Белослава

Защо жените не обичат да се хранят и да ги наблюдават?
Стигнахме до извода, че ги е срам, че след като ги видят да ядат, хората ще си помислят, че са дебели. Прекалено примитивно, но срамът от това да качиш дори килограм отгоре, особено в едно по-светско общество, а и не само…

Е някакъв вид социален провал ли?
Да, и забелязал ли си колко често, когато се срещнеш с някого, той не те пита как си, а казва: “О, отслабнал ли си?” Ако си понапълнял нищо не казват. Прекалено е да се общува на това ниво, особено ако дадения човек не си го виждал отдавна. На повечето хора мерилото им за това дали някой е успял, дали е постигнал нещо в живота си, е да изглежда добре. Има страшно много хора, които “не изглеждат добре”, но са големи умове. Те за това и се крият, защото не считат, че тази суета им е равна.
Битката със суетата е неравна и мисля, че трябва да създадем една нова революция, с която всички ние хора от сцената, подиума, медиите да освободим хората от тази натрапчивост на суетата. Ето, например, вие като визуална медия, можете да започнете с окосмяването. Не харесвам мъже, които си бръснат краката. Губят много време, а един мъж следва да се занимава с далеч по-сериозни неща. А те не само ги бръснат, ами ходят и на кола маска! За жените е ясно, ние сме по-нежни по природа и сигурно така е редно. Така, започнахме с космите – да има косми! Също да има паласки и коремчета, и при мъжете, и при жените!

Отричаме плочките?
Ами те са естетични само визуално. Но когато ги докосваш, има нещо пластмасово, както са силиконовите гърди. Трябва да има мекота, топлина, защото те не са само във взаимоотношенията. В пространството вибрират емоциите, взаимоотношенията между хората, вибрира тялото. Ако тялото е в “плочки” не може да вибрира. Трябва да има плът, защото плътността е плътност и в духа и във физиката. И аз апелирам към онова dolce vita, към онази София Лорен, и онази Моника Белучи, и онази женска прелест, която е пищна. Може би, защото самата аз съм пищна. Научих се, че трябва да ѝ се радвам на тази пищност, не да се плаша от нея.

Много са жените, които са в капана на онзи недостижим модел за красота.
И на “еднаквост” с другите, където всъщност е проблема. Но нека да не ни разбират хората, че апелираме към някакво култово преяждане. Възхищението от плътта е с мярка, разбира се. Но ако успеем да променим това, хората ще бъдат по-щастливи. Защото щастието се губи в цялата тази стерилност и целесъобразност, в това да бъдеш общоприет.

Защо според теб хората искат да са общоприети и харесвани, при положение че дори не го консумират в такъв мащаб? Всъщност на всеки му е важно да е харесван от любимите си.
Е, ти говориш за някакви по-висши умове. Повечето хора не осъзнават, че любовта към тях самите е най-важната. Но в тяхната скала добрият имидж е по-важен. Което пък е свързано с това да ходят на “светски” партита. Аз, например, не ходя, дори с риск да обидя хора, с които работя. Не се чувствам комфортно. Първо се изчервявам, второ – не знам как да говоря празни приказки, винаги задълбавам. Като видиш някого трябва да си кажете “Здравей, как си, какво ново”… Пък аз искам да намеря някаква дълбочина в контакта, на секундата. Хората не искат това, искат повърхностно, отгоре-отгоре и да отминат. Това вече те кара да си зависим от други фактори, да изглеждаш по определени начини.

Значи трябва освен манифест за космите и паласките да включим и по-духовни категории. За истинските нужди от одобрение?
Но такъв манифест вече не би бил възможен! Суетата на това ниво е навсякъде около нас, но тя не е фатална, нито партитата или това първосигнално общуване. Егото е големият злодей и ако може, нека да се държи настрана от суетата. Трябва да ги разделим. Егото би ти позволило плътта да бъде пищна, или да не е, докато суетата – не. Тя е малката сестра на егото, която все досажда: “Недей да ядеш, довечера си на парти не можеш да влезеш в новата рокля!” (смях) Докато егото се появява и пита: “Добре де, аз така и така съм си аз, за какво е всичко?” Ако егото реши да си остане вкъщи, би било по-искрено.

Ето решение – оставяш егото вкъщи, хващате се със суетата под ръка и отивате на социален живот.
Аз така и правя, когато се налага. Но не можем да забраним на хората да се суетят – благодарение на това цъфти цялата световна индустрия. Ето това няма как да го манифестираме.
Но ако сменим гледната точка? Нека поговорим за това със семейството на госпожа Петрова, която работи в пощата вече 32 години и господин Петров, който е шофьор на автобус 94. Те са хора с много конкретно ежедневие, много обичат вафли Боровец, аз също обичам вафли Боровец, между другото. Та тези хора, които се прибират вечер, гледат Слави Трифонов, вечерят салатката, кюфтенцата, ракийка си пийват – традиционен уют за българското семейство. Защо не си говорим какво е суетата за тях? В обществото има едно възгордяване, но какво ако седнеш до тези хора, буквално да седнеш и видиш за какво ще си говориш с тях? Съвсем други, нормални неща. И ще е много по-хубаво.

Това вече е въпрос на мащаби, дали допускаш смяна на мащаба.
Ние първо сме хора. Каквото и да правиш, каквато и професия да имаш, първо си човек. Какво толкова ще стане ако нямаш “онези обувки”, или ако не покориш еди-коя-си сцена? Ясно е, че няма в този живот да пея на Уембли. Но нали като се кача на сцената на малкия Swingin’ Hall, сърцето ми, общуването ми, всичко – пак ще съм аз. Kакво толкова по-различно ще ми каже Карл Лагерфелд от чичко Петров от автобуса? И него сигурно понякога го боли глава, и му е тежко друг път. Тези общовалидни неща ние ги забравяме, защото вече всеки иска да е някой друг. Не са доволни кои са и искат нещо друго. А всички плачат на филми, всички обичат Коледа, всички обичат подаръци, всички се тревожат за близките си. Ние преди всичко сме много еднакви. И аз винаги изхождам от това. Затова и не мога да погледна от гледната точка на мои колеги, които и през деня ходят с грим, с токчета, полагат изключителни усилия в ежедневието си да са това, което така и така са вечер на сцената. Не ги разбирам.

Може би образът им на сцената изчерпва тяхното Аз?
Това да не се харесваш такъв, какъвто си, за мен е грях към природата. Не можеш да хабиш нещо, което ти е подарено. Имам познати, които не знам че са къдрави, например, защото цял живот ходят на сешоар. Защо? Защото е наложено, че е по-елегантно, а в къдравото винаги има лек хаос.

Това като критика към фотосесията ли да го приемам? (смях)
Различно е, когато от време на време си позволиш да се погледнеш от друг ъгъл. Това е един елегантен лукс, но е кощунство да го превръщаш в ежедневие.

Това си е тенденция при човека, да върви срещу природата на много нива.
Защото на човек му става скучно, другото много тежко бреме. Всичко е измислено, всичко е много бързо и много достъпно. Хората създават и се усъвършенстват до нива, които да угодят на ума им и по някакъв начин разтрогват всичко минало. Онзи ден Лили Йончева, която живее в Англия, ми изпрати материал за брутална иновация за жени – уред с който да пишкаме прави! Всяка жена си е мислила, че би било много удобно, но се замислих колко кретенско е всъщност да се измисли такова нещо. Бъди любезен към природата, респектирай се от нещата, които са ти даденост… Да, сложно е да клякаш, да се събуваш…
Ние въртим с теб, сучем, не мога конкретно да анализирам за какво си говорим! (смях) Но да – разсъждаваме на глас. Така че да кажем – чистота, във всяко едно отношение! И заради природата, но нека да не захващаме толкова глобална тема. Въпреки, че ние самите сме Природа. Всеки един от нас. Гигантска при това!

Как се почувства от стилистичната провокация, на която те подложихме? Какво различно излезе от теб?
Знаеш ли какво се случи? Случи се, че сложих за първи път червено червило, тесни дрехи, поизправих косата и видях жена, която всички тези години съм се учила да бъда, която е била с мен през цялото време. За първи път разбрах, че съм готова да бъда тази жена, да се срещна с нея очи в очи. Винаги съм се притеснявала от по-големия си бюст, от малка. Криела съм го и всичко, това което жените с голям бюст преживяват. Това в голяма степен е парирало появата на жената в мен. Те сами по себе си са една голяма жена! Аз съм се родила с нея. И цял живот я крия от притеснение. Големият бюст донякъде, в очите на хората, е нещо просташко, неестетично. Винаги съм криела под тениска и дънки всеки сигнал за женственост, който мъжете биха доловили, признавам си! Докато не осъзная, че дори някой да изкоментира или подсвирне, няма нищо срамно. Но явно узрявам за това по-бавно, естетиката ми е по-различна. С тези снимки се почувствах много в кожата си.

Кажи го на жените от твоя балкон.
Не мога така универсално, пътят е дълъг и личен. Зависи от много неща, сама ли живееш, с мъж ли, какво е обкръжението ти, професията ти… Това е един много дълъг психологически процес, свързан със съзерцанието. Самосъзерцанието, всъщност, само там има дълбочина, когато останеш насаме със себе си, когато няма външно влияние.

Като че ли хората напоследък все по-рядко остават насаме?
То си е страшно да останеш сам. Според мен хората съвсем умишлено го избягват. Много по-лесно е в стадото, в глъчката. Много по-лесно е да танцуваш на музиката, на която и другите, да имаш обувките като на другия. На това лежи и успехът на жълтите медии. Защо толкова детайлно описват разводът на звездата Х? За да си кажеш: “И аз се разведох, и аз имам същата чанта, и тя е с моята прическа.” Оказва се по-лесно да вземеш готовия модел, за да си “спокоен”, че си в правилната посока.
Защото ако всъщност нямаш идея какво се случва и си се “вариш в собствен сос” вариантите са два – или да се свариш и да изчезнеш, или да се превърнеш в нещо много вкусно. Например в едно чудесно червено фагри в супа буйабес. А може и рибата да изчезне и да стане на бульон, прекалено да я свариш. Хубаво е да знаеш, когато се “вариш в собствен сос”, какво е заедно с теб в соса, каква е температурата и какво можеш да си позволиш. Това е луксът на самосъзерцанието. Ето – стигнахме до извода: да останеш насаме, за да си позволиш да извадиш най-доброто от себе си, а не обратното – да се слееш.

Ти позволяваш ли си го често?
Колкото и егоистично да звучи – да!

Защо егоистично?
Защото ако реша да пиша песен, да се отдам на творчество, в четири следобед, когато Евгени нещо си прави, Дара си пише домашното, кучетата са наоколо, чисто битов час от ежедневието, аз не мога да си го позволя. Заемайки моето пространство за това, трябва да отнема моето присъствие от тях, а те примерно имат нужда от мен. Ще разваля пъзела, общата картинка, в която майката помага на детето за домашното, прави вечеря за любимия, храни кучетата и ги разхожда. Тоест – ако не се направиш на велик артист, и си кажеш, че имаш нужда да си сам, и не се чупиш някъде за месеци да си твориш, няма как. Само че не мога да си го позволя. Без да искаме, сме социални животни. Аз самата съм част от ядрото на едно семейство, ядрото на една музикална среда, ядрото на една институция с две ресторантчета.

Не можеш да си всичко това едновременно.
Но съм!

Нали знаеш, че в очите на повечето хора това е абсурдно, никой няма да ти повярва?
Напротив! Има страшно много жени, които знам, че са в тази ситуация.

Но пък ти си име в твоята професия, семейството ти би трябвало отдавна да е окей с нуждата ти от време за творчество?
Да, но аз никога не съм ги занимавала с моята професия. Осъзнала съм важността на това да даваш времето и енергията си на хората, които обичаш и на тяхната нужда от това време с мен. Не мога да ги лишавам заради себе си, те са по-важни от мен. Но вървейки по този женски път на осъзнаване, опознавайки се все повече, вече мога да си позволя лукса да взимам повече време за себе си, да изключвам телефона си, да не пиша само по цели нощи, а да мога да го правя и следобедите. И това е лукс, който човек трябва да се научи да си позволява. Защото е готино да даваш обич на себе си, но когато даваш на другите е много по-хубаво. Там стои компромисът, ако въобще е компромис. То е начин на живот.

За теб даването на обич е еквивалент на личния лукс на себевнимание?
Можем и лукс да го наречем, защото е хубаво! (смях)

А кое е най-хубаво?
Музиката е най-хубавото. Въпреки, че никога не съм била непрестанно бълващ артист. Искам времето, което взимам за себе си да трансформирам в послание. Не пея парче след парче, защото някой автор ми пише музиката. При мен процесът е изцяло в посока отвътре навън и зависи от това дали в този интервал от време имам какво да кажа. Има интензивни и тъжни периоди, скучни и градивни, така е в живота. Не мога да отегчавам хората с присъствието си, ако не мога да им кажа нещо наистина градивно. Смисъл има само в добрата споделена идея, мечта, във всичко което е положително.

Грубо казано, ако няма какво хубаво да споделиш, по-добре не го споделяй?
Да, по-добре недей. Въпреки че музиката е създадена и за забава и танци, аз не гледам така на нея. Виждам я като Нейно Величество! Не гледам на нея като класации и “номер едно сингли”, а като споделяне на чувство. От трибуната на музиката, преди всичко си посланик на идея, представляваш, дори малка шепа, хора, някакво музикално общество. Никога няма да забравя добрината, която Петър Дундаков от Тибетски Сърца ми каза, още преди да направим “Улици”, първия ми албум: “Трябва да правиш песни, които да се харесат първо на приятелите ти.” Дълго осмислях това, докато не разбрах, че той е много прав. Приятелите ти, не в частност най-близките, а хората които харесваш, тези с които вибрирате на една честота – те са важните хора. Защото посланието, идеите, въжделенията са еднакви. Осъзнавайки го се успокоих и започнах да правя всичко от сърце, за мен и моите приятели.

Тогава ли придобива плътност целия процес? Сякаш, не можеш да дадеш нищо ценно на “непознати”?
Не можеш, въздухът се разрежда когато се отдалечаваш от центъра. Но по пътя се срещаш с нови хора, с които не си и предполагал. Kогато започнах да пея в Swingin’ Hall, само аз и Живко Петров, през 1998, пеех всеки четвъртък и имаше пет човека. Правех три сета за пет човека. После станаха петнайсет, после петдесет… До хиляди, на други сцени. В един момент се оказа, че тази плътност, която ми е била необходима, е била и нечия друга плътност. Заради това вече седемнайсет години пея на сцена.
Знаеш ли, малко почвам да се плаша колко откровен разговор водим! (смях)

Защо?
Не знам дали са готови хората да го чуят, да го разберат…

Не е ли като посланията в музиката – не е задължително да е за всички, а за тези които са на същите вибрации?
Така е, но не искам да изолираме някой, който иска да чуе нещо друго, например…

Според мен да си откровен е отговорност към публиката и хигиена на отношенията.
Точно така, а това което си говорим с теб е хигиенично, чисто и лично. Може би и затова от много време не съм имала срещи с медиите. Защото ги вълнува една страна от мен, която не е нужна на хората. Много често искат да снимат “гардероба на…”, “къщата на…”, “мъжа на…” Винаги във време около голям концерт, или албум, а те не питат за музиката! Питат какви дънки нося! Защо да казвам какви дънки нося, при условие, че те не питат най-важното? И мисля, че във времето съм била наистина откровена с това, че най-малкото не съм отивала на такива срещи, за да не лъжа с фалшиво присъствие. Ако разкажа за моите дънки, а не за моята песен, това няма да е Белослава, ще е някоя друга певица.

Болната тема със заблудите на медиите, липсата на избор и налагането на фалшиво важно…
За себе си медиите са прави да търсят лесен достъп до хората, защото умственият капацитет на публиката е много разнороден. Но аз не считам за себе си, че трябва да бъда всеки.

В тази ситуация, много хора забравят какво искат да чуят или прочетат, а други – кое всъщност е важно за споделяне.
Аз искам да споделя, че мъжете са нашата прекрасна половинка и мъжкият свят, за мен, е много привлекателен. Но съм родена жена с главно Ж и искам с разговора ни, както и с песните ми, да подам по женски ръка на женската ми публика, и да им кажа да са спокойни със себе си. Защото всяка жена може да е “сексът и градът”, но във всяка от нас има и една по-тиха, по-нежна, по-независима, топла, любяща и обична жена. Тя не е онази бляскава градска жена от филмите, която всяка от нас живее, сякаш без да иска. Жените сме далеч по-дълбоки от това! Дори тези, които си мислят, че са градски емблеми. Дори те са най-честни сутрин – рошави, голи, без грим пред огледалото. Когато се гледаш и не се харесваш, и се питаш какво да направиш за да се харесаш.

Дали всички жени не са резултат от това да се харесат на мъжете? Не трябва ли твоята женска ръка да е протегната с апел към мъжете?
Не, затова започнах с тях. Много харесвам тях, техния свят и емблематичност, и силата, която тя прибавя на света. Но ние сме си ние, и ако искаме да се харесаме на тях, трябва ние да си се харесваме. Може би трябва да сме по-упорити в откровенността към нас. В излишните пет килограма, в това, че не влизаш в панталона отпреди десет години. Моя приятелка ми подари “Какво знам със сигурност” на Опра Уинфри, неангажиращо четиво. Обаче вътре тя казва много откровено следното: “Всички искаме да приличаме на нещо, което сме били преди десет години.” Това може би важи и за мъжете. Искат да си по-млад, по-слаб, по-хубав, по-гладък. А тя казва: “Радвайте се, че въобще сте живи след тези десет години.” Което е много точно, всяка година, всеки ден ни е подарък. Другото ни пречи да оценим живота в неговото несъвършено съвършенство.

Търсим себе си, но е невъзможно да се намерим, защото всъщност във всеки един момент, седмица, година, сме различни хора?
Моментите се променят и трябва да им се радваме, без да повтаряме предишни грешки.

Вярваш ли в това?
Не още… Както човек е различен във всеки миг, така и грешките винаги по някакъв начин са нови. Но вече влизаме в много философски води. Така погледнато, защо пък да не грешим, нали сме хора? Сега ме замисляш, че не познавам манията за съвършенство, в степен да не правя грешки. Изглежда сложно, но е много простичко май? (смях) Замислям се, че много ми помага това, че не съм амбициозна. Не е добре за хората, с които работя, но за мен нищо не е на всяка цена, сега и веднага.

Твоят свят не е изцяло музика – сама казваш, че имаш своето майчинство, семейство, някак разпределено време, светът ти е голям.
Естествено си стана така, просто интересите са ми много. Но победителят на всички тези сцени е Музиката. Там съм най-себе си. Ще си позволя едно сравнение – музиката е най-верният ми любовник, от който Евгени никога не ме е ревнувал. Никога не е имало избор “аз или музиката”, тя винаги е била успоредния ми живот. Аз може да съм всичко, от което имам нужда, но тя, Музиката е там и ме чака. Това е партньор, който никога не изисква от мен, само си даваме. Тя е търпеливата Кралица, която позволява моите криввания – към семейството, към кулинарните ми страсти…

С какво музиката ти, която предстои, ще бъде по-различна?
Всичко е различно, всяка песен е различна. В момента подготвям четвърти студиен албум, който искам да довърша до края на годината и сега в летния тур ще пея някои от новите парчета. Какво е новото? При мен дори песните да изглеждат разпилени, в тях има истински събития, във всяко едно парче има случки и събития, които са ми се случили през последните две години. Има една песен, която се казва “Има ли ни още”, правя песен със Зафая, едно реге парче, със Спенс отново работим, нещо като продължение на “Всеки път”…

По известно като “Мусаката прави с мене чудеса”…
Само че това сме ние с музиката след десет години.

Наистина ли минаха десет години?
Да, минаха…. Сега в припева се пее: “Промени се моя стих, но остана само тя – моята музика.” Всъщност това е продължение на това, което си говорим сега, че тя винаги остава. До края на годината това е новото, не мога да се променя генерално, осъзнавам го. Но ние с теб дори да го преговорим сега, всеки като чуе новите песни, ще ги усети по различен начин. Може би е пожелателно да разкажем какво ще пея на есен, но не е задължително. Аз самата не знам какво ще е всъщност

Какво не те питах, за какво не си говорихме?
Сваряваш един литър мляко, слагаш две лъжици мед, малко ванилия и две щипки канела. После го слагаш в хладилника и пиеш ледено, ванилено-канелено мляко. И е много вкусно!

А може ли с веганско мляко?
О да, и с бадемово, и с кокосово!