12 представя:Стела и нейните прозорци към света

Радвам се, че млад човек с усет към красивото, се е върнал да работи тук, след като е имал много други възможности в Европа и Америка.
На мен никога не ми е било самоцел да живея или да не живея в България. Просто така се случи. Няма значение къде си, а какво правиш и дали си щастлив с него. Барселона е готина, слънчева, пълно е с палми, плажове, обаче в края на краищата не намирах това, което търся. Нито слънцето може да ти помогне в този случай, нито нещо друго. (смях) Нали знаеш онези моменти, в които още с кацането, с пристигането някъде, знаеш дали това е твоето място или не. Моето усещане беше, че Барселона не е моето място и колкото и да опитвах да си създам живот там, все имаше нещо, което ми липсваше.


Защо ритейл дизайн? Какво те влюби в него?


Без дори да си давам сметка съм вървяла в тази посока, едва в момента го осъзнавам. Дори малките решения, които съм взимала, са ме водили до това, което правя сега. Идеята ми беше да уча нещо, което да съчетава аналитичното ми, пунктуално мислене и влечението ми към артистичните среди. Първо записах специалност „Инженерен дизайн“ в Технически университет в София и всяко лято ходех на бригада в Щатите. След едно от летата там обиколих доста места, основно бях в Лос Анджелис и Бевърли Хилс. И както се разхождах по Родео Драйв и гледах лъскавите витрини, си казах: „Уау, това изглежда страхотно и е направено с техника и подход, които аз уча в университета!“ Нямаше rocket science в тях. Макар че бяха на марки, които могат да си позволят да отделят бюджет, витрините бяха създадени с техники за сгъване на хартия, лепене, един и същ повтарящ се елемент. Никога дотогава не бях си представяла, че това, което правя в университета, всъщност може да се трансформира в дизайн на витрина. Така че идеята се роди някъде в Бевърли Хилс и поседя малко в главата ми. Месеци по-късно в университета имах проект, за който едва измолих преподавателката ми да направя търговски обект, вместо жилищен. Тя изобщо не беше въодушевена от моето своеволие, но все пак склони.

Значи в този момент никой около теб не говори за витрини?
Да, в този момент ние работехме с жилища, мебели, продуктов дизайн, ергономия, но изобщо не говорехме за витрини, магазини, за нищо подобно. Обаче аз имах тази идея и си казах: „Какво пък, ако пробвам?“. В крайна сметка преподавателката ми се съгласи и оттам започна едно чудене – откъде ще намеря обект, не познавам човек, който да има. Но се бях хванала на хорото и започнах да звъня на случайни магазини, питах могат ли да ми съдействат, защото ми трябваха реални чертежи. Магазинът, който ми помогна, беше в Троян, откъдето съм аз. Звъннах на собственичката, нямам вече представа как съм стигнала до номера ѝ. Представих се, тя беше леко шокирана в началото… (смях) Срещнахме се, разказах ѝ идеята си и явно тя прецени, че може да ми има доверие. Заведе ме да видя един магазин, който още не беше отворен, беше на боя, стърчаха жици. Даде ми чертежи, пусна ме да си направя снимки и така, на тази основа направих своя проект. Убедих се, че ми харесва, беше ми любопитно, рових се, интересувах се. В магазините, за разлика от жилищните проекти, има много регулации – за пожарна безопасност, за изходи, за светещи знаци. Да разбера цялата материя ми допадна много. Всъщност това, което не ми допада в интериорния дизайн на жилища, е, че много рядко имаш рамка, защото в дома на един човек, стига той да е съгласен, може да направиш всичко. В търговския обект обаче има правила, по които се водиш и това за мен е адски предизвикателно. Една година по-късно, когато дойде време за дипломната ми работа, вече знаех, че ще правя витрина. Толкова беше узрял интересът ми. В началото тръгнах в посока, която не беше съвсем това, което ме движи…

Каква беше тази посока?


Първо исках да направя модна витрина, изглеждаше ми логичен и очевиден избор. Тогава дипломната ми ръководителка каза: „Това, което правиш, трябва да те вълнува наистина, избери нещо, с което имаш по-дълбока връзка“. Побутна ме да извадя нещо от себе си и си казах: „Окей, ще правя оптика!“. Имайки в миналото проблеми със зрението, това беше тема, която почувствах като лечебен процес, сякаш минах през моята си травма и създадох нещо красиво от нея. И до ден днешен това е един от любимите ми проекти, понеже знам какво е да се бориш за зрението си и да ти се налага да ходиш на места, които изглеждат странно, студено, и да си толкова некомфортно с това, което се случва, да си толкова извън себе си. Реших, че ще направя оптика и ще пречупя идеята, че това е място, на което ходиш да си правиш преглед и да си купиш очила, ще го превърна в изкуство. В крайна сметка се получи доста интересно.

Първите витрини и изобщо ритейл дизайнът се зараждат във Франция и Англия, някак е логично човек да избере местата, които са люлка на тази дейност. Ти как реши да учиш в Барселона?
Беше интуиция. Не беше обосновано с факти. (смях) Не беше и заради конкретен университет. До последно се чудих дали да избера Istituto Europeo di Design или Elisava. Избрах Elisava в крайна сметка, защото ми се стори напук на системата, някак атмосферата беше: „готино ни е, забавляваме се и учим много неща“. Понякога дори ме шокираше колко свобода имаме. Никой никога не ни каза, че нещо не може да стане или че това не е условието на задачата. Преподавателите си даваха сметка, че сме от девет различни държави, всеки с различна цел, с различен бекграунд, и не намираха смисъл да ни слагат в калъп и да ни правят еднакви. Аз отидох доста наивно там, мислейки си, че всичко е много готино и забавно, но осъзнах, че дизайнът на витрини е много малка част от дизайна на търговския обект. Сблъсках се с въпроси за устойчиви материали, за различните типове търговски обекти и техните условия. Как сме сигурни, че това, което създаваме, ще бъде лесно за транспорт, за монтиране, ще бъде ли после рециклирано, ще му бъде ли даден втори шанс? Можем ли да вземем нещо, което вече съществува, и да му променим формата или функцията, без задължително да създаваме нов продукт? И още много…

Впечатляващо е, че се влага толкова мисъл по въпроса за преизползването и втория живот на нещата.
Да, нещо, което стоеше винаги там при всеки един проект, беше въпросът откъде идва това, което използваш, и къде отива то после. Никога не създаваш нещо, защото на теб ти трябва да бъде там, създаваш го, защото то служи по някакъв начин, и после винаги мислиш какъв ще бъде животът на нещото, след като твоята едноседмична активация приключи.


Прилага ли се това у нас?
Иска ми се. Опасявам се, че не навсякъде е задължителен фактор, но ми се иска да стане. Не можем да продължаваме да създаваме безобразно количество продукти, които задоволяват моментни нужди, а след това да ги изхвърляме и то дори не на правилното място. Вече има изключително интересни материали и техники. Това е нещо, за което не си давах сметка преди университета – как да оптимизирам процеса така, че да оставя най-малко отпечатък върху околната среда. Как продуктът да е лесен за транспорт – например да бъде извозен наведнъж с един камион, а не с три, и прочие

Звучиш така, сякаш тази логистика ти е адски интересна.
Тя е, наистина! Има много голяма наука зад търговските обекти, за която човек, който не е в сферата, не би си дал сметка. Това е нещото, което наистина много ме пали всеки ден. В търговския обект, в който работя, ежедневно продуцирам и мултиплицирам. Задачата ми не е да създам веднъж нещо, а всеки ден правя нова координация на магазина, на всеки две седмици се сменят основните витрини, два пъти в седмицата получаваме нова стока. Какво правим с тези опаковки, как оптимизираме процеса? Има една много сладка нотка на научност зад всичко това.




Какво прави една витрина добра за теб?
Ако не прилича на витрина на магазин. Не е задължително, ако си магазин за дрехи, да извадиш три манекена, да ги облечеш, да им сложиш шапка и перука, и хората да си кажат: „А, да, това е магазин за дрехи“. Най-много ме впечатляват витрини, които оставят любопитството на човека да го вкара в обекта. Доста магазини имат някакви финансови резултати, но нямат причина да съществуват отвъд парите. Те са в ерата на пластмасовите манекени, разлепени А4 листове с надпис „Намаление“ или „Връщам се след 5 минути“. Въпреки че понякога намирам лек чар, не това е, което трябва да се случва, за да вървим напред.

Всъщност има разлика между обекти, водени от идеята да са „луксозни“, без мисъл какво ще е преживяването на потребителите, и от друга страна, тези малки, натруфени магазинчета за чорапи, книги, бижута, които никога не са претендирали, че разбират от мода или изкуство. Те са там от сто години, дори не изкарват прилични пари, но са ценни за собственика си и освен това са чара на града…
Да, много хора не си дават сметка колко малки детайли правят преживяването ти добро или лошо в едно пространство. От стартовата точка в обекта – търговски или заведение, се започва с решенията. Къде ще си оставя якето? Ще ме настани ли някой, или влизам и сядам? Влязъл съм с чадър – къде да го оставя? В нашия магазин хората търсят място, в което да си сложат, да кажем, трите вази, които са взели. Въпросът е на какво разстояние и колко удобно сме сложили торбите за пазаруване. Имаш толкова много стъпки и не можеш да си позволиш да неглижираш някоя.

Коя витрина никога няма да забравиш?
Ясно помня една витрина на Prada, цялата в пеперуди, които бяха като истински, в три размера. Един единствен елемент – цяла композиция. Което, в същността си, е основата на всеки добър дизайн – да можеш от един елемент да създадеш идеята си, след това да наслагваш и да добавяш. Най-голямата креативност за мен идва, когато си ограничен.

А добър пример в България?
Няма конкретен магазин, който да ми идва наум, но вътрешното ми влечение ме тласка към тези малки магазинчета, за които ти спомена – където времето е спряло. Много е приятно, когато такова магазинче ме изненада с решение. Някак на магия се случват нещата. Не искам да коментирам големите търговски центрове, там обикновено визията идва готова, пращат се пропсове и генерално е по-скоро аранжиране. Иначе, някак у нас взимането на идеи от Запад идва с елемент на побългаряване, но така и не се впускаме да измислим нещо наше, нещо автентично.

Има я и липсата на натрупана история на мода и дизайн тук, това, че през голяма част от времето си, под едно или друго влияние, ние сме можели само да заимстваме.
В един момент реших, че ще търся снимки на магазини от миналото и се ровех в стари архиви, защото трябва да гледаш в океан от снимки, за да откриеш случайно витрина. Забелязах, че е имало време, в което хората са се старали много магазинът им да изглежда добре. От типографията, през логото, до това какво се продава и как е подредено на витрината. Имаше снимки на хората, които работят, облечени в костюми, спретнати, в перфектна като вакуум обстановка. Това, което се случва днес, е коренно различно.


Защо се получава така според теб?
Мисля, че идва от днешното отношение, което имаме към професиите си, начинът, по който вадим хляба си. Неглижирането на това, с което сме решили да се занимаваме по 8-10 часа на ден. Много е тъжно, че сякаш сме загубили този стандарт, това вътрешно усещане, че нещата трябва да се правят по правилния начин.



Определено би било много интересно за хората да научат историята на вече изчезнали емблематични магазини като „Минерал Сувенир“, например. Бащата на мъжа ми ни разказваше как е пътувал от Пловдив до София, за да купи за майка си едни изкуствени цветя оттам…
Да, в някакъв момент ми се иска да събера във фотокнига история на интересните магазинчета, дори тези без име, както и на хората вътре.


Ти си много млада и кариерата ти тепърва започва, кажи ми кои имена преди теб те вдъхновяват?
Саймън Дунън, чиято биография Confessions of a Window Dresser взех от университетската библиотека в началото на обучението ми, а към края му я взех отново. Дори си намерих вътре свои записки на български! (смях) Казах си, че може би не е било случайно. Неговата история е много интересна – той е от Англия, но заминава за Щатите и там създава едни от най-емблематичните витрини за своето време. Една конкретна, която той прави за Maxfield през 80-те, изобразява как койот отвлича бебе. Този случай става доста известен и има много референции в поп културата. В такъв момент си даваш сметка, че витрината не е просто прозорец, на който да покажеш какво продаваш, а е място да оставиш послание на света, да го провокираш. Да кажеш нещо на хората, без значение дали те ще влязат вътре да ти направят оборот. Към днешна дата, доста от витрините на Саймън са политически некоректни, но имат впечатляващо послание.
Друга моя любима витрина е на Narciso Rodriguez, която отгоре до долу е в препечени филийки с различен градиент – от най-светлата към най-тъмната. Самият Нарцисо и екипът му прекарват адски много часове в печене на филийки, докато получат желаните цветове. Детайлът, с който е подходил към работата си, е много отвъд витрините, които познаваме. За мен това е адски вълнуващо.


Впечатлена съм с каква лекота правиш нещата и как не ти е важно да се представиш задължително като професионалист, учил в чужбина, който разбира от всичко. Днес онлайн всеки е специалист по нещо, без значение какви са реалните, ежедневни задачи, които изпълнява. Във време, в което лицемерните лайкове валят, защото някой ти е колега, например, е супер освобождаващо как ти излизаш и казваш, че нещо е тъпо и не ти пука дали мнението ти ще бъде харесано.
Благодаря ти, че го казваш, защото наистина го чувствам така. Цялото ми пътешествие с витрините започна преди пет години и се развива толкова естествено в мен, толкова плавно. Имам планове, но дали ще станат, кога и как ще станат – не е нещо, което насилвам. Да оставям нещата малко по-добре, отколкото са били преди да се появя – това е, което искам. В момента работата ми дори не предполага да работя конкретно с витрини и съм напълно окей с това.


Витрините си ги пазиш за себе си значи?
Да, мисля си, че искам самата витрина като работа да си остане само за мен, като нещо, което си правя, когато имам какво да кажа. Обожавам да се ровя за истории от преди години, те са ми фокус. Не ми е интересно толкова какво в момента правят, да кажем, Hermѐs. Знам, че е хубаво, знам, че е интересно, знам, че е скъпо, браво на тях. Но е малко по-интересно да видиш какво са правили хората преди, с много по-малки ресурси и какви чудеса са успявали да свършат. Много ме е страх да не го превърна това в професия и задължение.