Биляна, Бианка, Белослава

Обмислях с дни това интро, признавам — едно от най-трудните ми досега. Не защото няма какво да кажа, точно обратното. Исках да представя този разговор стегнато, лаконично, без патос, да “насоча” читателите към важното, без да изпадам в клишета. Защото много ги мразим, но сякаш не забелязваме, че целия ни живот се е превърнал в едно голямо клише.
Затова минавам в режим “клин клин избива”, явно ще борим клишетата с “клишета”. Защото това, което ще прочетете е наистина урок по живот, истинска история за силата на човешката воля. История колкото лична, толкова и обща, наша, човешка. Сигурен съм, че всеки ще намери себе си някъде в нея. Не е и история за болести и страдания, а за казуси и уравнения, които съпътстват живота ни, чиито решения в голяма степен са в наши ръце. Приемете го и като мотивационен ритник отзад, който да осмисли съществуването ви сега, в този момент. И това ще е вярно. Това е история за събуждането ни като човеци, за децата в нашия живот. За личния пример и още по-личния избор кои искаме да бъдем, за краткото време отредено ни на тази “прекрасна планета, но скапан свят” в който живеем.

ИНТЕРВЮ И РЕАЛИЗАЦИЯ ОТ СЛАВ

ФОТОГРАФИЯ ОТ АЛЕКСАНДЪР ОСЕНСКИ

Представям ви три момичета на 13, 25 и 48 — Белослава, Бианка и Биляна са трите гледни точки на една диагноза. Честно, без драма, без вайкане и мрънкане. Без търсене на съжаление. Диагноза, чийто епилог не е инвалидна количка, а благодарност. И надежда, поне за мен, надявам се за всички ни.
Фокусът, разбира се, е Биляна Савова. Позната е като арт директор на списание EVA, от първия му брой до сега. Като собственик и креативен директор на PLAN2B Creative Studio, а от скоро и като основател на движението “МС – МОГА САМ”, което движи с активната помощ на двете си дъщери и други съмишленици. Заедно изследваме възможният път от една диагноза до едно Движение, което доказва, че “Множествена Склероза” и “Мога Сам” не се самоизключват.

IБелослава

Представи се.
Белослава Хинова, на тринайсет години, в седми клас в 133 СОУ. Биляна ми е майка, а Бианка ми е сестра.

Как се почувства когато разбра за диагнозата на майка ти?
Беше ми тъжно, странно… През цялото време си мислех че ходи по работа някъде, а не на лекар. Дори дълго време не знаех, скоро ми казаха. Нито физически, нито психически нещо ми е подсказвало.

Кога осъзна реално цялата ситуация?
След като ми казаха, мама ми разказа всичко. После, когато отидохме в Индия, видях нещата по съвсем различен начин. До тогава само слушах разкази за там, как я лекуват, колко е хубаво. И наистина е.

Гордееш ли се с нея?
Да!

Чувстваш ли се ощетена от диагнозата?
Не. Осъзнавам колко време не е могла да прекара с мен, но разбирам как стоят нещата. А и ние сме много близки, имаме много общи точки, харесваме едни и същи неща.

Например?
Харесваме черно, морето, слънцето, дрехите. Харесваме торта Наполеон, много!

А със сестра ти?
Там има разлики, тя много чете! (смях). Но пък рисуваме и двете, и трите всъщност! Кака е по-различна, тя винаги е била по-различна от другите деца, така че и от мен най-вероятно.

Как се запали по проекта Мога Сам? Как разбра, че искаш да участваш в него, че това е важна кауза?
Напоследък, след срещите с хора. Когато видях, че има много хора, които не са добре, които се нуждаят от помощ. И че мама им я дава. Но винаги съм искала да помагам с нещо. Усетих го интуитивно, а с течение на времето ми ставаше все по-интересно. Помагам за събитията, за други неща и ми е приятно.

Как се отнасяш към хората в инвалидни колички?
Със сигурност по-различно от другите деца на тринайсет, те странят от такива хора. Може би защото не са се запознавали с тях, виждат ги различни.

Виждаш ли разлика между теб и съучениците ти?
О да, голяма! Сигурно е заради работата на мама, но те не усещат красивите неща. Например аз не им показвам неща, които съм направила, защото те не го оценяват и не искам да се хабя. Различни са, защото не сме расли в една и съща среда. Аз от малка съм по фотосесии, винаги ми е било интересно. Гледала съм как мама работи по снимките на компютъра, после как излиза списанието, целия процес по създаването на нещо красиво. И изобщо е различно, тя ми говори по съвсем различен начин. Сега всички изтрещяват по тия матури и глупости.

Харесваме черно, морето, слънцето, дрехите.Харесваме торта Наполеон, много!

В сравнение със съучениците ти, каква е разликата в отношението на майка ти в такива важни моменти?
Родителите на моите съученици им се карат постоянно. Стимулират ги като им казват, че ще им купят нови телефони, сериозно! Имам приятелка, която ходи на много уроци, които струват много пари, въпреки това тя не се справя много добре, защото не ѝ идва от вътре точно това. Майка ѝ е обещала да купи последен модел телефон, ако влезе например в немската. А тя самата не иска да влезе там, но ще го направи.

Ти реши ли къде ще кандидатстваш?
В НГ за приложни изкуства, защото има специалност моден дизайн, който много ми харесва. До много скоро имах само кукли, куклена къща и изведнъж мисля само за дрехи.

Имаш ли мечти?
Да имам кон! Иначе искам да се занимавам с дизайн. Всички си мислят, че е заради работата на мама, но не е. Първо исках да стана ветеринар, но разбрах, че ще трябва да режа животни и се отказах.

Имам усещане, че освен артистична си и много спокойна и убедена в себе си. Има ли значение според теб че ти се е паднало да се родиш именно в това семейство?
Както уточнихме, съм израсла от малка в една друга естетическа среда, мен никой не ме разбира в училище. Това ми е аргумента към всички учители и ученици! (смях) Постоянно ме нападат защото съм им различна.

Нямам много наблюдения върху седмокласниците, с какво толкова си различна?
Самите те като вид са различни, няма да споменаваме понятието “кифла”… Но по външен вид, как мисля и как виждам. Растат по друг начин, не са видяли неща, които аз съм. Даже няма да давам пример с Индия, защото никой от тях не иска и да ходи там. Казват че там са цигани, което не е така. Аз осъзнавам, че съм различна, но не ми пука. Много са ме съдили в училище, да не казвам обиждали. Но и аз имам мнение за тях и не ми пука, не са хубави. Имам предвид, могат да са много хубави, но правят само онова, което ще се хареса на другите. Аз им го казвам, те ме нападат… Миналата седмица, ме държаха на вратата пред класната стая, за да им кажа какво мисля по даден въпрос. Казах, че си имам своето мнение и не ми пука какво мислят за мен, чао!

Я да видим тогава седмокласниците какво харесват. Каква музика, филми харесваш? Български артисти?
Много харесвам Queen и рап, ама не български. Харесвам Джони Деп, готин е. Карибски пирати са започнали снимки на 05 септември 2002 когато съм се родила! (смях) Харесвам анимации, английски сериали… От българските харесвам Люси Дяковска, Рут, много. И в момента не се сещам за други.

А сред връстниците ти какво се котира?
Гери Никол! (смях) Аз не харесвам музиката и визията ѝ. Харесвам я като момиче с хубаво лице, не мисля, че е грозна. Но до там.

IIБианка

Представи се.
Казвам се Бианка Хинова, на двайсет и пет години, занимавам се с визуални изкуства, така да го кажем. С видео и освен това уча програмиране. Отношенията с другите две са ми семейни, едната ми е майка, а другата сестра. И сме приятелки.

Имаш ли спомен от момента на диагнозата на Биляна?
Разбрах веднага когато се случи. Возихме се с кола, и тя изобщо не ме стресна по начина по който ми каза. Към този момент вече се ходеше по някакви болници и изследвания. И така, и така, множествена склероза… Попитах какво е това, защото тогава не знаех. Тя ми каза: “Влез в интернет да прочетеш.” Това беше.

И като влезе и прочете?
Като прочетох запомних единствено, че води до инвалидизация. Само като си представех майка ми в инвалидна количка… Изобщо не можех всъщност да си представя какво ще се случи.

Тогава си била си на седемнайсет, в разгара на тинейджърството. Как влезе тази диагноза в живота ти тогава?
Аз бях много сериозно влюбена тогава, и бях на етап, в който мислех да се изнасям от дома на родителите ми. Единственото, което знаех, е, че ще ѝ помагам когато и по какъвто начин трябва, нямаше какво повече да направя. Нещата си бяха в нейни ръце, диагнозата си е нейна.
Нека да поясня. Майка ми е човек, който и преди диагнозата, никога не ни е карала да се чувстваме длъжни да правим някакви неща за нея, тя е супер самостоятелна. Точно затова да си я представя в ситуацията на адската зависимост ми беше невъзможно. Спомените ми точно как съм се чувствала не са много пресни, но съм много благодарна, че от сегашна гледна точка, дори на мен да се случи, или на който и да е друг, вече не плашещо. Дори веднъж ми се случи някаква ситуация с подуване на лимфните възли и всички почнаха с едни подозрения за рак… Дори тогава не се уплаших, възприемах го като грип, нищо повече.

Диагнозите вече не ме плашат, не се страхувам както обикновено хората правят.

Личния пример и път на майка ви ли прави теб и сестра ти толкова дзен във възприемането на всичко това?
Може би да. Имам спомени, че след първото ѝ ходене при доктор Емилова нещата започнаха да се променят. Като се върна изхвърли целия хладилник. За мен, на дванайсет тогава, беше странно защо и соковете се изхвърлят, например, мислех ги за здравословни продукти. И каза: “От сега нататък ще се храним по друг начин”. С баща ми бяхме в шок тогава.
Иначе нямам представа докъде е възпитанието, докъде са гените. И трите сме самостоятелни личности. Аз нямам нужда майка ми да ме дундурка, нито Белослава има, нито пък майка ми има нужда ние да я дундуркаме. На всички ни е идеално, нямаме някакви затормозяващи семейни зависимости. Не досаждаме със себе си една на друга и въпреки това сме много близки.

Не знам дали осъзнаваш. но в някаква степен и визуално си приличате?
Да, бъркат ни понякога… Много често ни мислят за сестри. Обаче най-несправедливото от цялата работа е, че майка има най-хубавите крака от трите! (смях)

Кое те спечели за каузата на алтернативните методи на лечение, като чрез хранене например?
Всъщност аз никога не съм имала съпротива срещу това. Не си спомням момента, в който традиционната медицина изгуби част от авторитета си пред мен, но се убедих, че храната сама по себе си е здраве. Има един филм “Вилица срещу скалпел”, в който се казваше, че ако ти трябват, например, 500 калории и ги изядеш накуп, те не са достатъчни като качество, за да си нахранен. Докато ако се храниш с качествена, жива храна, която всичките ти рецептори чувстват, тогава ще си нахранен. Цялата индустрия в момента прави така, че храната съдържа много повече калории в много по-малко количество, въпреки, че не те храни. Един вид — задължават те да преяждаш.

Как всъщност те промениха тези осем години?
Първото е, че диагнозите вече не ме плашат, не се страхувам както обикновено хората правят. Даже понякога те се засягат когато реагирам спокойно на подобни новини. А аз директно ги заливам с цялата информация която знам и не подхождам емоционално, както се предполага. Другото е, че минах в режим на осъзнат егоизъм, в степен да се грижа повече за себе си. Що се отнася до хранене и физическа поддръжка, до сън не мога да го докарам още.

IIIБиляна

На колко години беше, когато се срещнахте с множествената склероза?
Бях навършила четиридесет. Сега хората ще кажат, че защото съм си празнувала тази годишнина, съм получила таз “награда”… Има суеверие за 40 годишнината. През 2007 станах на 40 и месец по-късно направих много голямо парти. Казах си, че това ще е последното голямо парти, което правя, в смисъла, в който хората “празнуват рожден ден”. Поканих всички, които до този момент имаха значение в живота ми, дори и бивши гаджета, но те не се появиха. (смях) Беше много приятно, много весело и в речта, за която гостите настояха, казах, че от този момент започвам да броя наобратно. Дори сега ми е нужно време да си сметна годините, защото наистина спрях да броя. Възрастта за мен е понятие, което не ме засяга.

Всъщност тя има ли значение, за да се сблъскаш с такова нещо?
Хубавото за мен беше, че дойде в момент, в който до някъде бях подготвена. Между 35 и 40 вече водех голяма борба с куп здравословни проблеми и бях видяла, че официалната медицина не се справя. Между ражданията имах няколко спонтанни аборта, затова двете ми деца имат тази голяма разлика. Не се бях отказала да имам второ дете, но за последната ми бременност си казах, че ще е последният опит в който се осмелявам, защото абортите са доста драматични преживявания. И като една квачка легнах вкъщи и не мръднах девет месеца, ходех само на видеозон, а самите лекари нямаха идея, защо това ми се случва толкова често. По време на тази бременност тялото ми започна да се разболява много сериозно. Родих Белослава в края на осмия месец, с много високо кръвно налягане, много рисково и за двете ни. И оттам изведнъж всичко се срина, и започнах да се боря с всичките проблеми, а докторите само ме объркваха. Изписваха ми несъвместими лекарства, на няколко пъти съм била на ръба на инсулт, много сериозни хипертонични кризи… Шест месеца по-късно стигнах до доктор Емилова, Милена (Попова – главен редактор на EVA, бел. ред.) ме закара до там в една тежка зима. Тя настоя, а аз я послушах, за което съм ѝ безкрайно благодарна. Терапията на д-р Емилова ми спаси живота в онзи момент. И тогава за първи път се сблъсках с това да се случва нещо с мен, което да искам да разказвам и споделям. Аз не съм пишещ човек, но тогава написах първата си статия – “Дневникът на една много гладна жена”, която излезе в два последователни броя на EVA и предизвика много голям интерес. Тогава осъзнах, че споделянето на личния опит, лично, е много отговорно и сериозно начинание, което обаче може да помага и има смисъл.

Има ли автотерапевтичен резултат такова споделяне?
Със сигурност. Може би по този начин осмислях и преговарях нещата, които ми се случват. Беше ново знание за мен, за тялото ми. Знаем как лекува доктор Емилова — с олекотен глад, всеки ден пиеш чай, ядеш плодове и слушаш много полезни лекции на различни теми и това беше първият ми опит с така наречената алтернативна медицина. В този материал разказвах какво се случва с мен всеки ден, колко отслабвам, пуша ли, не пуша ли, до къде е стигнала детоксикацията… Първите десет дни беше много страшно.

Вече беше ли диагностицирана?
Не, но имах други проблеми. Щитовидната жлеза, от където започна всичко, беше почти спряла да работи още по време на бременността, а по време на кърменето съвсем. Лекарите искаха да я махат. Не знам защо не им се доверих, нямам рационална причина, но следвах интуицията си и казах, че никой не трябва да пипа никакви жлези в мен, да ги реже, да ги маха, каквото и да е. Не знаех защо това е толкова важно. В същата тази година, когато ме закараха при доктор Емилова, след две терапии с гладолечение, септември месец жлезата си беше върнала функцията. Тя се разплака когато ми се обади с резултатите и аз осъзнах какво съм направила. От този момент започна моята подготовка за следващите предизвикателства. Автоимунните заболявания, каквото е и това с щитовидната жлеза, се трупат, а докторите обичат да казват, че винаги са “букет”. И е логично, че след като се обърква имунната система проблема да не е само на едно място. По-късно ме диагностицираха и с тумор на надбъбречна жлеза. Бях с много сериозна анемия – хемоглобин 82, а долната граница за жени е 120. След всякакви изследвания и прегледи ендокринолозите ме посъветваха за консултация с невролог. И неврологът, при който отидох на преглед, ме изпрати пък на ядрено-магнитен резонанс, за да видят и хипофизата, след като всички жлези дават отклонения и видяха какво се случва в главата ми. Та така…

Тогава се срещнахте с диагнозата?
Да, тогава казаха “множествена склероза”.

Беше ли подготвена под някаква форма за това?
Само бях чувала. Но тя всяка диагноза звучи страшно. Въпреки че вече не изпитвам страх. Аз уважавам официалната медицина, даже тази операция, която преживях сега (смяна на тазобедрена става, бел. ред.) и която се случи в най-подходящия за мен момент, пак ми връща уважението към истинската медицина и истинските лекари. Операциите, които сега се правят, свързани с гръбначен стълб, смяна на стави и другите – разни трансплантации и животоспасяващи – това е висш пилотаж и няма как да се отрече това на съвременната медицина и хирургия. Проблемът е друг. Проблемът е в начина на лечение на симптомите, във фармацевтиката, която владее света. И сега отново усетих какво е да ти изписват несъвместими лекарства, какво е да поемаш много химия. Бях го забравила това. Вече съм се научила да виждам и усещам тялото си.

Много хора ги трови това, че не са на мястото си и го осъзнават, но се страхуват от промени.

Липсва ли ни познанието какво всъщност се случва в телата ни?
Не сме научени да се наблюдаваме и да знаем кое какво означава. Дори ако по кожата ти се появяват някакви неща – това е сигнал, че нещо се случва, независимо дали е псориазис, алергия или пъпки, както и да се нарича. Игнорираме тялото си, което е престъпление. Но първо игнорираме земята, на която живеем и си мислим, че е някаква даденост, която ще си съществува и няма нужда да правим нищо. Просто всеки взима колкото може, взима, взима… Всичко е следствие и на това, че сме отровили земята. Хората се чудят защо има “епидемия рак”. Е, как да няма? Цялата земя боледува, това е начин тя да се чисти.

Има аналогия в отношението ни към Земята, за която забравяме, че е жив организъм, както и тялото, в което живеем. Него пък го тормозим безкрайно с всичко, което масовата култура повелява.
Всичко, което се ръководи от енергии е жив организъм. Само че в училище учим какви ли не глупости, а не учим най-важното. Когато имаме часове по биология, за човешкото тяло, трябва да имаме смислени часове и на децата трябва по такъв начин да се разказва, че да им е интересно и да разберат. И ако един ден нещо се случи с тях или с техен близък да могат да взимат смислени решения, ако се наложи да действат хладнокръвно, дори да спасят живот. Това, което някой някога е посял, да покълне. Това е една от основните причини, поради която не спирам да говоря и да разказвам. И честно казано ми е най-приятно, когато обяснявам тези неща на млади хора, на деца и виждам, че има смисъл.

Съдя и по себе си — повече от трийсет години съм живял в голямо невежество относно всичко това, с идеята, че ако нещо се случи, или ще ми се размине, или някой магически ще го излекува, без да допускам голямото значение на това с какво “гориво” зареждам тялото си. Май на това никой не ни учи, респекта и знанието за механизмите ни.
Не, защото парите ръководят този свят. Планетата ни е прекрасна, но светът ни е много скапан в момента. Парите ръководят. В училищата се правят събития от компании, които имат средства и това е умишлено. Няма по-цинично от това вериги за бързо хранене или фирми, произвеждащи “храна в шумящи опаковки”, доказано вредно за младите хора, да спонсорират събития за деца. До какво си мислим, че води това? А рекламите по телевизията? Аз работя в този бизнес отдавна и спрях да правя реклами точно заради това, спрях да правя неща, до които не искам моите деца да се докосват. Преди много време работех доста за една фармацевтична компания, правих реклами на лекарства, които сега трябва да съм умряла, за да ми ги дадат. И полека-лека започнах да се отдръпвам. А тези които имат пари за реклами са точно тези хора — фармацевтичната и хранително-вкусовата промишлености.

Трябва ли да е регулирано присъствието на реклами на доказано нездравословни и откровено вредни продукти? Деца рекламират кренвирши и този сорт?
Задължително. Така както забраниха рекламите на цигари например, но това е една много голяма машина, от която много хора се хранят.

Мислиш ли, че вече е късно?
Според мен вече всеки трябва да взима решения за себе си. Глобално няма да стане скоро, но един по един… Ето например аз нямам телевизор от няколко години, нещата които си заслужават да се видят си ги намирам в интернет. Телевизията е нещо, което промива мозъци, със сигурност. Аз съм стигала до там да пиша писмо до СЕМ по повод реклама на ваксина срещу рака на шийката на матката, за човешкия папилома вирус. Бях поразена от невежеството относно проблема с човешкия папилома вирус, с рака на шийката на матката и от това, което казваха по телевизията. Това, което много ме ядоса беше, че наши известни актьори се бяха снимали със собствените си деца. Почетох сериозно генерално за рекламирането на фармацевтични продукти, използването на деца и известни лица за целта и се оказа абсолютно незаконно. Усещах, че трябва да направя нещо, но нямах ясна стратегия в главата си. Един ден Белослава се върна от училище с една листовка и се оказа, че те обикалят и по училищата и ги раздават. В нея приблизително пишеше, че ако родителите ти те обичат, ще те ваксинират и това вече преля чашата. Написах писмо до СЕМ. Оказа се елементарно – има бланка в нета, пишеш си оплакването, телефона, мейла. Пускайки го имах усещането, че го пускам в канала. На другия ден обаче ми се обадиха лично, за да ми кажат, че не съм единствения писал по този казус и всъщност спряха рекламата малко по-късно.

Да, но ако хората не бяха невежи, може би щяха да подминават тези реклами като дразнещ шум, нямаше да им влияят?
Да, но парите искат консуматори, не мислещи същества. И възпитават консуматори от първия им ден, това е истината.

Тези, които се опитват да излизат от матрицата, започват сами да се образоват, да взимат решения на база личния си опит.Както обичам да казвам — събуждат се.

Има ли доброволен отказ от много от цивилизационните ни придобивки като образование, качествена информация, ако щеш любопитството да знаем повече? Кога се оставихме да ни манипулират и да ни харесва?
Така е по-лесно, когато не носиш отговорност. Ако вземеш решение да се храниш или лекуваш по друг начин извън общоприетите, поемаш отговорност сам за себе си, сам взимаш решения. Колко хора са готови за това? Имам чувството, че нещо е извадило от ДНК-то на съвременния човек чувството за отговорност към себе си, сякаш е изтръгнато. И ако си родител, който живее така, няма как да си възпиташ децата по друг начин. И е много страшно, защото когато не си достатъчно образован, за да си по-силен, да не е те е страх да взимаш решения за себе си, как ще взимаш адекватни решения за децата? Как ще взимаш добрите решения за себе си, за да оцелееш в света навън? Ние не живеем в някакви наши си балони. Но това е другият проблем — хората се затвориха. От страх.

А докато живеем в глобален страх от Трета световна, се оказва, че война не е нужна в този смисъл, планетата се населява от лесно манипулируеми консуматори. В световен план сякаш вече не е ценност да знаеш, да си буден, инакомислещ.
Тя тази война е в разгара си. Образованието все още е ценност, но и тя е изкривена, хората се стремят към образование, но не за да бъдат по-добри и ценни в собствените си очи, а защото другите ще се респектират от тях, или ще взимат по-висока заплата. Тази показност е резултат на същото това консуматорство, като да живееш в някаква много лоша битова среда, а пред блока да са паркирани такива автомобили, които не са логични нa стандартa, но пък съседите ще цъкат с език и ще те оценяват по колата. Изобщо хората много се вълнуват другите какво ще си помислят за тях.
И това, което не ми харесва в нашето си общество се изразява с една поговорка: “Не искам на мен да е добре, а на Вуте да му е зле.” Това е убийствено за хората. Срещам всеки ден такива хора. Аз никога не съм била такава, но съм живяла в този стрес – дали ще се справя, как ще ме оценят. И не защото съм мислила аз как ще се чувствам, а какво ще кажат хората. Най-вероятно това ми е насадено от дете, защото такъв е бил социума, в който съм се формирала. Мисля че на поколението, което сега е около двайсетте, след още двайсет години ще му е по-трудно отколкото на нас, точно заради консуматорския начин на мислене. В голяма степен е същото като идеологиите или режимите, просто махнаха лъча оттам и осветиха друго място. И всички хоп — в консуматорския капан.

Има ли изход от ситуацията или всеки се спасява поединично?
Всеки се спасява поединично, но и това е изход според мен. Няма как да е иначе, защото тези които се спасяват са мислещите хора, немислещите обичат да ходят в група, да следват сляпо. И в това можеш да усетиш отново нежеланието за поемане на отговорност. Затова тези, които се опитват да излизат от матрицата, започват сами да се образоват и да взимат решения на база личния си опит. Както обичам да казвам аз — събуждат се. Останалите просто живеят в една летаргия.

Мнозинството хора всъщност не живеят живота си според собствената си воля, желания, интереси. Май всички сме в тази игра по един или друг начин и се получава, че не живеем живота, който ние искаме, а живот, който другите очакват от нас.
И това е страшна загуба на време. Животът е супер кратък. В моето детство, освен, че бях бунтарка бях и умна, бях силен математик, което не остана незабелязано. И моите родители имаха амбиции спрямо мен и страшно много очаквания. Аз самата започнах да се замислям за моето детство, когато Бианка стана на дванайсет примерно. Покрай нея се сетих, че когато бях малка, имаше момент, в който майка ми беше разочарована от мен, защото нещо не се е случило както тя е очаквала и си спомних, че тогава си обещах никога да не правя така с моите деца. Тогава започнах да гледам на живота на децата ми по съвсем различен начин. Хората много често забравят какви са били като деца. А тези моменти, в които не си се чувствал добре, когато си бил наранен, искал си да направиш нещо, а някой ти е казал; “Не така, не е правилно”, всичко това се натрупва с времето и от теб излиза един плах възрастен човек, в чиято глава кънтят забрани. Аз си казах, че няма да ги карам да правят неща насила, които видиш ли, аз искам. Децата не ни принадлежат, имаме много грешно възприятие за тях. Защо трябва да изпълняват нашите желания? И спрямо Бианка съм много доволна и горда, че това проработи, гласувах ѝ пълното си доверие и й казах: “Това, което правиш, е път, по който и аз съм вървяла. Дори и нищо да не ми казваш, знам в кой момент от този път си. Единственото, което искам от теб, е да мислиш и да взимаш решения, които няма да те карат да страдаш или да бъдеш наранена. Но дори да бъдеш наранена, винаги има изход.”

Като говорим за възпитание, в контекста на МС, това добро или лошо обстоятелство е за възпитанието на децата ти?
Абсолютен късмет е. От гледна точка на днешния ден съм благодарна за всичко, конкретно и за МС, защото и аз не бях по-различна от хората, за които говорехме. И аз бях заспала, и аз живеех някакъв живот, който не беше моя живот. И МС се появи, за да се опита да ме събуди. Усетих смисъла от появата на тази диагноза, с всичките си страховитости, които носеше. Просто си казах, че ако сега не предприема нещо и не направя нещо за себе си, съм обречена. Всъщност в такива екстремни ситуации, защото болестите са вид екстремна ситуация, по принцип човек трябва да помогне първо на себе си и когато е стабилен, тогава тръгва да помага и на другите. Това го казват и в самолетите…

Ролята ти на майка и майчинството като инстинкт не бяха ли първата “патерица” за която се хвана в тази помощ към себе си?
Децата със сигурност са нещо заради което си струва да направиш много в този живот, независимо, че са отделни личности. В случая закрилата не е най-важното, което мога да им дам, а примера как да се справят в такива ситуации, може би това беше водещото. И беше егоистично, нямаше ме с месеци по време на леченията, в дните, в които не се чувствах добре, пристъпите, които траеха с дни понякога, оставах сама — Бела отиваше при баща си, а Бианка вече живееше самостоятелно. Тогава разбрах защо животните се отделят и се скриват, когато не се чувстват добре, така запазват енергията си и я използват да се самоизцелят. Какво ще постигна ако съм зле, заобиколена от децата ми и майка ми, сестра ми, които се сърдят, че никога не им казвам, когато не се чувствам добре? Как ще ми помогнат в тази ситуация? Не казвам, че нямаме нужда от подкрепа – напротив. Но ако останеш повече време сам със себе си, шансът да се мобилизираш и да се справиш със даден проблем, е по-голям, отколкото ако си обграден от хора, които са готови на всичко, само и само да ти помогнат. Смятам, че има и други начини да се справяме с тези ситуации и много се радвам на хора, които успяват да се мобилизират и ги преборят. Другите, които живеейки с една болест, страдат от нея и карат всички покрай тях да страдат, са вид манипулатори.

Децата не ни принадлежат, имаме много грешно възприятие за тях.Защо трябва да изпълняват нашите желания?

Твоите момичета как порастнаха покрай твоята диагноза?
Те приемат нещата като мен, не драматизират, защото аз не драматизирам. Белослава например, няма някакви конкретни напътствия. Идва на всички срещи с хора с МС на фондацията, не защото иначе ще ме обиди или защото аз така искам, тя идва сяда и слуша, това е. Има много добро сърце, а аз мисля, че добрите хора в тази среда в момента са много по-уязвими от другите. Сещам се за една тежка мисъл на Стефан Цанев: “В България, ако видите добър човек, убийте го да не се мъчи”. Тъжно е това. Много. И искам да ѝ покажа, че това да си добър не означава да те мачкат, напротив, означава първо да имаш добра самооценка, да бъдеш абсолютно наясно за това, което се случва с теб и около теб, да си спокоен. Мисля че без да насилствам нейното възпитание тя расте спокойна, което много ме радва.
Знаеш ли какво ми казва тя по повод кандидастването ѝ след седми клас, което предстои? Понеже родителите полудяват, децата полудяват в тая година, тя ми споделя, че всички са много стресирани и че не могат да повярват, че тя е решила да кандидатства само в едно училище, защото само то я вълнува. Казвала съм ѝ, че най-важното е да се чувства спокойна и щастлива от нещата, които прави. Затова и не казах нищо относно решението на Бианка да кандидатства в НАТФИЗ, нито когато реши да го напуска, пък после пак да се връща и пак да напусне… И изведнъж да започне да се занимава с програмиране! Но имаше хора, които я съветваха да се върне и да има висше образование. Ей така разсъждават повечето хора. Мисля че щом не се чувстваш добре там където си, трябва да избягаш веднага. Много хора ги трови това, че не са на мястото си, и повечето го осъзнават, но се страхуват от промени. Ако има нещо, което ни убива със сигурност са сивотата и страха, а така живеят повечето хора, в сив страх.

И пак връщаме на липсата на любопитство, познание как да случим нещата, липсата на отговорност…
В тази връзка, понеже обвиняваме постоянно системата и лекарите: има лекари които не стават и това го знаем всички. Те пак са продукт на системата, на света, в който живеем. Те правят нещата по пътя на най-малкото съпротивление, защото така е по-лесно. Те полагат Хипократова клетва, без да я осъзнават изобщо. Те забравят, че медицината е най-свещенното изкуство. Не, те не го забравят, те изобщо не го знаят. Но има и други, макар и много малък процент, на които ако им зададеш правилните въпроси ще получиш правилни отговори. Имам опит с това и в повечето случаи не са ме разочаровали. Когато отидох при моя ендокринолог, веднага започна да ми изписва всякакви неща, но аз го спрях и му казах, че със сигурност няма да си купя нищо от това. Дадох му цялото си досие с епикризи и диагнози, и му казах, когато е готов да ми се обади и да поговорим. След седмица ми се обади, отидох и видях, че този човек е седнал, помислил е, и беше решил моето уравнение. Както и неврологът ми доц. Петрова, решава и до днес моето уравнение и то не само на база видимите неща като резултати – скенери, изследвания, тя работи и с невидимото, с моята емоционалност, характер, с всички обстоятелства. Има и такива лекари, но и хората трябва да са по-подготвени за себе си.

Може би ги е страх да не изглеждат глупави, или им липсва вярата, че някой ще отговори адекватно на въпросите им?
И опираме до другия голям проблем, който се нарича страх. Толкова безсмислено. Не говоря за онзи страх, който ще ти спаси живота, говоря за паниката, която страхът създава и която те убива. Хората живеят в ужасно много страхове, включително в това какво ще кажат хората. Страх ме е от самолети, защото може да има атентат, страх ме да отида на лекар, защото могат да ми кажат нещо много страшно, страх ме е да питам – да не би да ми кажат нещо, което не искам да чуя. Е как се живее така? Според аюрведа основната причина хората да боледуват е незнанието и това е в първия абзац от обяснението какво е аюрведа и как обяснява болестите на хората.

Това ме връща на темата за храната. Защо хората пазят повече скъпата си кола и внимават с какво гориво я зареждат, а нехаят за тялото в което живеят и за неговото “гориво”?
Ако говорим за храна, това наистина е война. Сам знаеш какви неща ядат хората днес. И не че не съм ги яла и аз преди. Основното “превъртане” по отношение на храната се случи първият път при доктор Емилова. След раждането бях дванайсет килограма отгоре, пиех по шепа хапчета на ден, излишно е да споменавам как съм се хранила. И когато започнах нейния режим, първите няколко дни бяха ужасни — кожата ми беше сива, езика обложен, след пет-шест дни започват да се чистят очите, ушите, кожата ти започва да отделя токсична пот, тялото ти се скапва тотално. И чак след това започва подобрението. Толкова силно осъзнах какво кошче за боклук съм, осъзнах го физически, промених изцяло храненето си, преосмислих тотално консумацията на млечни продукти… Започнах да го осъзнавам и психически. Така започна моя ъпгрейд. След няколко години гладолечение по два пъти в годината, първият път в аюрведичната клиника в Индия, ме подложиха на детокс и като видях какво се случва, какви неща все още излизат от тялото ми, дори през кожата, осъзнах че това е много дълъг процес, който не става само с двайсет дни гладуване. Не става и за 2-3 години. Ако си издевателствал двайсет години над тялото си, как да стане с двайсет дни? Хората като ме питат за колко време ще се излекуват чрез аюрведа, защото западният човек обича да му казват срокове – колко часа, колко дни, моят отговор вече е: “Точно толкова, колкото ти е било нужно да се разболееш.”

В повечето случаи хората казват, че нямат избор в такава ситуация, че е скъпо да се хранят добре…
Това са оправдания. Това не са решения. Въпреки важността на лечението ми, аз съм имала периоди, в които съм нямала пари да отида в Индия. Обаче като наближи времето си купувам билет и цялата ми енергия след това е насочена към това, че аз трябва да отида там, ако не успея да събера сама парите, взимам заем, отивам и се лекувам. Връщам се и с пълни сили започвам да работя, за да върна заема и продължавам напред. Никога не съм се отказвала само защото не съм имала средства. За мен това беше жизненоважно. Наистина.

Нека уточним за публиката, че ти не си ходила осем години подред за по месец в Индия, на СПА сред екзотика, а защото животът ти е зависил от това. Да разкажем за Много Специалното Меню и пътя, по който се опитваш да помогнеш точно на социално отритнатите хора с такъв проблем, които наистина не могат да си помогнат сами.
Като говорим конкретно за множествената склероза е важно да кажем, че голяма част от диагностицираните са много млади. Даже казват, че това е болестта на младите и красивите. На голяма част от тези хора нещата са започнали да им се случват в тийнейджърска възраст. Ние ги наричаме Много Специални, при всички случаи, дори заради това, че това е един медицински казус, който до момента е неразрешим от конвенционалната медицина. Аз дори не го наричам болест, защото не е добре да мислим за болести и страдание, това е казус, с който трябва да се справим. Срещата ми с тези хора през изминалите три години, особено с младите, ме подтиква не само да не спирам, а напротив – много ме мотивира. Защото на част от тях наистина успях по някакъв начин да помогна, дори само с това да поговорим един час. В началото дори не си давах сметка защо го правя изобщо.
Всичко започна от едно момиче, което видях по телевизията на 22 години, с МС. Със спонсори бяха ремонтирали банята, за да я пригодят към нуждите ѝ, което е много важно. Изгледах го и си казах: “Прекрасно, някакви хора са променили донякъде живота ѝ. Ще ходи по лесно до тоалетна.” Обаче по никакъв начин това не променя качеството ѝ на живот, минало заминало. Обадих се в предаването и ги помолих да се свържат с момичето и ако тя има желание да се срещнем, да ми се обади. Така започна. С времето се научих, да не правя непоискани жестове, човекът трябва да те повика, да го поиска и да осъзнае защо го прави. Ако човек не желае да си помогне сам, ако ще целия свят да иска, нищо няма да стане. Затова за тези, които са готови, обаче, и една дума може да промени живота им.

Това как се чувстваш също е избор, дали да страдаш или не, дали да се чувстваш виновен или не.

Ти си висок флаг на мотивацията за тези хора — осма година не си в инвалидна количка, супер активна си в работата ти, във фондацията.
Фондацията е наречена така заради документалните обстоятелства, аз го наричам Движение, както и го нарекох преди три години. Движението по принцип е много важно и “МС – Мога Сам” е движение. Края на февруари, преди да се върна от последното лечение в Индия, си подарих една седмица на Индийския океан и осъзнах, че за тези осем години никога не съм почивала в Индия. Аюрведа терапиите са си много работа и даже на моменти са изтощаващи. Та стоях си на плажа, наблюдавах океана, изгревите, залезите, абсолютно сама. Много ми хареса това спокойствие, начина по който усещах себе си, осъзнах се здрава и се насладих на това, което вече бях направила със себе си. Но когато се върнах в мрачната българска зима, след тази екзотика и красота, за първи път започнах да виждам неща, които до този момент не ме бяха дразнили толкова. Хората, средата, изобщо начина, по който нещата изглеждат. Всички боклуци вътре и вън, недоизкусурените неща, немърливостта, мрънкането от сутрин до вечер – всичко това ме заля и се чувствах много подтисната. Не виждах смисъл в този момент, а не исках да е така… И тогава ми се обади Биляна (Димова, главен редактор на Light, бел. ред.) и ми напомни, че съм ѝ обещала интервю. Съгласих се. Такава беше уговорката – да говоря за МС и себе си, когато направя и третата терапия. И отивам аз, и виждам един съвършенно различен човек — последния път, в който я бях виждала, беше в труден период, а сега – пред мен беше една грееща, усмихната, с нова коса и един корем, в който носеше живот… Тотална разлика в рамките на няколко месеца. Усетих я като лъч светлина в мрака. Някак съдбовно усещане. Направихме разговора и тя излезе в майчинство. И когато материала се появи в Light, колелото така се завъртя, че вече никой не можеше да го спре, отговарях денонощно на въпроси, хората пишеха, питаха, аз пишех, отговарях… Материалът има почти 70 000 прочитания в интернет! После всичко започна да се свързва и навързва, едно по едно. Като точици, които се свързват, за да сглобят картинката. Покaниха ме като лектор на фестивала “Свободата да бъдеш”. Малко се смутих от тази покана, защото аз не съм лектор, но приех. И започнах да мисля какво да направя в рамките на този един час, така че да има смисъл и да не е просто едно повтаряне на една и съща история. Трябваше ми провокация.
Имах концепция за филм, в който да се проследи живота на един здрав човек, но принудително седнал на инвалиден стол – 24 часа, без компромиси и без нагласяния. Обаче не ми беше все още много убедително и ясно като финален резултат. И както ги мислех и представянето, и филма, една сутрин се събудих с идея – да го направя първо аз и след това да предизвикам и други хора, които да живеят 24 часа на инвалиден стол!
Пратих смс-и на различни хора и почти всички приеха. И от момента на първия получен отговор “Да, приемам”, предизвикателството “Ден на Колела” започна. Аз бях първата, която седна в количката и така отидох на фестивала и то без да предупредя организаторите, което внесе лека суматоха. Там я предадох на Теди Духовникова и всичко започва да се случва много бързо, леко и някак закономерно.
По време на “Ден на Колела” започнаха да ме намират много хора и да пишат. Така пък възникна “Писмо в бутилка”. И заради едно писмо в бутилка на една жена с МС, за която започнахме да търсим начин да осигурим здравословна всекидневна храна, стигнахме до Fit Meal. Няколко месеца по-късно заедно с тях разработихме МСМ – Много Специално Меню. Ето така се случиха нещата.

Разказвам всичко това, защото можем да съединим точките заедно. Сега нямам набелязана следваща точка, но тя ще се появи. Всъщност работя по една много голяма “точка”, но нея ще я сложим в средата на картинката, когато му дойде времето. Работя за създаването на Аюрведичен център за лечение на духа и тялото, в който да се лекуват предимно хора с МС и тази идея зрее в главата ми от почти три години. Искам да извадим хората от изолация. Да има място на което да се лекуват истински. Да се се успокоят, да се научат да спят, да се хранят добре и да приготвят сами храната си, да започнат да се движат, да медитират. Моят Аюрведа лекар още преди две години заяви готовност да лекува и извън Индия. Все още е готов. Но не бързаме и единственото, което искам е нещата да се случат по най-добрия начин. Индийците ме научиха на търпение и да не правя нещата на всяка цена и веднага. Уверена съм, че когато оставиш нещата да се случват спокойно, те се случват по-правилно.

Това много специално меню, можем ли да го разглеждаме и като сигнал към недиагностицираните хора колко важна е храната, за да сме здрави?
Всеки има нужда да се храни добре. Ти от личен опит знаеш как се усещаш с вредната храна, след като си се хранил известно време на този режим. И това е голям успех, дори само момента, в който виждаш лошите реакции на тялото ти към “лесните” храни след такова хранене. А при последния ми разговор с Fit Meal се оказа, че повече са хората, които нямат МС и се хранят с менюто.

Как да завършим този “блиц”? Още по-позитивно?
Чувствам се изключително щастлив човек и може би това е най-важното, което съм постигнала за себе си. Не чувствам липса на нищо, имам най-важните неща и те са ми достатъчни. Покрай цялата ми промяна, която извървях, се промени погледа ми, отношението към хората, начина ми на работа. Започнах да се доверявам повече на хората, с които работя и виждам, че това се връща обратно. Имам достатъчно работа, за да съм спокойна и щастлива. Дори и тази операция, която преживях, заради нея се подложих на пълен неврологичен преглед и всички очаквахме резултатите с нетърпение. Добрите резултати! Не съм била камбаната за тях, не смятам за правилно да се хваля, защото диагностицирана веднъж, МС може да се върне във всеки един момент. Но аз се радвам, че всичко е в норми, всичко, включително резултата от ЯМР, не показа никаква активност. И ако сега трябваше да ме диагностицират, най-вероятно нямаше да ми сложат диагноза “множествена склероза”. Но не забравям думите на моя аюрведа лекар, още преди три години: “Недей да се осланяш само на това, че се чувстваш добре физически, че изглеждаш по-добре, че имаш добър физически статус. Ти си бомба със закъснител. И това никога не го забравяй, защото ако само за миг се върнеш към стария си начин на живот, болестта ще се върне.”

Но знаеш ли, нещото, което най-много помага на мен е идеята за карма йога. Вече не мога да не се чувствам добре, дори само заради хората, на които искам да помогна. Това как се чувстваш също е избор, дали да страдаш или не, дали да се чувстваш виновен или не. Защото когато хората ми пишат, че по някакъв начин съм тяхна светлина аз какво, да изгася фенерчето? Не става. Карма йога е велико нещо. Затова колкото и утопично да звучи, аз мисля, че ако хората наистина започнат да си помагат и го правят така както би трябвало – с отдаденост, с любов, без да мислят дали ще им се върне и ако това, което си направил накара някого да направи дори една много малка първа крачка, това стига. Аз не искам нещо да ми се връща, искам този човек да стане и да тръгне. И да започне и той да помага. Защото всичко, за което говорихме е карма йога. Но първо помогнах на себе си и после започнах да помагам на другите.