
На 18 май 1993 бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич се опитват да избягат от обсадено Сараево по време на гражданската война в Босна и Херцеговина, последвала разпадането на Югославия. Любовта между мюсюлманка и християнин е немислима и влюбените опитват бягство през моста Връбаня, разделящ босненските от сръбските позиции. Там е и лобното им място, оставяйки ги в историята като сараевските Ромео и Жулиета…
32 години по късно, на същата дата бе и премиерата на последния сингъл на Ива Янкулова — “Адмира — Последната Жулиета на Сараево”. Питам я какво е провокирало тази история в нея като артист? Дали функцията на артиста е да се противопоставя на разрухата с творчество? Колко е важно да имаме памет в свят, в който сме заобиколени от войни и дава ли любовта надежда? И завършваме с видеоклипа към песента, създаден под режисурата на Жоро Манов и с майсторската камера на Крум Родригес, който удря право във сърцето…
Kакви ги вършиш напоследък, извън музикалното ти творчество?
Какви ли не ги върша! Миналото лято се събрах, в най-общия смисъл и заминах на морето с идеята да прекарам повече време в новия ми дом там. Пуснах обява, че преподавам частни уроци по рисуване в местната група и не след дълго ми се обади заместник-директорката на основното училище (градчето е малко), попита дали не бих останала за цялата учебна година. Честно казано, имах нужда от нещо такова. Промяна, кауза, бягство – от нещо или към нещо. Казах „да“. Зимата беше дълга, а сега се радвам на идващото слънце…
Как реши да се впуснеш в тази, може би, трета твоя кариера — след моделинга и музиката?
Работата с деца винаги ме е вълнувала, а и имам малък предишен опит от преподаване в София. Радвам се на тази нова възможност и я приемам с отворени обятия. Уча се от децата поне толкова, колкото и те от мен.
А и записах университет, което си е доста вълнуващо! Искам да си повиша квалификацията.

Какво ти дава или взима живота извън София?
Дава ти много спокойствие, макар че аз се старая да не ми е твърде спокойно. Започнах да рисувам отново – нещо, за което отдавна си мислех и миналия месец представих първата си самостоятелна изложба в София: „Монахът, който сънува дъщеря си“.
Дава ти време да останеш сам с мислите ти. Дава ти мирис на море, красиви гледки и много силен вятър. А какво ти взима… На моменти може да е малко самотно. Тук, където съм аз, през зимата нямаше нито едно отворено заведение и трудно можеше да видиш хора по улиците. Имахме и сериозен сняг и бяхме в онлайн обучение пет дни. Нямаше начин да се изровим, стоиш и чакаш. Но това пък е добър урок — търпението.
Промениха ли се по някакъв начин музикалните ти търсения и вдъхновения от началото на музикалната ти кариера досега? Каква е твоята лична музикална еволюция?
Не знам дали съм се променила. По-скоро всичко преминава в един по-естествен, може би по-зрял процес. Мисля, че съм си все същата, но се оформям по-смело и се заявявам по-уверено като артист. Темите, които ме вълнуват напоследък, често са социални, но не само.
Днес работих с един музикант, с когото ще издаваме обща песен. Не я бяхме докосвали от три години и той каза: „Леле, добре, че я оставихме! Тя си е пораснала сама, без да я пипаме.“ Много се смях, защото понякога наистина е така.
В курса по педагогика това също излезе като тема — че едно дете, в крайна сметка, ще стигне там, където трябва, дори и без да го натискаш и да му задаваш посоката насила. Та и с музиката е така.
Някои песни се изливат наведнъж — като „Адмира — Последната Жулиета на Сараево“. На други им трябва време. Но за мен е важно да не оставям незавършено нещо, което съм започнала. Независимо кога ще му дойде времето.

Чувстваш ли се удовлетворена като музикант на полето на, да кажем, инди а не комерсиалния жанр?
Ах, този въпрос! (смях) Ще ти отговоря така: живеем в малка държава, в която вкусовото разнообразие не е особено богато и това е нормално. Но това не означава, че всеки артист не може да намери своята публика.
Сещам се за едно интервю с Пати Смит, в което казва: „Не можеш да очакваш да бъдеш приет от хората.“ Разказва как е писала поезия и правила музика, която може би са чели или слушали само 50 души, но продължава да го прави просто защото трябва. Защото не може да не го прави. После я питат: „А не мислиш ли, че успехът и популярността разглезват артиста? Ти си пънк рок — не искаш ли само готините хора да те слушат?“ И тя отговаря: „Fuck you!“, след което добавя: „Красиво е да си приет от хората.“
Разбира се, че всеки артист иска публика. Няма нищо по-хубаво от тази споделена енергия. Но от друга страна, моят любим Рик Рубин казва нещо също много точно по темата: „Публиката идва на последно място. Творбата е за теб. Ако я правиш за тях — вече си изгубен.“
Истината е, че в същността си това е самотен процес на самовглъбяване, поне за мен е такъв. Ако някой се припознае — чудесно. Но това не е целта. Целта е да не правиш компромиси със себе си и с това, зад което стоиш. Пак ще завърша с Пати, която в същото интервю казва просто: „Build a good name.“
Можеш ли да назовеш твои вдъхновители или кумири от музикалния свят и защо точно те?
Честно казанo не идва толкова от музика или музиканти, колкото от усещания, истории и срещи.
Не разделям музиката от рисуването, нито думите от образите. Когато пиша песен музиката идва заедно с текста, например. Те текат заедно, като един общ поток. Понякога вдъхновението идва от изречение, от лице, от спомен, от документален филм. Важното е процесът да тече – да се създава, без усилие, без да го насилвам.
Сред последните неща, които истински ме разтърсиха, беше изложба на Каспар Давид Фридрих в Alte Nationalgalerie в Берлин. Попаднах на нея случайно и много се впечатлих от него. Но за да кажа музикант… Сравнително скорошно откритие ми е една малка канадска певица, която се казва Flower Face. Има нещо в гласа ѝ и текстовете ѝ, което усещам много близко. Check her out!

На 18 май беше премиерата на последната ти песен “Адмира — Последната Жулиета на Сараево”. Разкажи как изобщо откри тази стара разтърсваща история?
За историята на Адмира и Бошко научих едва миналата година. Всъщност – разбрах за нея и буквално за един час написах песента. Написах я и после просто стоях, мълчах и плаках…
Рядко се случва песен да се излее по такъв начин. На 18 май се навършиха 32 години от смъртта им и направихме премиерата точно на тази дата…
Кое в тази история те вдъхнови да напишеш песента?
Размишлявах по въпроса и си дадох сметка, че темите за смъртта, болката и освобождаването винаги са ме вълнували. Не заради някакъв „дарк вайб“, а по-скоро като стремеж да се освети пътят през тях.
Има теми, за които е много трудно да се говори. Толкова немислими, че рационалното просто спира да участва. Войната, със своята ужасяваща дисфункция – е точно такава. Ние тук не сме я изживели лично, но можем поне да се опитаме да си я представим. Защото това е важно, това ни прави хора — емпатията.

Мислиш ли, че такава трагична, почти филмова история може да докосне сегашните поколения, дори тези на Балканите, които нямат памет за това минало?
Бошко и Адмира трябва да бъдат почетени — защото са те, конкретни хора. Защото тяхната история е едновременно романтична и трагична, но и защото е част от общата ни памет.
Ние не бива да забравяме. Мисля си, че паметта е едно от най-ценните неща, които имаме и затова трябва да подхождаме с уважение — към историята, към процесите, които се случват извън нас и въпреки нас.
Има много неща над които нямаме контрол. Както и те не са имали. Да ги почетем с любов, внимание и светлина ми се струва правилно, естествено.
Това е като ода за герои, аз така я приемам. Като стара градска песен, която не се знае кой точно е написал, защото тя е на всички.
Какво искаш да кажеш с тази песен?
Искам да кажа, че да ти е тъжно не е страшно. Искам да кажа, че войната е най-безсмисленият и необясним акт на насилие, който може да съществува. Но най-вече — искам да кажа, че любовта съществува.
Адмира и Бошко са пример за тази любов. Той е можел да се прибере в Сърбия, но е избрал да остане в обсаденото Сараево цели 1 365 дни. Той е рискувал живота си само за да бъде с нея. Това не дава ли надежда? На мен ми дава.

Разкажи повече за творческия процес около клипа? Изглежда като да си събрала dream team за реализацията му?
Абсолютен dream team! Да работя с Жоро Манов е сбъдната мечта. Снимали сме десетки реклами заедно, но това — да доведем творчески проект докрай — беше цел отдавна.
Още когато му изпратих песента, той ми върна едно кратко: „МНОГО искам да я снимам.“ После изчезна. И се завърна с визия, която ме изуми.
Има една сцена в клипа, в която Зори (майката на сестра ми) бродира оръжие на стара шевна машина Singer. Когато Жоро ми показа сториборда, бях изумена и тогава той ми каза: „Ива, това е функцията на артиста. Да се противопоставя на разрухата с творчество.“ Стори ми се толкова красиво и толкова просто. Акт на ненасилие. Да везеш автомат с цветя…
Снимахме в едно малко селце близо до София, започнахме при -13 градуса, но за щастие — ентусиазмът (и уормърите) ни стопли.
Ключова част от клипа са куклите, изработени специално за проекта — те изглеждат сякаш са излезли от „Герника“ на Пикасо. Работихме с голям екип от актьори, всички невероятни. Баща ми също участва.
А актьорите в главните роли, Жаки и Иван, се превъплътиха емоционално в образите на Бошко и Адмира. Вълнението в снимачния ден… Не мога да го сравня с нищо друго!
Имаш ли вече ново вдъхновение за следващ проект?
Готвя много неща. Така се случи, че някак си чакат реда – и се радвам, че е така.
В момента работя с един страхотен художник по следващия ми клип — той рисува всичко на ръка.
Колаборативният процес е, честно казано, едно от най-вдъхновяващите неща за мен. Той идва след самовглъбяването! (смях)
Повече за "Адмира — последната Жулиета на Сараево" можете да научите на www.yva.lifeКлипът към песента е продуциран от Clamer Production Studio с изпълнителен продуцент Атанас Бързаков, режисьор Жоро Манов, оператор Крум Родригес и стайлинг от Кристина Симидчийска и Пола Попова
12 Въпроса: Тини
Влади Ванков в разговор с Тини за малките ритуали, клубната сцена преди и сега и турнето "15 години tINI and the Gang"
Владимир Карамазов
Владимир Карамазов в разговор със Слав за връзката между актьорството и фотографията, маската на популярността, изложбата "На тяхно място" и предразсъдъците към печата "затворник"
Може ли изкуственият интелект да псува като Вивиан Уестууд?
Скандалът с H&M, дигиталните клонинги и смазващата аполитичност – зарови ли модата главата си в пясъка и къде изчезна бунтът…
Биляна Савова
Биляна Савова в разговор със Слав за осъзнатия живот, за тук и сега, за силата на личния избор и отговорността към себе си
Благослав Анастасов
Благослав Анастасов от Hayes & Y в разговор със Слав за албума Departures, новият стар поглед към Европа, има ли срамна работа и женския възход в новата поп музика.
Kiss from a Rose
Ексклузивно за България представяме нашия поглед върху дизайнерската колаборация Magda Butrym H&M
12 въпроса: Кристина Верославова
Кристина Верославова за общото между нея и Мерилин Монро, колко професии е сменила, липсва ли ѝ моделската кариера и предстоящият мастър клас на Дейвид Лий Страсбърг.
12 представя: Стела и нейните прозорци към света
Габриела Георгиева представя младият ритейл дизайнер Стела
Отблизо с Magda Butrym H&M
Разговаряме с Магда Бутрим и Ан-Софи Йохансон за новата дизайнерска колаборация на H&M
Мария Кавлакова: Белегът на силата
Мария Кавлакова и дъщеря ѝ Вяра в откровение за силата, споделянето и изхода от чуждите концепции
12 Въпроса: Ирмена Чичикова
Ирмена Чичикова за мечтаните партньорства, срещите ѝ с Уес Андерсън и Тилда Суинтън, какво е да си фрийланс актриса и как се снима филм без сценарий. От Слав и Диляна Флорентин