Май 2025 / Хора

12 Въпроса:Ива Янкулова

фотография от Ивелина Димчеватекст и интервю от Слав

На 18 май 1993 бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич се опитват да избягат от обсадено Сараево по време на гражданската война в Босна и Херцеговина, последвала разпадането на Югославия. Любовта между мюсюлманка и християнин е немислима и влюбените опитват бягство през моста Връбаня, разделящ босненските от сръбските позиции. Там е и лобното им място, оставяйки ги в историята като сараевските Ромео и Жулиета…

32 години по късно, на същата дата бе и премиерата на последния сингъл на Ива Янкулова — “Адмира — Последната Жулиета на Сараево”. Питам я какво е провокирало тази история в нея като артист? Дали функцията на артиста е да се противопоставя на разрухата с творчество? Колко е важно да имаме памет в свят, в който сме заобиколени от войни и дава ли любовта надежда? И завършваме с видеоклипа към песента, създаден под режисурата на Жоро Манов и с майсторската камера на Крум Родригес, който удря право във сърцето…

Kакви ги вършиш напоследък, извън музикалното ти творчество?
Какви ли не ги върша! Миналото лято се събрах, в най-общия смисъл и заминах на морето с идеята да прекарам повече време в новия ми дом там. Пуснах обява, че преподавам частни уроци по рисуване в местната група и не след дълго ми се обади заместник-директорката на основното училище (градчето е малко), попита дали не бих останала за цялата учебна година. Честно казано, имах нужда от нещо такова. Промяна, кауза, бягство – от нещо или към нещо. Казах „да“. Зимата беше дълга, а сега се радвам на идващото слънце…

Как реши да се впуснеш в тази, може би, трета твоя кариера — след моделинга и музиката?
Работата с деца винаги ме е вълнувала, а и имам малък предишен опит от преподаване в София. Радвам се на тази нова възможност и я приемам с отворени обятия. Уча се от децата поне толкова, колкото и те от мен.
А и записах университет, което си е доста вълнуващо! Искам да си повиша квалификацията.

За мен е важно да не оставям незавършено нещо, което съм започнала

Какво ти дава или взима живота извън София?
Дава ти много спокойствие, макар че аз се старая да не ми е твърде спокойно. Започнах да рисувам отново – нещо, за което отдавна си мислех и миналия месец представих първата си самостоятелна изложба в София: „Монахът, който сънува дъщеря си“.
Дава ти време да останеш сам с мислите ти. Дава ти мирис на море, красиви гледки и много силен вятър. А какво ти взима… На моменти може да е малко самотно. Тук, където съм аз, през зимата нямаше нито едно отворено заведение и трудно можеше да видиш хора по улиците. Имахме и сериозен сняг и бяхме в онлайн обучение пет дни. Нямаше начин да се изровим, стоиш и чакаш. Но това пък е добър урок — търпението.

Промениха ли се по някакъв начин музикалните ти търсения и вдъхновения от началото на музикалната ти кариера досега? Каква е твоята лична музикална еволюция?
Не знам дали съм се променила. По-скоро всичко преминава в един по-естествен, може би по-зрял процес. Мисля, че съм си все същата, но се оформям по-смело и се заявявам по-уверено като артист. Темите, които ме вълнуват напоследък, често са социални, но не само.
Днес работих с един музикант, с когото ще издаваме обща песен. Не я бяхме докосвали от три години и той каза: „Леле, добре, че я оставихме! Тя си е пораснала сама, без да я пипаме.“ Много се смях, защото понякога наистина е така.
В курса по педагогика това също излезе като тема — че едно дете, в крайна сметка, ще стигне там, където трябва, дори и без да го натискаш и да му задаваш посоката насила. Та и с музиката е така.
Някои песни се изливат наведнъж — като „Адмира — Последната Жулиета на Сараево“. На други им трябва време. Но за мен е важно да не оставям незавършено нещо, което съм започнала. Независимо кога ще му дойде времето.

Живеем в малка държава, в която вкусовото разнообразие не е особено богато и това е нормално

Чувстваш ли се удовлетворена като музикант на полето на, да кажем, инди а не комерсиалния жанр?
Ах, този въпрос! (смях) Ще ти отговоря така: живеем в малка държава, в която вкусовото разнообразие не е особено богато и това е нормално. Но това не означава, че всеки артист не може да намери своята публика.
Сещам се за едно интервю с Пати Смит, в което казва: „Не можеш да очакваш да бъдеш приет от хората.“ Разказва как е писала поезия и правила музика, която може би са чели или слушали само 50 души, но продължава да го прави просто защото трябва. Защото не може да не го прави. После я питат: „А не мислиш ли, че успехът и популярността разглезват артиста? Ти си пънк рок — не искаш ли само готините хора да те слушат?“ И тя отговаря: „Fuck you!“, след което добавя: „Красиво е да си приет от хората.“
Разбира се, че всеки артист иска публика. Няма нищо по-хубаво от тази споделена енергия. Но от друга страна, моят любим Рик Рубин казва нещо също много точно по темата: „Публиката идва на последно място. Творбата е за теб. Ако я правиш за тях — вече си изгубен.“
Истината е, че в същността си това е самотен процес на самовглъбяване, поне за мен е такъв. Ако някой се припознае — чудесно. Но това не е целта. Целта е да не правиш компромиси със себе си и с това, зад което стоиш. Пак ще завърша с Пати, която в същото интервю казва просто: „Build a good name.“

Можеш ли да назовеш твои вдъхновители или кумири от музикалния свят и защо точно те?
Честно казанo не идва толкова от музика или музиканти, колкото от усещания, истории и срещи.
Не разделям музиката от рисуването, нито думите от образите. Когато пиша песен музиката идва заедно с текста, например. Те текат заедно, като един общ поток. Понякога вдъхновението идва от изречение, от лице, от спомен, от документален филм. Важното е процесът да тече – да се създава, без усилие, без да го насилвам.
Сред последните неща, които истински ме разтърсиха, беше изложба на Каспар Давид Фридрих в Alte Nationalgalerie в Берлин. Попаднах на нея случайно и много се впечатлих от него. Но за да кажа музикант… Сравнително скорошно откритие ми е една малка канадска певица, която се казва Flower Face. Има нещо в гласа ѝ и текстовете ѝ, което усещам много близко. Check her out!

Целта е да не правиш компромиси със себе си и с това, зад което стоиш

На 18 май беше премиерата на последната ти песен “Адмира — Последната Жулиета на Сараево”. Разкажи как изобщо откри тази стара разтърсваща история?
За историята на Адмира и Бошко научих едва миналата година. Всъщност – разбрах за нея и буквално за един час написах песента. Написах я и после просто стоях, мълчах и плаках…
Рядко се случва песен да се излее по такъв начин. На 18 май се навършиха 32 години от смъртта им и направихме премиерата точно на тази дата…

Кое в тази история те вдъхнови да напишеш песента?
Размишлявах по въпроса и си дадох сметка, че темите за смъртта, болката и освобождаването винаги са ме вълнували. Не заради някакъв „дарк вайб“, а по-скоро като стремеж да се освети пътят през тях.
Има теми, за които е много трудно да се говори. Толкова немислими, че рационалното просто спира да участва. Войната, със своята ужасяваща дисфункция – е точно такава. Ние тук не сме я изживели лично, но можем поне да се опитаме да си я представим. Защото това е важно, това ни прави хора — емпатията.

Темите за смъртта, болката и освобождаването винаги са ме вълнували

Мислиш ли, че такава трагична, почти филмова история може да докосне сегашните поколения, дори тези на Балканите, които нямат памет за това минало?
Бошко и Адмира трябва да бъдат почетени — защото са те, конкретни хора. Защото тяхната история е едновременно романтична и трагична, но и защото е част от общата ни памет.
Ние не бива да забравяме. Мисля си, че паметта е едно от най-ценните неща, които имаме и затова трябва да подхождаме с уважение — към историята, към процесите, които се случват извън нас и въпреки нас.
Има много неща над които нямаме контрол. Както и те не са имали. Да ги почетем с любов, внимание и светлина ми се струва правилно, естествено.
Това е като ода за герои, аз така я приемам. Като стара градска песен, която не се знае кой точно е написал, защото тя е на всички.

Какво искаш да кажеш с тази песен?
Искам да кажа, че да ти е тъжно не е страшно. Искам да кажа, че войната е най-безсмисленият и необясним акт на насилие, който може да съществува. Но най-вече — искам да кажа, че любовта съществува.
Адмира и Бошко са пример за тази любов. Той е можел да се прибере в Сърбия, но е избрал да остане в обсаденото Сараево цели 1 365 дни. Той е рискувал живота си само за да бъде с нея. Това не дава ли надежда? На мен ми дава.

Паметта е едно от най-ценните неща, които имаме и затова трябва да подхождаме с уважение — към историята, към процесите, които се случват извън нас и въпреки нас

Разкажи повече за творческия процес около клипа? Изглежда като да си събрала dream team за реализацията му?
Абсолютен dream team! Да работя с Жоро Манов е сбъдната мечта. Снимали сме десетки реклами заедно, но това — да доведем творчески проект докрай — беше цел отдавна.
Още когато му изпратих песента, той ми върна едно кратко: „МНОГО искам да я снимам.“ После изчезна. И се завърна с визия, която ме изуми.
Има една сцена в клипа, в която Зори (майката на сестра ми) бродира оръжие на стара шевна машина Singer. Когато Жоро ми показа сториборда, бях изумена и тогава той ми каза: „Ива, това е функцията на артиста. Да се противопоставя на разрухата с творчество.“ Стори ми се толкова красиво и толкова просто. Акт на ненасилие. Да везеш автомат с цветя…
Снимахме в едно малко селце близо до София, започнахме при -13 градуса, но за щастие — ентусиазмът (и уормърите) ни стопли.
Ключова част от клипа са куклите, изработени специално за проекта — те изглеждат сякаш са излезли от „Герника“ на Пикасо. Работихме с голям екип от актьори, всички невероятни. Баща ми също участва.
А актьорите в главните роли, Жаки и Иван, се превъплътиха емоционално в образите на Бошко и Адмира. Вълнението в снимачния ден… Не мога да го сравня с нищо друго!

Имаш ли вече ново вдъхновение за следващ проект?
Готвя много неща. Така се случи, че някак си чакат реда – и се радвам, че е така.
В момента работя с един страхотен художник по следващия ми клип — той рисува всичко на ръка.
Колаборативният процес е, честно казано, едно от най-вдъхновяващите неща за мен. Той идва след самовглъбяването! (смях)

Повече за "Адмира — последната Жулиета на Сараево" можете да научите на www.yva.lifeКлипът към песента е продуциран от Clamer Production Studio с изпълнителен продуцент Атанас Бързаков, режисьор Жоро Манов, оператор Крум Родригес и стайлинг от Кристина Симидчийска и Пола Попова