Биляна Савова

Кога ти беше поставена диагнозата множествена склероза? Какво би казала днешната Биляна, ако можеше, на онази, която чу “страшната” новина?
Тази година, на 17 май ще станат точно 17 години от деня, в който чух диагнозата. Човекът, който съм днес, би казал на онази Биляна да не променя нищо от това, което е и да не спира да слуша себе си. Осъзнавам много ясно всички стъпки, които съм извървяла до тук. Спомням си всички падания и ставания, буквално и метафорично. Спомням си всичките ми страхове, всичките ми терзания, вини, тревожности, драми. Помня малките победи и радостта, която изпитвах, която пък е храна за мотивацията ми. Никога не забравям и грешките, защото те ми дават най-добрата основа, върху която да продължавам да градя. Наистина се радвам на всяка моя крачка, защото днес не просто знам, а имам личните си доказателства, че всяка една крачка съдържа в себе си хилядите, които са пред мен. Та, благодаря ѝ на онази Биляна, че доста бързо се събуди и тръгна напред. Но то си беше като да ми е опрял някой пистолет до главата и ми казва: или ставаш и тръгваш, или край с теб. А на мен ми се живееше. Истински ми се живееше.

Какво би казала, водена от личния си опит и път, на онези, които днес се сблъскват с това изпитание?
Американците, които много обичат да правят какви ли не проучвания и изследвания, попитали 1000 човека: имате ли нещо против да ви се случи нещо много трудно и предизвикателно в живота? И познай – всички отговорили – да, имам против, не искам да ми се случва нищо такова. Но следващият въпрос бил дали имат нещо против вече да са преминали през нещо много трудно и предизвикателно? Пак всички отговорили – не, нямам нищо против.

Макар че много хора са истински неосъзнати, даже някои са направо в безсъзнание, някъде дълбоко в себе си знаем, че можем и знаем, че „това, което не ни убива, ни прави по-силни“. Изпитанията са нещо изключително ценно. Без тях, няма да сме това, което сме. Едни стават по-силни, други се отказват. Всеки сам решава какво да направи. Но за да направиш истински избор, осъзнат избор, се иска само едно – да се събудиш. Другото не е избор. То е реакция, подчинена на страхове, паники, тревожност, вина, гняв.

За съжаление моето лично проучване показва, че често хората се сдобиват с някоя тежка и сложна диагноза, за да се спасят от реалността около тях. Страхът им, че няма да се справят, несъзнателно ги води към състояние, което е най-разбираемото и приемано от всички и лесно оправдание за тях, че не могат. Просто стават “болни” и всичко се премества в друга реалност.

Когато се появи трудност, предизвикателство, това е провокацията на самия живот да те разтърси, да се събудиш и да започнеш да го живееш. Те, болестите, не идват да ни мъчат, а да ни кажат: човече, спри с безобразията! Живей, защото нямаш време.

Коя е най-голямата заблуда или тежест, която тегне над тази болест?
Зад всяка болест има количества заблуди. Всичко е подредено по най-добрия начин, за да се случва бизнес, но не и лечение в истинския смисъл на думата. И много невежество. Не казвам – незнание, а невежество.

Зад множествената склероза също има много заблуди, които се превръщат в истинска тежест, когато се овластят. За мен една от заблудите е, че „лечението“ с интерферони помага на хората. Няма и до ден днешен доказателства за дългосрочните ефекти от тези медикаменти. Толкова често се сменят хапчетата и инжекциите, че не може да се проследи истински резултат. Две години е изпитателния срок, после тръгват „леченията“ и след една година излиза новото „съвършено“ хапче и всичко започва отново.

Непростимо е и това, което се прави с хората, за да бъдат заблуждавани, увещавани и вкарвани в програми за експериментални лечения, без да им се разяснява какво точно ги очаква и защо им дават медикаментите. Това е престъпление на невежеството и нашата страна е една от малкото, в която са разрешени такива опити с лекарства. Истината е, че от 5000 кандидат-лекарства едва 50 стигат до изследване, а от тях само 5 влизат в употреба. За едно лекарство са нужни между 10-12 години разработка и инвестиции в размер на милиарди. От тези 50 лекарства, за да одобрят 5, минават през групи хора, които вече са в тежко психично и физическо състояние. Голяма част от тях се увреждат още повече от всичко това. Накрая, разрешените и одобрени 5 лекарства, с които официално се започват терапии, са с над 50 странични ефекти.

Наистина не знам дали да кажа, че това е една от най-големите заблуди, в които живеем, че някой някъде мисли за нас и създава лекарства, с които да оздравеем или че е истинско престъпление към човечеството. Аз съм разговаряла с десетки хора, които са ми разказвали за лъжите, с които ги привличат, за да участват в клиничните проучвания, след това как две години се “грижат“ за тях, а после просто ги “изхвърлят” като негодни. В конституцията ни пише: „никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити без неговото доброволно писмено съгласие.“ Вероятно има подписи, но безсъзнателните, уплашени и стресирани хора много често изобщо не гледат какво подписват. Особено ако са им казали, че са “невероятни късметлии“, както често се случва и че „само N-на брой човека ще имат възможността да се лекуват с най-новата генерация лекарства“. Престъпление е откъдето и да го погледнеш. И е тежко. Заблудите са за невежите и така има много добър бизнес. Но пък ние винаги имаме избор – да излезем от това невежество.

Какво според теб трябва да се промени в отношението на докторската гилдия и съвременната медицина по отношение на множествената склероза, а и на други автоимунни заболявания?
Казват, че „доктор“ е научна степен, а „лекар“ е разговорна дума. Думата „лекар“ съдържа в себе си смисъла на тази професия – да лекуваш с лек. Истинският лекар лекува и много важно – вълнува се, интересува се от това дали пациентите му са добре. Слуша ги, разговаря с тях.

Говорим за грижи и за здравеопазване, а всъщност няма нито грижи, нито опазване (в смисъла на превенция). Хората се превръщат в пациенти и стават номер на стая и легло. Това са живи хора, които имат нужда от помощ, от адекватна грижа. Но няма как да дадеш нещо, което ти самия нямаш. Повечето лекари не се грижат изобщо за себе си и няма как да очакваме, че ще се погрижат за някой друг. Но осъзнаеш ли какво е истинска грижа, не като понятие, а като действие, няма как да не се прояви.

Знаеш ли, в миналото, преди хиляди години, в Древен Китай хората слагали пред къщите си по една специална делва. И в тази делва пускали по една монета за личния си лекар всеки ден, но само тогава, когато са здрави. Когато не се чувствали добре, не слагали монетата и това било знак за лекаря, че има болен в къщата. Влизал и започвал да лекува болния. Тоест, на лекарите не им се плащало, ако пациентите им са болни. Сега в нашия модерен свят е точно обратното. В момента сме в такъв период от човешката история, в която съвременният човек, мъдрият Homo Sapiens е по-извънредно болен от когато и да било. Спокойно можем да го наричаме Homo Infirmus („infirmus“, съставена от представката на отрицанието (in-) и думата firmus (твърд), тоест, “който не е твърд, пада и умира”).
Homo Infirmus е напълно логично явление в настоящето ни — ние сме хора, които непрестанно търсят непосредствените и бързи удоволствия. Хора, които изпитват радост от консумацията. Хора, които искат да имат пълен контрол и в същото време считат загубата на самоконтрол за нещо нормално. Живеем във времето на хранителните разстройства, наркоманиите, легалните зависимости – към лекарства, към алкохол, към телефони, към социални мрежи, към компютърни игри, към пазаруване… Ние сме във времето на психичните заболявания, на депресиите, на паник-атаките, на тревожностите, на невъзможността за внимание… И всичко това води до развитие на всякакви дегенеративни, хронични заболявания при всички. Абсолютно никой не е пощаден. Дори и медицинските лица.

Самите лекари е добре да са ни личен пример за здраве и това да са хората, на които можем да доверим здравето си. Би ли доверил денталното си здраве, например, на стоматолог, който е с развалени и неподдържани зъби? Аз съм се срещала с лекар, който в опита си да ми изпише шепи лекарства, ми казва: “не се притеснявай и аз съм така – пия си хапчетата и всичко е наред.” Поглеждам го и не, не е наред – свръхтегло, сива кожа, торби под очите, едвам диша. Няколко такива случаи имам. И просто ставам, и си тръгвам. Лечителят, терапевтът, лекарят е нужно да бъде поне седем стъпала пред човека, който лекува. Ти имаш ли пример за такъв лекар?

И още нещо — медицината не е само поставяне на диагнози, определяне на лечение, профилактика, рехабилитация, клинични пътеки, нощни дежурства. Тя означава още и висока нравственост, етика и духовност! Трудно би бил добър лекар този, който не познава, не помни и не тачи своите учители и предшественици, поставяли основите на тази велика професия. Днес съвременните лекари пренебрежително и дори много често, с доза цинизъм, наричат „алтернативна медицина“. Не, това е интегративна медицина. Това са подходи, които гледат на ума и тялото като едно цяло. За радост в момента има задвижване в тази посока. Например едни от най-престижните медицински университети в света вече са въвели дисциплината „психосоматика“ и студентите казват, че това е един от най-трудните изпити на бъдещите лекари.

Каквото и да се случва в момента, то е крачка в един процес. Няма да стане бързо. Но в крайна сметка има само една квалификация за медицината — добрата медицина. А е добра, защото е добра за всички. Познавам лекари, които вече са интегрирали в подходите си този принцип на оцелостяване и да, тогава наистина те стават не авторитарните богове, от чиито действия и решения зависи всичко, а се превръщат в партньори на пациентите си. За да има изцеление от каквато и да е болест е нужно пациентът да бъде част от лечебния процес, а не само да му нареждат какво да прави. Всички заедно участват в един процес на обмен, който е в посока на максимално здраве, комфорт и благополучие. Нали това искаме всички?

Преди време, в един от епизодите на моя подкаст АЗ СЪМ, разговарях с проф. Иво Петров и го попитах как си представя медицината на бъдещето. Неговият отговор: „Изкушавам се да си мисля, че това ще е медицина съчетала в себе си високата технология и древните практики.“

Медицината е добре най-сетне да разбере, че за да лекува е добре да разбере не само болестта, но и здравето. И да се насочат повече усилия, практики, средства към профилактиката, което си е радикален акт за справяне с невежеството и много добра стратегия за изграждане на едно истински здраво общество.

Ти самата как се поддържаш през тези години в толкова добра кондиция, как се грижиш за себе си, за здравето си? Има ли предизвикателства в това отношение?
Предизвикателства винаги има. Защото, колкото и опит да трупам, колкото и да работя в посоката на преодоляването на невежеството ми, то винаги идва нещо, което да тества до къде съм стигнала. Невежа се осъзнавам всеки ден, но пък изпълнена с любопитство. Нали си чувал: колкото повече знам, толкова повече разбирам, че нищо не знам. Точно така е и това му е хубавото.

Основното, което ме държи е ритъмът ми на живот. „Забила“ съм няколко пинчета в ежедневието си и завъртам всичко около тях. Без този ритъм, всичко се обезмисля. Може да правя най-модерните и скъпи терапии, може да взимам най-вълшебните добавки, да се храня с най-био и еко храни, но загубя ли хармонизирането ми с ритъма на природата, на земята, губя всичко. И в този ритъм най-важните ми точки са кога лягам, кога ставам, кога се храня, кога почивам.

Върнах съня си. По-точно – спрях да крада от часовете си за сън. Няма нищо по-важно от него. И после, много ми е важно как ми започва всеки един ден. Ставам в 5 и обожавам тези часове на тишина. Осъзнавам всяка своя крачка, всеки свой мускул, всяка клетка – как се събуждат и се подготвят за следващите часове на активност. С този ритъм свалям от себе си стреса, който дълги години сама съм си причинявала. И това го правят почти всички хора – хаосът на ежедневието създава поне 50% от стреса на тялото и ума ни.

Другото много важно нещо за мен е да съумявам да се адаптирам, да разбирам емоциите си, да приемам, да не осъждам, да не се тревожа, да не очаквам, да не развивам зависимости. И това не означава, че не изпитвам всичко това. Всеки ден имам такива моменти. Но съм се научила да присъствам за тях. Гледам ги „в очите“, слушам ги и разбирам какво ми казват.

Ще кажеш веднага – ама виж какво се случва, навсякъде проблеми, казуси, драми, трагедии. Да, така е. И то не е от сега. Опитът ми и наблюденията ми показват, че ако не променим нещо в самите себе си, няма как да очакваме да се случват различни неща. Само с говорене, писане, протести и каквото се сетиш не става. Виждаме го всички. Не оправдавам ничие действие, довело до стрес, тревога или трагедия на един човек, група хора или цяло общество. Но е нереалистично очакването ни, че ние ще си стоим, нищо няма да променим в себе си и ще чакаме някой друг да свърши цялата работа и да оправи всички неща, които не ни харесват. Ако аз бях чакала някой да направи нещо за мен, за да промени състоянието, до което се бях довела, днес просто нямаше да ме има. Стратегията на промяната е единственото решение и може да се отнесе към всичко.

За мен решението е да се грижа за себе си и да поемам отговорност за моето здраве. И да не съм в тежест на никой – нито на най-близките ми, нито на системата. Тази грижа е от първостепенна важност. Живея в ритъм. Храня се така, че да давам енергия на тялото си, а не да отнемам. Работя това, което идва от сърцето ми и правя паузи, за да не ми изпуши мозъка. Защото дори да работиш най-любимата си работа, пак можеш да се доведеш до мозъчна експлозия. Паузите и тишината са много важни, защото тогава правя вътрешното си пречистване и освобождавам място. Всички искаме да сме креативни и да създаваме. Няма как да стане, ако сме задръстени. Идеите искат пространство и внимание. Единственият начин е с присъствие, наблюдение, оттегляне от шума.

Разкажи за всички програми, които последваха създаването на фондацията ти? От къде започна и как се обогатиха и развиха досега?
Започна от 10-дневната програма План да Бъда през 2019, когато проведохме първото експериментално издание. След като вече бяха минали много години в споделяне, срещи, семинари под шапката на фондация “МС – Мога Сам”, хората ми казваха все по-често: „много е хубаво това, което ни разказваш и показваш, но сами в къщи е трудно… измисли нещо, за да го правим заедно.“ И измислих. Сега под шапката на Plan To Be Generator съществуват програми за деца, за тийнеджъри, за възрастни, за корпоративни екипи, но План да Бъда си остава основата, върху която градим всичко. Току що приключи 15-тото ѝ издание, с нови 20 участника. Общо, до сега, през това приключение преминаха 210 човека. А през всички останали програми за 5 години – над 5500 човека. От миналата година програмата 8for8, е в онлайн вариант и всеки може да си я прави сам в къщи – колкото пъти иска и където и да се намира по света.

Получавам много писма, в които хората ми разказват какво им се е случило, как програмите са им помогнали, как са продължили. И много голяма част от тях са хора преодолели диагнози, за които съвременната медицина продължава да твърди, че са нелечими. Мисля, че няма нелечими болести. Имам една любима мисъл на Шри Ауробиндо, който казва: „има само една болест и това е несъзнаването“ и в същината си то е абсолютно лечимо. А пък Аюрведа казва: „причината за всички човешки болести е невежеството.“ Събирам ги двете, и диагнозата, и рецептата са ясни: първо да си го признаеш, да приемеш, че си неосъзнат и невеж и след това да започнеш да трансформираш. Нека обаче да не бъркаме необразованост с невежество. Познавам хора с изключително академично образование, но по отношение на себе си, на природата си, на живота си, са мега невежи.

На какво “учиш”, какво ”лекуваш” у хората в тези програми?
Не ги уча на нищо. Само им показвам къде „ловя рибата“. Завеждам ги веднъж или повече пъти до реката, показвам как става, давам им инструментите и след това те сами започват да си я ловят. А за „лекуването“ ще ти разкажа нещо, което със сигурност си чувал, но нека пак да го чуеш и ти, и твоите читатели.
Когато бях малка мечтаех да стана лекар, по-точно хирург. Голямата мечта на живота ми е това. Три пъти не ме приемаха медицина и накрая се отказах, по ред причини и обстоятелства, за които сега няма да разказвам. Но така де, и до ден днешен искам да съм хирург. Изкуство е медицината и хирургията е най-ювелирната част. Но не стана.

Започнах да се занимавам с медитация заради себе си преди около 16 години. Минах през различни школи и парадигми на медитацията. Сега медитирам всеки ден. Както и създавам мои медитации. Но, преди четири години, по време на мастър клас с Джон Кабат-Зин, чух нещо, което ме накара да настръхна и да заплача: думите „медитация“ и „медицина“ имат един и същ корен – от латинското “medere”, което означава „да лекувам“ или „да се грижа“. От този корен произлизат множество думи, свързани с лечението и здравето.

И двете думи отразяват идеята за грижа и подобрение на човешкото състояние, макар и по различни начини. Медицината се фокусира върху физическото здраве чрез медицински интервенции и терапии, докато медитацията се занимава с умственото и емоционалното здраве чрез техники за вътрешна концентрация и спокойствие, което пък въздейства на физическото тяло.

И тогава се събуди онзи хирург в мен, който ме подсети, че исках този занаят и защото пациентите мълчат, докато ги „поправяш“. И ми напомни, че и сега правя това, но по друг начин. Хората са в мълчание, но държат сами „скалпела“ и оперират съзнанието си, за да влязат в такъв режим на съществуване, че да постигат физическо, емоционално, умствено и душевно добруване. Аз само ги насочвам.

И има и поука тази история и тя е, че не знаем как ще стигнем до мечтата си, но по-важното е никога да не я смачкваме и да не я губим.

А на какво тези програми и хиляди хора преминали през тях научиха теб?
Първо, аз имам лична конституция с правила за това как и какво правя и най-важното е да бъда честна със себе си и другите. А хората ме научиха да вярвам в себе си и в това, което мога. Най-после се отървах от синдрома на самозванеца, сега съм горд и отговорен СамоЗванец. Аз съм човек, който сам се е назовал. Хората ми помогнаха за това.

Спрях да се страхувам от провала. Рискувам всеки ден и се предизвиквам също толкова често. Много е важно да спомена, че това, което правя не е нещо, което е невиждано в общия смисъл на думата. Но съм горда и изключително удовлетворена от това, че не го правя, защото някъде съм завършила някакъв курс или пък зад гърба ми стои някаква школа със световен авторитет. Сама съм в смисъла на това, което създавам. Отговорна съм към всяко мое действие и дума. И колкото повече работя с хората, толкова повече опит трупам, който няма как да го взема от някъде.

Много често в главата ми идват идеи, които дори не мога да определя точно от къде се появяват. Понякога усещам притеснение, че може би идеята ми не е нещо ново и уникално, и може би несъзнателно е взаимствана от някъде. Но после се сещам, че каквото и да стои в нейното раждане, никой не може да ѝ даде този живот, който аз мога. Притесненията се стопяват и давам най-доброто от себе си, за да я осъществя. И често тези идеи са от категорията „неосъществими“, което е най-вълнуващото.

Разкажи за конференцията която предстои? Как се разви до сегашното второ издание и с какво ще е различна от предишната?
Конференцията „Мозъкът: проблеми и решения“ е международна и тя е от тези идеи – на пръв поглед трудни и неосъществими. Съвсем скоро ще има своето второ издание, на 31 май в зала Люмиер, НДК.

Още миналата година, докато организирахме и после, докато провеждахме първото издание, знаех че това е началото. Сигурна бях, че следващата година ще сме в по-голяма зала и ще има три пъти повече публика. И да, така е. Имаме лектори от България, Канада, Франция, Индия, Италия, Непал. Само един от лекторите ще бъде с жива връзка, останалите ще са тук, на българска земя. И да, ще бъде много интересно и полезно. Имаме 10 лектора и 5 от тях са лекари, от които двама са невролози. Целта ни е да превърнем този форум в истински значимо международно събитие, което не се финансира от индустрията, а от хората и това го прави тяхното събитие – конференцията за техните интереси и ползи.

Кажи на неподготвения читател защо издаде “Душата на Човека”?
О, книгата на Филип Лхамсурен я издадохме, защото това е книга, която е добре да я има. Преди 12 години я издадох сама, в забележителен тираж – десет. След това я издадоха Сиела, а после изчезна. Междувременно Филип издаде още две книги и покрай тях хората започнаха отново да търсят първата. И така – той ми даде правата да я издам, защото както казва в неговия предговор, а съм причината този текст изобщо да стане книга. Ако не сте я чели – веднага поправете този пропуск. В началото, има и мой предговор, в който е цялата история на книгата.

С тази книга поставяме началото на поредицата „Белите книги“. Сега се подготвя книгата на моят учител и приятел Калина Радичева „Последното пауново перо“, която ще е втората в поредицата. А след нея, вероятно ще е книгата, която пиша аз.

Рано ли е да разкажем за нея и ако не — какво те провокира да я правиш?
Моята книга не е излязла до сега, защото непрекъснато пренаписвам някои от нещата. Не защото не ми харесват, а защото има някаква особена динамика в написаното. Пиша непрекъснато, но нещо ми липсва. Мисля, че просто изчаквам. Винаги в това, което създавам, ако проявя търпение, идва един миг-маг (така наричам магичните моменти), в който се появява липсващото парченце от пъзела и всичко става завършено. Но по-важното е, че много отдавна знам какво е заглавието и как ще изглежда корицата. И го знам, защото ги сънувах.

А какво ме провокира да пиша? Историите, живота и осъзнаването на всичко това. И защото мисля, че споделянето на истинска история е работещо за всички – за мен, който дава и за човека, който получава.

Какво ти предстои? Как виждаш себе си след десет години?
Интересен въпрос… Докато си мисля как да ти отговоря, осъзнавам, че вече съм толкова умела в присъствието тук и сега, че ми трябва специална настройка, за да вляза в машината на времето. Това, което предстои вярвам, че винаги е по-добрата част. Но не просто да стоя и да си го повтарям, а осъзнавам, че аз съм по-добра и няма как и това, което е около мен и това, което правя да не е по-добро. Целите ми са нещо, което ми дава посока. Също както на GPS — виждам предварително и донякъде пътя. Но това, което е важно за мен и го считам за голям личен напредък, е, че не ми е нужно да знам всички стъпки до целта. Достатъчни ми са първите няколко и след това съм отворена и внимателна, за да взема всичко, което на етапа, на който съм, ще стигне до мен. Наистина няма как да го знам предварително. Това е голямо освобождаване и много храни любопитството ми. Без очаквания съм.

И също – опитвам се винаги да имам резервен вариант. Ако нещото не стане, какво е след това. Може резервният план да не е точно това, което си си представял, но е по-добре с него, отколкото без. Без резервен план ставаш много плах и нямаш смелостта да рискуваш. Повечето хора ужасно много се страхуват от провал. И аз бях така и пропилях хиляди мои идеи, като ги заключвах, защото не вярвах, че ще успея. Сега е точно обратното. Даже не мисля дали ще успея. Толкова силно потъвам в това, което правя, че самото преживяване, всяка крачка докато създаваш или случваш си е огромен успех. А и какво означава успех?!

Моят успех е в края на това пътуване. Има много време до тогава.

Има много до тогава, но след десет години се виждам на един бряг, посипан с бял, нежен пясък и много камъни, които подреждам всеки ден. Живея в къща с бели стени, без покрив, която е на самия пясък, а зад нея има гора. Брегът всъщност е нос, врязан във водата. На „покрива“, който не е покрив, има голяма тераса, на която съм всяка сутрин, за да посрещам слънцето и всяка вечер, за да му благодаря. През останалото време – правя каквото си искам, внимавам за миг-маговете и дописвам четвъртата си книга.