Белослава

Спомняш ли си как започнахме предния разговор в Atelier (ресторанта на Белослава бел. ред.) преди десет години? Говорихме си как жените не обичат да ядат на публични места защото ще ги помислят за дебели!
Сега си спомних, това още е много хубава тема за разнищване!

След толкова време още ли си на това мнение?
Имам наблюдения и от гледна точка на ресторантьор, и от такава на кулинар. Аз, например, когато имам гости се опиянявам да приготвям ястия, които се приготвят два-три дни, то е като ритуал, особено като знаеш кой ще дойде. Вкарвам в храната енергията на човека и даже оприличавам ястията на хората, които идват. И у нас сме като във филма “Голямото плюскане” — можеш да умреш от преяждане, наистина! Мои приятели са ми казвали “искам да умра”, така с радост, с усмивка. Тръгвам от там, защото суетата е един любим грях на всички ни и си мисля, че е много опасно да спреш да обичаш душата си, много. И всъщност душата е едно измерение на човек, което много хора забравят и го забутват в килера, и започват да го затрупват с вещи, навици, ненужни приятелства… То започва да събира прах, минават години, а душата си стои някъде там в ъгъла, прашасва и така минава голяма част от живота. В един момент нещо ти се случва и си казваш “уоооу, чакай да повикам душата”, обаче има огромен риск тя да е умряла, да е пострадала, да е в кома под тази прах. Затова е хубаво да се разпиляваш понякога, когато се целуваш да се целуваш, когато ядеш да ядеш. Когато си с приятели да си в мига, да не маркираш. Или със семейството — това е най-трудното, дори тогава да си смирен, без тези очаквания.
Аз имам една песен “Нямаме време” в албума “Слушай ме”, тя е с Бобо , след която винаги казвам: ако човек живее този живот истински, с ръка на сърцето, ръка за ръка с душата си, ама така сграбчени и в прегръдка, то тоя живот ще ни стигне, силно вярвам, че ще ни стигне.

Сякаш се взираме в количеството, а не в качеството, все искаме да живеем дълъг живот.
За какво ни е този дълъг живот ако е празен? Защото хората масово се отказват да обичат, отказват се да срещат, да ядат това, или да пият онова…

Защо се отказват? Защото не го заслужават или защото се намразиха сами?
Не, защото ги е страх, според мен е това. Страхът, че с всичко това ти си вредиш. Ако си емоционален си вредиш, защото те разбалансира, ако ядеш ще напълнееш, ако пиеш ще се алкохолизираш… Балансът липсва. По принцип страхът е нещо много хубаво, в природата ни е задължителен, защото иначе ще те изядат. Обаче в този ни живот, според мен, ако не си смел, страхът започва да те убива бавно и да те води към инерцията, към това да чакаш ракийката със салатката на дивана в шест и така да мине животът, в това удобство…

Но дали си щастлив?
О, отдавна не се питаш даже! Скоро ми се случи, преди участие, когато имам нужда да се събера в себе си, да ми е тихо, когато започва да се прокрадва лек адреналин… Пътувам в едно такси и толкова омраза ме заля от шофьора — псуваше светофара, псуваше улиците, колегите, клиентите, че дори се изненадах как се изтръгна от мен, толкова не ми се говореше, но го попитах: “извинявайте, вие кога за последно бяхте щастлив?” “Никога не съм бил щастлив, каза, “така съм се родил!” “А не искате ли”, го попитах и той каза: “Не искам, така ми харесва, това е моят избор.” И аз го попитах: “а не ви ли радва, че ще се приберете след малко вкъщи, при жена ви, на уютно, например?” “Не, разведен съм, само пари ѝ давам на кучката!” И беше като някакъв сценарий всичко това. През неговия образ осъзнах, че огромен процент от хората по света никога не си задават въпроса “щастлив ли съм?” Или “какво да направя за да стана щастлив?”

Сигурно и заради последния ти сингъл “Душата ми”, все около душата въртим, сякаш говорим за хора без душа?
Може би да… Вчера бях на гости на мама и в един момент поех дълбоко въздух и тя ме попита: “да не те боли сърцето?” А аз отговорих: “не, душата ми!” Аз усещам когато ме заболи душата, много съм интуитивна, много дълбока, ранима — зодия Рак с асцендент Скорпион, покъртително тежко бреме. Имам и Риби в картата — нищо земно, само вода.

“И в дълбоките води”…
“Когато залезът заспи”… Усещам когато нещо ми се случи, дори не много драматично, тази болка е като от друго тяло вътре в мен, тялото на душата. И затова казвам, че е много важно тялото и душата да живеят заедно, а в повечето случаи съвременният човек живее в тялото единствено.

В материалното, в ниските вибрации.
Според мен е по-лесното, защото в ниските вибрации на съвременния живот има конкретика, която можеш да назовеш, можеш да я пожелаеш. Тоест — ставам, имам режим, ям правилно, ходя да спортувам, обличам се така, изкарвам такива пари. Обаче — лягам си вечерта в хубавата ми стая, в новите ми възглавници от Zara Home, пускам си телевизора, ако нямам компютър, да си догледам сериала и не съм се попитала нито веднъж в тази динамика на деня какво направих за себе си? Какво си дадох? Това, че съм яла правилно салата, или че съм пила кафе с бадемово мляко…

А душата гладна, там в килера…
Затрупана с прах. И аз, бидейки дълбок и духовен човек, дори аз понякога я забравям. Трябва, за съжаление, да се случат едни сътресения, които да ти напомнят, че тя е по-скъпоценна от всичко. Защото всеки в своя живот има различни измерения на сътресенията, но всеки ги има и не са случайни, дадени са ни! И аз имах преди година и половина едно падане, на което гледам като на философско падане, защото не съм от хората, които помнят грешките, а това, което научавам от тях. Избирам урока, а не фактологията, тя никога не ме е вълнувала. И когато видиш как целият свят се обръща с краката нагоре, всичко, което моята нежна, романтична, музикална душа, раздала се до оголени кости в песните вече 25 години разбра, че колкото и да даваш, народа през вековете иска и обича кръв и зрелища. Когато си спомням, винаги се сещам за филма Гладиатор, за тази тежка арена около която хората крещят и казват “убий го!” И когато хората убиват с думи, не някой закоравял престъпник, политик или убиец, а човек, който дава любовта си чрез думите, работи с тях, тогава много боли. Това е един много сложен процес, който аз преработвам и през който преминавам и за който си признавам, защото нямам капчица обяснение откъде идва тази лошотия. Аз не съм такава и го преборвам, силно момиче съм, имам музиката, имам невероятно семейство, имам на кого да се опра, ще се измъкна от страданието си. Но страданието, което касае другите, че няма да мога да им помогна с лошотията, ей това много ме терзае. Иска ми се да им кажа, че това лошо което те пишат за мен важи за тях самите. То не важи за мен защото те не ме познават.

Хората много предполагат, като рефлекс им е, забелязала ли си? Вменяват ти качества, какъв е характера ти… И преди десет години си говорихме същото, не сме мръднали.
Даже е по-лошо заради социалните мрежи. Те дават свобода на лошотията и бидейки анонимен, човекът зад екрана може да напише всичко и да мине между капките.

Та нали именно кенсъл културата се роди със социалните мрежи, всъщност. Демократичноста на това всеки с телефон да има мнение развали баланса, защото имаш само две опции — палец горе и палец долу. Дори нямаш избора на това да нямаш мнение.
Изниква ми сега в главата едно обяснение, че всъщност това е така, защото образите в социалните мрежи са виртуални, не са реални. Защото в бързината на скролването дори не вникваш, че този човек не е във виртуалното пространство. Той носи душа, крака, ръце, гърди. Той е майка, баба, жена, съпруга, приятел, гадже, любим. Той живее на втория етаж, пие всяка вечер по една водка, яде сарми на Коледа защото много добре ги прави, ходи всяко лято на море с три любими приятелски семейства. А ти в това скролване кога виждаш човека, какво знаеш за него освен това, което виждаш виртуално?

Е да, но човекът с телефона остава с усещането, че има право на това да си те предположи, да си те съди, да си те потребява както иска. И никой не се усеща колко повече си приличаме всички — и тези анонимните зад екрана, и тези, които ги съдят защото са публични личности. Сякаш цялото това лошо е насочено към тях самите всъщност?
Точно така е, но никой съзнателно не мисли, че е така. Никой не си дава сметка, че хейта е към него самия. Хората много обичат да съдят, сега го казвам в контекста на посещение в ресторант, като сме ходили с приятели. Аз съм ресторантьор и имам наблюдения и от другата страна. Хората съдят, а забравят, че зад една чиния, за да дойде до теб, стоят разни неща като това откъде е дошло морковчето, кой е нарязал лукчето, кой е готвил девет часа месцето, кой е купил чинията, кой е избрал покривката, кой е написал менюто… Никой като застане над чинията не се замисля, но пък казва: “Оу отвратително беше, имаше много сос” или “беше много мазно”… И моя спор с приятелите ми, като сме на ресторант, е, че когато са недоволни всеки дудне нещо. А аз не мога така, аз ще кажа, ще напиша нещо, само ако е хубаво. Ако не ми е харесало ще си замълча и няма да отида пак.

Всеки всъщност има избор как да реагира. А в обратния случай, когато много им е харесало, по твои наблюдения казват ли го?
Рядко, много рядко. Хората масово търсят негативното, обичат го някак си и го разпръскват в пространството. Търсят си го, намират си го и си го възпроизвеждат. Та не е ли в този смисъл фейсбук отровен и токсичен? Може би е интересен социален експеримент това със социалните мрежи, но да не забравяме, че зад профилите живеят хора. Много искам да кажа, че всички сме едно, всички сме заедно. И за жалост сме единни само когато страдаме, когато има война, когато ни е мъчно, когато има земетресение еди-къде-си. Защо трябва да стане трагедия, за да разберем, че хората сме едно, че миришем на хора, че умираме като кучета по един и същи начин, рано или късно и всъщност сме много близки всички по света? Каквото и да правим, каквато и раса да сме, всички ни боли пръстчето когато се порежем.

Не си даваме сметка, че хората повече си приличаме отколкото се различаваме. Но живеем в свят, в който акцентът е в различията ни, в това да се разделим и мразим по някакъв начин. Аз съм ляв — ти си десен, аз съм бял — ти си черен…
Така е по-лесно просто. Много често си представям пространството без социалните мрежи, защото много страдам от това, пожелавам си да изчезнат, виждам колко са пристрастени хората и виждам, че душата и социалните мрежи нямат пресечни точки. Просто душата не живее в този дом, социалните мрежи нямат душа и тя милата няма къде дори да приседне вътре. И тя, душата, дори в тролея ще застане по-удобно права, отколкото в социалните мрежи. Много ми се иска от трибуната на, за мен, най-естетичното онлайн пространство, с цялата си човещина и душа, която обича да обича, да напомним на хората, че когато онази везна на която са телефона и социалните мрежи започне да натежава, рязко да се обръщат към другата страна на везната и да попитат: “а ти как си мила моя душа?” И дори това да звучи много романтично и патетично, и отнесено, и емоционално — то е така, душата ни е преди всичко останало и само тя ни спасява когато има нужда. И го казвам аз, която преживях, преживявам и ще продължавам да преживявам една ситуация, в която безспорно имам вина и заставам с цялото си сърце и душа. Но другото не е човешко, не е хуманно. Ние трябва да запазим човещината в нас.

Това ли е урокът, който взе извън фактологията на случката?
Много са уроците, аз съм прекалено емоционален човек и много от грешките в живота ми съм правила на базата на своята емоционалност. Научих, че трябва да я обирам тая емоционалност. И в практиките при Биляна Савова учим, че това да си равен, да не си нито много горе, нито много долу, е много важно. Това е едно от нещата върху които работя, защото при мен емоционалността е тази която, да — ражда хубавата музика, но и да — вади дяволчето от мен. Научих кои са ми приятели и кои не са. Благодарна съм на цялото музикално и актьорско войнство, които въстанаха с любов за мен, подкрепяйки не постъпката ми, а човека зад нея. Прекланям се пред целият труд, който стои зад тези хора. Човек в крайна сметка избира какво да харесва в някого и какво да не харесва. Аз избирам да се прекланям пред труда на всички колеги и съмишленици от нашата сфера, тези които работим пред хората. Научих за приятелството, научих за това колко велик мъж имам до себе си. Евгени е една стена, ама не бетон, не камък, нещо отвъд!

Спаси ли те твоя мъж в тая ситуация по някакъв начин?
Всеки ден! Всеки ден се будя до неговия гръб и знам, че тази опора е безусловна. Моите родители, да са живи и здрави, също са много силни личности. Та уроците са много и знам, че ще науча още много, тепърва.

Напоследък много ми върви да тълкувам клишетата и се питам клишето клише ли е, ако е истина? В този ред на мисли клишето, че това, което не те убива, те прави по-силен, важи ли за твоята ситуация?
Абсолютно, за всяка една ситуация важи!

По-силна ли се чувстваш?
Не по-силна, аз съм великан!

В своите очи, или?
За другите очи мен никога не ме е интересувало, но за себе си съм с много глави нагоре, гледам света не отгоре, но ми се разшири мащаба и обхвата и някак с едни огромни, великански ръце още повече ще прегърна тоя свят. Защото в цялата омраза и негативизъм мога да видя още по-огромната любов.

Сещам се за една реплика от песен на NDOE: “аз съм тук да светя, имам функция”.
Да, наистина! Tези около мен, които ме познават като приятел, жена, любима, знаят за какви измерения, какъв мащаб любов става дума. Тя вече е умножена по сто пъти след това, което ми се случи, защото доброто побеждава, ама наистина, не само в приказките!

Говорейки толкова много за душата няма как да не те попитам, последния сингъл “Душата ми” любовно обясненияe към Евгени ли е?
Да, това е нашият живот в тази песен. Вътре в песента се разказва: “дълъг път с теб вървим и вървим, и мълчим, и сме двама”. И то е това, ние караме километри с кемпера през годините и има случаи, в които нищо не си говорим. Знаеш колко е скъпоценно да има човек, с който да можеш нищо да не си говориш.

Трудно постижимо и рядко.
Да, и да не ме ядосва това, че той мълчи и той на мен, че аз мълча. Освен това ние цял живот гоним ветровете с кайтовете, защото Дара и Евгени карат с огромна страст и любов, много ги обичат ветровете. Аз никога не прокарах, но съм един много добър шерп, който помага. Пера неопрени, свалям и вдигам кайтове, подреждам с тях. Това е моята асоциация пишейки този текст, ние гоним ветровете и аз го правя, защото той е там, никой не би избрал пустинни плажове с пясък, който ти влиза в ушите, ако няма човек, който зверски да обичаш. Това беше първата песен, която излезе след моята травма и наистина излях в нея душата си. Да не говорим, че Живко (Петров бел. ред.) пише толкова красива филмова музика и във фразата, която пише има толкова кино. Много навреме излезе тая песен, в правилния момент отиде при правилните хора. Прободе право в сърцата точно който трябва. Много е Белослава тип песен.

Какво означава много тип Белослава, ти си си Белослава?
Аз много пъти искам да избягам от Белослава.

Не, не ти позволявам! (смях) В предния разговор каза, че никога актуалността и класациите не са били мотивация за музиката ти, че пишеш само когато има какво да кажеш.
Да, неслучайно и третия ми студиен албум се казва “Когато има защо”. Защото човек трябва да се обади, например, на някого, когато има защо, не да маркираме любезност, а когато има смисъл и нужда. Да си там когато е важно, е важно, а не да пускам поредната песен, за да не ме забравят. Ами забравете ме, ако искате ме забравете, това не е мой проблем. Ето сега съм фен на сериала Йелоустоун и има една реплика, в един момент на един от каубоите, когато го изпращат от лагера им и той казва, че сега ще изгуби любовта си като си тръгва. И героя на Кевин Костнър му казва: “тя, ако е любовта ти ще те чака!” Така е и с песните. Колкото и егоистично да звучи, никога не съм правила песни когато трябва, защото трябва и заради когото трябва. Аз съм ги правила само заради себе си.

Не е ли това истинското божествено откровение на артиста, не заради материалното под формата на класации, продажби…
Веднага ще ти кажа най-често срещаното мнение по въпроса в социалните мрежи — това е така, защото може да си го позволиш.

В смисъл?
В смисъл, че съм човек, който може да разполага с времето си, със средствата си, така ми казват много често — на нея ѝ е лесно! Ами не, не е лесно. Това не е въпрос на възможности, това е въпрос на мислене. Даже съм имала една година, в която спрях да пея, 2022 ми беше юбилейна и направих толкова много концерти, че прегорях, уморих се. Цялата 2023, още в началото, прекратих всичките си концерти за цялата година.

Това свързано ли е със случката?
Не, аз още в началото на годината си бях казала, че ще стана анонимна и както казват — внимавай какво си пожелаваш. Защото стана обратното на това да стана анонимна, с тази грешка, която допуснах през лятото. И много хора пишеха ама кога ще имаш концерт, защо не пееш и аз им казвах: “не мога, не искам”.

Ще е лъжа да пея в този момент?
Да, ще е лъжа, не искам да пея. И пак: “ааа да, то е защото можеш да си го позволиш.” И това е така и не е, защото дори да не можех да си го позволя, дори да нямах бизнес от който да се издържам, нямаше да си позволя да се кача на сцената без душа. Много пъти се налага да се качваш на сцената и болен, и тъжен, и след тежки битовизми, неразбории с персонал, с ресторант, с хотел… Налагало ми се е да скачам тежко от бита в художествената среда, но е много трудно, просто човек трябва да е верен на себе си. Публиката е лакмус, тя усеща. Другото, което научих, е, че с любовта си публиката те чака, където и да си, те чакат. Защото ние сме във връзка с нея, като любовна.

Благословена си с такава публика.
Това е моята си публика — едни хора с определена естетика и разбирания. Аз съм наясно, че това не е масовата публика. Колкото и да съм духовна и емоционална, съм и страшен реалист, защото живея с такъв, Евгени е такъв и никога не забравя да ми напомни къде се намирам. Аз също предпочитам да не съм в заблуда с местонахождението си на музикалния пазар, ако изобщо думата “пазар” е валидна. Много добре знам кои са и какви са хората, които са на концертите ми. Ето например, на последното ми мини-турне срещнах хора, които ако видя в Париж, Лондон, Брюксел или Берлин, няма да различа. Не подценявам никого, но знаем как изглеждат хората в повечето български градове. Та аз съм горда с шепата красиви, за мен, естетични, за мен, умни, за мен… Моите хора. Аз отглеждам тази публика и те отглеждат мен, носейки ме на ръце като творец. И хората, които идват на концертите ми знаят, че аз много обичам да им говоря, аз проповядвам любов. Не защото е част от моето изпълнение, а защото когато видя любим човек много държа да му кажа, че ми е липсвал, много държа да му кажа — помниш ли последния път, когато ядохме торта еди-къде-си, помните ли как купонясвахме еди-къде-си? Всичко това важи за цялата публика, за всеки човек влязъл в залата пред мен, аз съм съпреживявала тези неща с тях. Така че поклон пред нейно величество публиката!

А сега пее ли ти се, имаш ли пак “глас”?
Не спирам да пея, но не ми се пее както преди, нямам тази тръпка. Не го казвам с тъга, то е съвсем реално — не ми се пее както преди, не ми се бачка както преди, не ми се пътува както преди. Избирам си сцените, правя по-малко концерти, на места на които не съм била или пък на такива които много обичам.

На какво го отдаваш?
Хигиена, разбрала съм и това. Много е важна хигиената през годините, защото това не може да стане когато си и тук и там, и ден и нощ, когато не спиш и пътуваш постоянно. Адски е уморителен нашият труд, защото е свързан с път, с недоспиване, с хора, с медии, със социални мрежи. Това е едно количество изисквания, които тежат на твоя гръб и аз вече не желая да нося тази тежка раница вече. Казвам го много откровено, без тъга. Много съм обърната към моята внучка Яна…

Това си мисля през цялото време като казваш тези неща — има ли връзка с това, че Буба вече е баба?
Има, тя ми премести центъра, аз съм лудо влюбена в Яна! Този подарък, който имам от Дара и Виктор е с душа, която много прилича на моята. Ние се разпознахме още когато тя се роди и буквално ми се измести центъра. Не усещам вече музиката да ме зарежда толкова, колкото Яна и не ме е срам да си го призная. Имам далечни познати, които от суета ли, не знам, ми казваха: “сега не казвай, че си баба!” Много се сугестират хората…

Има един когнитивен дисонанс признавам си и аз. Ето, гледам те и има едно голямо противоречие между това, което виждам и думата “баба”.
Думата “баба” е едно призвание, това е титла! Това е майката на майката, тя е голямата пчела.

Казват, че кармичната връзка между баба и внуче е по-различна от тази на дете и майка.
Сега го усетих с пълна сила! И аз имам моята силна връзка с моята баба Мария, всичко е много чисто и сега усещам достойнството да носиш тази титла. Не знам как ще се развие живота ми, никой не знае това, но мога с ръка на сърцето да кажа, че ако не усещам и не изпитвам необходимост и нямам творчески заряд, бих слязла от сцената, няма да ме е страх. Защото любовта е по-силна от страха и аз я имам вкъщи в лицето на Дара и Яна, те са смисъла на моя живот! И не че песните не са, но никога не мога да ги сравня с децата си. Така че ако се наложи, бих слязла от сцената — дори искам, ако имам още внучета, да съм баба на пълен работен ден!

Пееш ли много на Яна?
Разбира се, напоследък много ѝ пея песента “Ангел” от албума “Слушай ме”, тя е нашата приспивна песен.

А Евгени, тази твоя скала, какъв дядо е?
Той е влюбен също и само по думите му към нея — казва ѝ деди това, деди онова, наистина разбирам, че ние сме си баба и дядо. Когато той ѝ каже деди и я поеме в големите си ръце, и я води в коридора с картините да ѝ разказва кое какво е, и ѝ показва света който пък той вижда, а неговия свят е огромен и богат… Аз ѝ го пея моя свят, а майка ми, когато гледат книжки, пък ѝ играе представления! (смях)

Сега осъзнавам, че ти може да си баба, ама Анета Сотирова е прабаба! Ех тая Яна, само с изкуство е заобиколена, май няма много избор с какво ще се занимава като порасне?
А пък другата баба е архитект и съм много щастлива, че много се харесваме с другата баба и дядо! Когато имаш в дома си, във вътрешния си свят толкова много пъстрота, любов и обич, е много лесно да затвориш вратата за външния свят. И ето, една скоба, която трябва да отворим — много е важно през годините да обгрижваме освен душата си и близките си, за да има хора, заради които да искаш да затвориш вратата към външния свят. В моя случай семейството е много силно ядро, много здраво се държим с родителите ми — и с моите, и с тези на Евгени. Събираме се на големи обяди или вечери и си напомняме, че се обичаме, не ни е досадно. Най-досадна е Коледа, всичко извън Коледа е много хубаво, явно на този празник винаги има много очаквания. Но мога да кажа, че големите български фамилии по нищо не отстъпват на големите италиански фамилии. А пък бъдещия съпруг на Божидара Виктор, е едно от четири деца и от няколко години се събираме двете фамилии заедно и сме толкова много!

Можеше ли да предположиш преди десет години, когато беше предишният ни разговор, че през 2025 ще кажеш “мога да сляза от сцената и ще ми е добре”?
Не, това от много скоро започнах да го осъзнавам и мисля, изобщо да се прокрадва като мисъл, появи се умората. Много обичам да цитирам Лили Иванова, на която няма как да не се поклониш: “Като си уморен стой си вкъщи”. Права е, щом се усетиш уморен, стой си вкъщи и няма нищо срамно в това да го признаеш. Защото никой не ти е длъжен, нито колегите, за да ги товариш с нервност, нито публиката ти с неискреност, нито близките ти с умора. Ставаш друг когато правиш неща против волята си. И ако за тези петдесет години аз не съм го разбрала, значи съм идиот. А аз не съм идиот и знам къде се намирам.