. Независимо, че статуетката е дадена на друг, „Любовниците от полярния кръг“ се превръща в касовият испански отличник за годината. След премиерата му, Медем се отправя на дълга почивка –намира покой на осторов Форментера, където се ражда началото на „Сексът и Лусия“ (2001). Сюжетът на филма премества парченца от различни фрагменти според някакъв непредсказуем ред, който е лишен от допирни точки с логиката. Дали любовта е фикция, дали Лусия и Лоренцо съществуват в действителност и коя от историите е истинска? Фантазиите се разсейват и обединяват в светлината на живота, в романтика и тъга, в музиката на Алберто Иглесиас и един остров, окъпан от светлина. Филмите на Медем провокират, изискват да отключим мозъка си, да се успокоим, да се отдадем на течението на сюжета и след като сме се потопили в непознатото започва играта на подсъзнанието.

През пролетта на 2001, пътувайки към откриването на своя изложба, в автомобилна катастрофа загива 22 годишната сестра на Хулио Медем. Смъртта на Анна е шок за режисьора и той изпада в страшна депресия. „Тя беше художник и нейният дух продължава да е с мен в каритните ѝ“, пише Медем, а на погребението ѝ, той обещава да направи филм, който да е свързан с нея. През 2007 Медем завършва „ Безпокойната Анна“, в която Анна е художничка от Ибиса и се отправя на дълго пътуване във времето към корените на своето битие. Режисьорът включва картини на сестра си във филма. Анна е много жени едновременно, в тялото ѝ са се вляли енергиите на Изтока, на Египет, на индианци, Анна е богиня, която трябва да отвори същността си за факта, че може да бъде безсмъртна. Единайсет фрагмента, като в хипнотичен сън, разказват за живота на Анна, за срещата ѝ с любовта — прекрасен бербер, който иска да помогне на родината си, за пътешествията ѝ и за последната ѝ спирка — Ню Йорк, където на финала Анна побърква с появата си политически лидер, за да му покаже, че е по-силна от всяка война, от всеки изстрел, щом в тялото ѝ живее паметта за всемирната любов на стотици поколения. Музиката на Джоселин Пук към филма е код, вълшебно съкровище, а приятелството между Медем и Пук е плодоносно, защото след като я открива съвсем случайно, заедно създават една от най-интимните и защеметяващи приказки за любовта: „Стая в Рим“ (2010). Медем познава името на композиторката от саундтрака към „Широко затворени очи“ на Кубрик, но през цялото време си мисли, че Пук е живяла през 20-те години на ХХ век. По-късно, след като слуша музиката към филма „Дионис“, разбира, че тя е негова съвременничка, дори връстница и живее в Лондон. Носи ѝ монтиран материал от „Безспокойната Ана“, а тя решава да напише музика за филма. „Музиката на Джоселин ми помогна да разбера по-добре своя филм. Музикалните теми те подтикват да летиш, да се извисяваш и да гледаш на Земята от небето, от птичи поглед всичко е невероятно! В „Стая в Рим“ Джоселин напълни семплата история с музика от дълбините на душата“, казва режисьорът. Представянето на филма преминава през април 2010, на кинофестивала в Малага, с огромен успех. Това е първата англоезична творба на Медем, а в главните роли са испанката Елена Аная и украинката Наташа Яровенко. Филмът е свободна трактовка на филма на чилийския режисьор Матиас Бизе „В леглото“. Тук обаче вместо мъж и жена, които прекарват една нощ заедно, Алба и Наташа се преоткриват, докато се намират в една стая, в най-кратката нощ, вещаеща настъпването на лятото.

Шест години по-късно Медем разказва нова история — за гинеколог, треньор по футбол, десет годишно момче и учителката Магда, която узнава, че има рак на гърдата, но не се предава. Благодарение на близките си, тя успява да изживее пълноценно последната година от живота си и дори да създаде най-важното: нов живот. Всички се борят със смъртта и тяхната любов се оказва по-силна от физическия край на Магда.
По думите на Пенелопе Крус, ролята на Магда е най-сложната и трудна роля в кариерата ѝ до този момент. Крус не се е снимала в испански филм около 6 години и с „Ма Ма“ се завръща в родното кино, а изпълнението ѝ е забелязано и номинирано с награда „Гоя“ 2016 за главна женска роля. Дано да продължи в тази посока, защото въпреки даровете на таланта и изяществото ѝ, е ужасно отблъскващо да се наблюдава актьорското “самоубийство” в пошли комедии от рода на „Зулендър 2“ или „Агент полуинтелигент“.

„През 2006 посетих художествената галерия в Дюселдорф и видях „Бронзова жена“ 6 на Томас Шюте — женска фигура в реален човешки ръст, която се гърчеше от болка. Започнах да си задавам въпроси: дали причината за страданието ѝ е някаква злокачествена болест или пък болката е родилна? Тя сякаш предлагаше гръдта си на нещо невидимо, на бъдещия младенец. Върнах се повторно в галерията, за да я видя пак и установих, че бях омагьосан от нея завинаги. Тази скулптура е поводът и идеята за филма „Ма Ма“. Написах много бързо сценария. Нарекох героинята си Магда. В основата стои замисълът,че докато Магда умира, тя създава нов живот. Оставих сценария в чекмеджето и ето — след 8 години Пенелопе Крус ми звъни, за да ме пита имам ли сценарий за нея. Три пъти съм я канил да се снима при мен и тя все ми отказваше Спомних си за „Ма Ма“, дадох ѝ го и след няколко дни тя отново се обади с думите: „Хулио, историята ме разклати, хайде да направим заедно филма, аз ще го продуцирам. Искам да изиграя Магда!“
По време на снимките осъзнах, че нейният талант е удивителен, дори не предполагах на какво е способна. Тя беше винаги точна, ясна, земна и в същото време работеше с невероятна интуиция. За мен „Ма Ма“ е химн, песен за живота. Филмът започва с трагедия — Магда узнава за болестта си, рак на гърдата, запознава се с Артуро, който пък загубва дъщеря и съпруга — всичко това е ужасно. И двамата заживяват заедно: самотната майка, изоставена от съпруга си заради по-млада жена и самотен мъж, загубил завинаги своите близки. Те са заедно, въпреки болката. Филмът показва,че всяко страдание е само за себе си и неговата сила е относителна спрямо страданието на другите хора. Любовната история между Магда и Артуро облекчава, стопява болката. Филмът ми се развива като трагедия, но постоянно подсказва, че трагедията е само фон, а животът трябва да се живее въпреки всичко, да се изцеди до край, да му се отдадеш на пълни обороти. Магда вярва в живота, в реалността, в настоящето, другото няма значение, няма значение какво те очаква отвъд смъртта, няма значение самата смърт!“ разказва Хулио Медем.

Актьорите Луис Тосар (Артуро) и Асиер Ечеандия (Хулиан) играят искрено, дълбоко и изпълват екрана с топлина, която в испанското кино винаги е сантиментално-сълзлива. В „Ма Ма“ носните кърпички за зрителя са задължителен атрибут. Но както Медем отбелязва, киното е вид панацея, а няма нищо по-истинско и по-прекрасно, ако си поплачете в салона, докато наблюдавате как Магда загубва гръдта си, как загубва косите си, как се поти или пък как иска някой да прави любов с нея, но мъжете ѝ отказват. Мъжете в този филм вероятно имат проблем с потенциала си за любов – Артуро и лекуващият лекар Хулиан са посетители на бар за суингъри и след като никой не може да предложи секс на Магда, тя избира крайно ексцентричния начин да удовлетвори желанието си в същия бар с три прекрасни, млади, свежи мъжки тела, от които по-късно се ражда красивото бебе Наташа.

Съвсем по линията на испанския абсурдизъм в разказването на истории и тази почти изглежда с неочакван развой: независимо, че е оперирана, Магда ще умре след по-малко от година. Тя ражда Наташа, детето чувства гръдта на майка си, топлината ѝ и великолепната камера на Кико де ла Рика натоварва с бяло тази среща. Бяло-край-смърт-ново начало. Кико де ла Рика прави страхотни картини, вълшебни, понякога леко килнати встрани, за да „шамароса“ с тях публиката или по-точно, за да я въведе в необятната чистота на състраданието.
„Ма Ма“ е възможно най-нелогичният като обстоятелства и сюжет филм на Медем. Нелогичен като натрупване на информация и ситуации, но пък за сметка на това, поне лично за мен, това е най-силната роля на Пенелопе Крус досега. Ако след „Завръщане“ на Алмодовар тя получи „Оскар“, то сега най-малкото би трябвало да бъде номинирана със същата награда за последното си испанско приключение. „Хулио Медем ми подари силно изживяване. Отначало се уплаших от сценария му. Но после си казах, че Магда е един от най-светлите образи и трябва да я изиграя. Медем разказва ясно и със страст и възпява живота с такава любов, че след като гледал „Ма Ма“, искаш веднага да се обадиш на близките си и да им кажеш: „Обичам те!“, казва актрисата.

Едно бледо дете с руси дълги коси се появява постоянно във фантазиите на Магда, то скача от рамките на фотографии, нежно се включва в прегръдката ѝ с Артуро и малкия Дани, тази фикс-идея: Наташа обикаля стаята на бисексуалния гинеколог Хулиан, който си мечтае да осинови момиченце от Сибир. Образите нахлуват в главата на Магда, завъртат посоката на кадъра и понякога всичко е надолу с главата, което може би е истинската посока за нещата от живота.

Актрисите Найва Нимри, Пас Вега, Мануела Велес, Елена Аная, Пенелопе Крус заснеха страхотни женски образи във филмите на Медем, тяхната спонтанност, чудатост, сила, интуиция и чувствителност обогатиха любовния (визуален) дискурс с нюанси и светлина, а „Ма Ма“ е най-яркото утвържадане на любовта. Любов, въпреки смъртта!

Децата най-често проговарят, събирайки сричките „ма ма“ в едно. Но „Ма Ма“ има и друго значение – „mama“ в превод от испански означава „гръд“. В заглавието на филма е съсредоточена философията на историята. Тази, а може би и всяка друга история започва от раждането, от създаването, от силата,която провокира живота.