12 Въпроса:Ирмена Чичикова

Малко или много са десет години? Или каква е равносметката ти след предния ни разговор?
Десет години съдържат в себе си всичко — и малкото и многото. Липсите, постиженията, пропаданията, въздиганията. Всичко ново и вълнуващо, което се появява в живота ми. Нося със себе си всяка емоция и всеки урок, които продължават да ме водят по пътя напред.

Продължаваш да си актриса на свободна практика. Разкажи на неподготвения читател какво е да си фрийлансър в полето на актьорството?
При мен това е напълно осъзнат избор и въпреки безкрайните препятствия по пътя, не съжалявам за него. Дава ми истинската свобода да придвижвам кариерата си по удовлетворяващ начин, да работя с хората, които ме вдъхновяват и с които имаме идентична чувствителност и работна етика. Мога да експериментирам в полето на артистичното и да бъда в непрестанна провокация на актьорските си умения. Същевременно в този избор има голяма доза несигурност, непостоянство и разклащане на устоите, на моменти дори липса на принадлежност към общността.

Все още ли киното е голямата ти любов, за сметка на театъра?
За нищо на света не бих се отказала от театъра, защото той ми е дал непоклатима основа и познания. Но в моя личен контекст киното ми дава безкрайни възможности за реализация, пътувания и работни срещи с хора, на които се възхищавам. И е много по-голям портал за работата ми в чужбина.

Имаш специална любов с модата, нещо като “официална муза” си на платформата Иван Асен 22. Кои са най-запомнящите се моменти в последните десет години?
О, толкова са много! Със сигурност едни от тях са участията ми в концептуалните проекти Stations и +7 Hours, който е и моето лично обяснение в любов към Япония. С него за първи път бях част от Иван Асен 22 не само като муза и вдъхновител, но и като идеен съмишленик. Обичам много работата си с Нели Митева, която е основател на платформата, защото разширява интересите ми в областта на модата, а и ме провокира да излизам от собствените се рамки.

Какъв би бил мечтания ти кино проект като актриса?
Всеки следващ проект е мечтан.

Можеш ли да се определиш като инди актриса?
Да, с най-голямо удоволствие! Инди със стремеж към световното кино. Както каза любимият Шон Бейкър, след като спечели абсолютно заслужено Оскар за “Анора“: „Long live independent film!”

Имаш ли любим актьор с когото би искала да си партнираш?
От българските — Йордан Ръсин, чиято работа много уважавам. С него сме приятели от няколко години и въпреки че все се разминаваме в проектите, сме си обещали, че един ден ще си партнираме заедно.
От чуждестранните – не е лесно да избера – Андрю Скот ми е един от най-любимите актьори ever, Ралф Файнс, Мелвил Пупо, Кен Уатанабе, Адам Скот, винаги Бил Мъри!

Разкажи ни за срещата си с Уес Андерсън.
Както знаеш, обожавам Уес Андерсън! Благодарение на участието си във филма Touch Me Not, с който спечелихме Златната мечка на Berlinale 2018, се запознах с творци от неговото обкръжение. Изключителна група хора! Бил Мъри, Тилда Суинтън и нейният партньор Сандро Коп, поетът Ахсан Акбар, челистът Ян Воглер, който ми стана личен приятел и ме покани няколко пъти на концерти, които изнасяха по света заедно с Бил Мъри. Първият път беше в Лондон, където отново се видях с всички тях, после във Виена, където Уес Андерсън и жена му курираха невероятна изложба от архивите на Kunsthistorisches Museum. Там Ян ме представи на Уес и беше велико — когато се здрависахме ми каза колко много му харесват точките под очите ми и как съм облечена! Един ден ще работя с него!

Разкажи как участва в проектите на Сандро Коп Meyecelium и Doch. 
На всички тези срещи по света имах щастието да си говоря и със Сандро, който е невероятен артист. Неговото изкуство присъства в почти всички филми, в които Тилда снима — последните на Уес Андерсън, новият на Педро Алмодовар, по-концептуалните ѝ участия. На една от срещите ни в Лондон той ме покани да му позирам за проекта Meyecelium, който е съставен само от нарисувани очи, и който после показа на Биеналето във Венеция през 2019. Там отново се срещнахме с Тилда, а забавен факт е, че Брад Пит притежава една от картините. После, по време на пандемията, му позирах с часове по скайп за изложбата Doch, която е съставена от скици с молив на фрагментирани голи тела.

Харесва ли ти ролята на муза пред обектива, не пред камерата?
Харесва ми ролята на муза във всяка една форма на изкуството.

Как се случи участието ти в “Черното море”?
Това беше едно от онези магически случвания. По времето на стачките на сценаристите в САЩ преди две години нашите режисьори Кристал Мозел и Дерек Б. Хардън абсолютно спонтанно решиха да снимат филм без сценарий в Созопол. Благодарение на моя брат Йордан Чичиков, който също е режисьор, се запознах с продуцентката ни Изабела Ценкова и тя ме предложи за проба на женската роля на Кристал и Дерек. После тя, като абсолютен фокусник, успя да организира снимките на морето посред най-горещото лято. Направихме няколко опознавателни зуум разговора, те ми разказаха основната си идея и че целият филм ще бъде импровизиран. Две седмици преди началото на снимките се срещнахме на живо в Созопол за т.нар chemistry test, да проверим дали има химия между мен и Дерек, който щеше да е главният персонаж. Импровизирахме на английски различни сцени, разхождахме се, а на края на деня те ме попитаха дали искам да бъда част от проекта. Приех моментално!

Какво ще запомниш от тази роля?
Това несъмнено е един от най-ценните процеси, в които съм участвала. Заради хората и спонтанният начин, по който се случи. Заради методът на работа, с който не се бях сблъсквала досега. Заради свободата да създаваш филм наравно с всички останали участници, да бъдеш себе си, но и да изграждаш образ. Това е първата ми голяма роля на английски език и надявам се, ще отвори пътищата напред за още по-големи и вълнуващи такива.