Благослав Анастасов

Представяхме ви в I’m With the Band Sessions преди десет години. Ако можем да сумаризираме — колко и какви неща са се случили за това време на Hayes & Y?
Адски много неща се случиха не само на Hayes & Y, но и на хората в групата. Август 2015 свирихме на Spirit of Burgas, преломен момент, в който осъзнахме, че искаме да преследваме това нещо и трябва да заминем някъде по тази причина. Не знаехме къде, но знаехме, че трябва да се случи. Нашият барабанист си намери работа в Лондон и си казахме “хайде да отидем там!” Същата есен заминахме, изкарахме два месеца, прибрахме се за Коледа и после пак отидохме с идеята, че ще останем по-дълго. Изкарахме четири месеца в Лондон, което беше брутално, защото осъзнаваш колко малко пари имаш като цяло и че това не е град за артисти. Беше голяма мъка. Живяхме в Саут Кенсингтън, по някаква безумна причина, отидохме в едни от най-скъпите квартали и бяхме в най-малкия апартамент три момчета, без никакви пари. Буквално през две улици живееха семейство Бекъм и ние там ходим да сервираме и някакви такива неща… След това се преместихме в Манчестър, есента на 2016, където общо взето аз продължавам да живея. Момчета се прибраха по COVID и сега са в България. А пък междувременно, за щастие, пораснахме, просвирихме насам-натам.

Реално и състава се промени.
Да, от последната ни среща имаме нов барабанист, който намерихме в Лондон, вече почти 10 години е в групата и е финландец.

Затова и всъщност сте българо-финландска група?
Да, ние сме трима българи и един финландец и според мен сме единствената българо-финландска група в света! (смях) Аз съм вокал, китара и така нататък. Иво, който е все още бас, Радо, който е все още китара и финландеца се казва Денис Холбек, който е барабанист.

Най-новият албум, който сега ще представите на мини-турне в България, започващо на 24 април и с официална премиера на 25 април, се казва Departures, а един от синглите — Terminal 0. Каква е тази игра с летището, с терминала? За къде заминавате? Кой заминава?
В един момент, започнах да се притеснявам как ще се тълкува, дали не е прекалено on the nose, но всъщност не тръгна от някаква съзнателна идея, че аз съм емигрант, а от сградата на летището в Русе. Намира се в Щръклево и от много години не е функциониращо. Някакви снимки ми излязоха във фейсбук, някой фотограф беше направил страхотни кадри и исках да разбера дали съществува все още в този вид. Когато разбрахме, че съществува, решихме да снимаме нещо там, колкото се може по-бързо, защото не знаем още колко време ще изглежда така, като капсула на времето.
След това написах първото парче и оттам започна да се търси някаква посока, защото исках много този албум да е хомогенен. Предишният ни албум беше малко от това, малко от онова, защото обичам различни неща, но този много исках да е цялостен. Оттам започна тази линия и не мога да кажа, особено текстово, че съм я следвал навсякъде, но е от тези неща, които се прокрадват винаги. Защото наистина е факт, че аз вече доста години съм емигрант и това все пак е някаква част от мен. Пък и България е държава на емигранти, това е нещо, което все повече осъзнавам. Ние сме народ от емигранти, толкова много българи има по света, може би колкото има и в България.

Много е интересно как творческият процес, името на албума, започва от една сграда, от една капсула на времето. Говорейки за емиграцията, има ли някакъв вид носталгия? Коя е твоята капсула на времето свързана с България? Има ли нещо, което винаги стои в теб, някакъв момент, към който се връщаш?
Аз за щастие имам приятен баланс, при който прекарвам достатъчно време в България — в София и в Бургас, откъдето е жена ми. Заради това не бих казал, че много ми липсва България. Мисля, че два месеца годишно в София са ми абсолютно достатъчни, даже може би една идея в повече, за да мога да взимам най-доброто от града без много от най-лошото. Но естествено, че ми е носталгично. Аз съм израснал в една голяма къща, в която живее много голяма част от семейството ми. На един етаж е моето семейство, на горния етаж е леля ми, на долния етаж е братовчеда на майка ми и така цялата къща в Павлово е семейна къща с двор. Сега като се връщам там отсядам в едно стайче на тавана и това абсолютно ме пренася назад. Тя изглежда по същия начин. Виждам стълбата по която съм тичал като малък и тези неща директно ме пренасят назад във времето, то си е част от мен.

Има много митове и легенди, всеки различно чете емиграцията, така да се каже, пък и сега с тази онлайн свързаност някои неща отпадат като мъчни. Какво е за теб емиграцията? Как би описал за себе си плюсовете, минусите, тежките страни? Имаше ли клишета с които се сблъска, които не са верни?
Има един такъв мит, не знам откъде идва, че българите са мързеливи. Има едно донякъде ксенофобско усещане сред част от хората в Англия и Европа, че някакви хора от България отиват там, за да живеят на помощи. От моя опит виждам друго. Няколко години давах уроци по английски на българи, които живеят там и, по мое скромно мнение, българите, които живеят там са изключително работливи. Може и някои от тях да нямат задължително знание за света, но всички хора, които отиват там, отиват да работят здраво. Дори без да знаят езика, което за мен го прави още по-впечатляващо. Повечето от тях отиват, за да издържат семействата си, да работят работа, която англичаните не искат да работят. Според мен това е много достойно, въпреки, че някак не гледаме така на това, не знам защо, работата никога не може да е нещо срамно.
Що се отнася до мен, мисля, че съм постигнал добър баланс и това ми помага, но не е лесно да си емигрант и не е за всеки. Много зависи къде си — в Лондон ми беше много по-трудно, защото постоянно си притиснат финансово. Впоследствие в Манчестър си поех малко въздух, защото всичко е по-достъпно, после успяхме да си вземем къща и ако човек успее да намери някакво ниво на комфорт е окей. Но много хора изобщо не издържат. По мое наблюдение първата година е ключова и ако успееш да я издържиш, имаш шанс да се задържиш.

Имаш ли обяснение, погледнато отвън, защо се получава така, че като емигрираме навън сме работливи, а оставайки в България сме мързеливи? Знам, че е прекалено обобщаващо, но така изглежда на пръв поглед.
Според мен причината е във възнаграждението. Мисля че когато човек усеща, че не му плащат достатъчно за работата, която върши, е трудно да бъде работлив. В София е малко по-различно, но извън нея хората изкарват уникално малко пари за работата си. И ако работиш цял месец, евентуално за 1000 лева, де да знам — трябва да имаш някакви уникални ценности, за да бъдеш работлив. В даден момент започваш да отбиваш номера, това е в човешката природа и е напълно нормално. Докато в Англия каквото и да работиш изкарваш пари и особено ако си от малък български град, наистина можеш да изпращаш пари и семейството ти да живее прилично. Това е мотивация.

По време на твоето установяване там се случи нещо преломно за Великобритания, което ние оттук сякаш не можем да разберем напълно защо и как — Брекзит. Какво стана според теб?
Ако погледнеш към днешна дата всички проучвания показват, че огромен процент от британците смятат, че беше огромна грешка. Точно преди да замина за Манчестър беше вота и си купихме къщата в деня на Брекзит, на 31 януари 2020, което беше някак символично за нашия инат може би — те не ни искат, но ние въпреки това оставаме. Но това не беше някакво мнозинство, което го искаше, резултата беше 49 на 51 процента и беше “продадено” с много лъжи. В момента Фараж продължава да лъже, но за други неща вече и при всички положения Брекзит беше грешка. Това съвпадна и с пандемията и оттогава насам нещата в Англия вървят надолу — откъм стандарт на живот и очевидни индикатори, като например все повече бездомни хора по улиците, които виждам и в Манчестър, го потвърждават, за съжаление. Според мен се опитват, няма как напълно, но поне към общия пазар да се върнат, защото беше тотално самоубийство да се откачат от европейския пазар.

А как преживяхте пандемията?
Сега като питаш, осъзнавам какъв късмет сме имали в този момент. Мисля, че затвориха Англия на 15 март, а ние се нанесохме на 8 февруари в къщата и това беше огромно спасение за нас, защото преди това живеехме под наем и не се знаеше дали няма да се наложи да се приберем. Всъщност момчетата от групата се прибраха общо взето точно тогава. Стана невъзможно да се работи, нямахме концерти дълго време и беше доста трудно. Докато при нас, заради къщата и невисоката ипотека, успяхме да свием платната. А и да не забравяме здравословната сигурност. На мен ми беше много притеснено заради родителите ми, естествено. Не се прибрах рекордно дългото време от осем месеца, което ми е най-дългия такъв период. През това време и двамата ми родители изкараха ковид и това беше най-тегавия момент за мен, както и разбира се, че част от групата се прибра към България. Не знаех как ще продължим, какво ще се случи. Но пък се оказа, че нашата дългогодишна връзка, това че сме близки от толкова време, че сме съученици, не промени особено работата на групата. Естествено, благодарение на интернет и на това че си идвам — от тази гледна точка беше позитивна реализация.

Отразиха ли се тези спънки на творчеството на групата?
Имаше някакъв момент на лека депресия покрай цялата неизвестност — минимум нямаше пари които да инвестираме в музиката защото нямаше приходи от концерти. Но творчески бих казал, че ме мотивира и оттогава темпото ми на работа е по-високо. Не знам дали е свързано, но през 2021 навърших 30 години и мисля, че това е предел, след който вдигаш темпото така или иначе, защото усещаш как времето лети.

Като навършиш 40 още повече го вдигаш, от мен да знаеш! (смях)
Предполагам усещаш, че трябва повече да натискаш, което пък не е много добър начин да се живее, но това усещане за липсата на време е по-силно от нас. Бих казал, че като композитор се чувствам сега най-уверен. С времето започваш да научаваш изкуството си, занаята си, работата си и знаеш точно какво искаш, какво ти харесва, какво не ти харесва и не губиш толкова време в експерименти и неуспешни опити.

Това значи ли, че лъкатушенията, търсенията са приключили? Можем ли да кажем, че вече си намерил вкуса и стила си?
Предполагам, че хората трябва да го кажат. Аз съм малко такъв човек, на който му писват нещата като цяло и винаги ще променям това, което правя като музика. Не мога да правя едно и също, защото се отегчавам, така че със сигурност няма да е нищо финално като метаморфоза. Но се надявам, че този албум е завършена картинка и някой като я погледне, ще разбере каква е била идеята, че е завършена, опакована и се е знаело какво групата са искали да направят. Аз лично мисля, че е така, но и се надявам да не е последен етап.

За мен лично със сигурност е така. Като дете на 90-те, когато нещата не бяха толкова бързи, съм се научил да слушам цели завършени проекти на любимите си артисти, под формата на албуми. Очакваш всяко следващо “пътуване” на дадения артист, опаковано в обща идея — музикално и визуално. Сега в цялата бързина на стрийминг платформите и интернет прескачаме от сингъл на сингъл… Новият ви албум ме върна именно към онова време.
Така е, ние всички сме израснали по този начин. Особено ако си меломан, говориш за албуми, не толкова за песни и е факт, че това се промени. Разбира се, “тиктокфикацията” до някаква степен води все повече към сингли, а и индустрията винаги е бутала натам, но добрият албум си е добър албум и мисля, че това никога няма да бъде изгубено. Но цялото това бързо консумиране на музика на парче създаде някаква неосъзната липса и хората пак имат нужда от по-дълги форми на съдържание.
Видяхме го например с подкастите, колкото и да ни дразни колко много подкасти има. Но е факт, че това тръгна донякъде от нуждата на хората да слушат по-дълги разговори, в които да чуват човек как мисли. Същото нещо забелязвам и в киното — напоследък имам чувството, че всеки нов филм е по три часа! В музиката се вижда под формата на възобновяване на стари формати — винилите се върнаха здраво преди няколко години. Детето на едни приятели, например, слуша касетки и ги колекционира. Накара техните да му купят уокмен и всички техни приятели му носят касетки. И това е от онези носители, които не те карат да слушаш отделни песни. Можеш, но е трудно някак, диска беше първата технология при която започнахме да прескачаме песни. Последния албум го направихме и на винили, и на касетки и самият факт, че хората ги купуват е добър знак, според мен.

Може би е естествено, когато махалото удари в едната крайност да започне да се връща обратно. Наблюдавам и при Джен Зет, а може би ще е по-осезаемо при Джен Алфа, едно любопитство към по-бавните формати — искат да снимат на филм, а не дигитално, защото им е по-“арт”, примерно. Надявам се и концепцията за хартиените медии да е следващата.
В крайна сметка има човечество от хилядолетия и е безпрецедентно това попиване на толкова огромен обем информация, нормално е да ни побърка, като цяло. Чисто биологически, еволюционно, не сме пригодени за такова нещо. Но все още има държави, ето например Испания, където имат културата на по-бавния живот. Неслучайно ако погледнем продължителността на живот има доста дълголетници в Испания, в Италия, в Япония… Всички сме обсебени от здравословния начин на живот, диети и режими, а италианците не са най-диетичните, но живеят до 90 години.

Зависи какво точно влагаме в концепцията за здравословен начин на живот, защото няма как да не споменем токсичния капитализъм, който е наложил своите модели за здравословност — “забързания ни динамичен ден”, което е един маркетинг, вкарващ ни в постоянно консумиране на тези концепции, а всъщност ни вади от естествения ни ритъм и връзка с природата ни на човеци. Скоро ми попадна изследване на кардиолози, които са проследили смяната на режима на гърците — от задължителните сиести в културата им, към целодневното работно време, особено в туризма, обосновано от икономиката основана на растеж, в която всички живеем. Резултатът е, че инфарктите са скочили неимоверно, с огромни проценти. Как бихме коментирали това?
Ти сам го каза — живеем в икономическа система с концепция за постоянен растеж и това няма как да не е за сметка на нещо друго. Но аз мисля, че в Европа сме постигнали баланса на един много приятен начин на живот, в който хората не желаят да се насилват над определена степен. Ако отидеш в Испания или Италия си живеят много приятно и неслучайно страдат икономически, просто защото хората не искат да се състезават. В Англия културата е много нахъсана за здрава работа, хората не се наслаждават на живота както в Европа и това честно казано ми липсва. Като отидем с жена ми в Париж, например, виждаме как хората взимат повече време за себе си, за приятелите си, склонни са да стоят на студа навън, за да си приказват с приятелите си. Мислех, че в Манчестър това го няма, заради климата, но отивайки в Париж виждам, че не е това причината. Това е много европейски манталитет, който го има и в България и това е нещо, което със сигурност ни свързва с Европа.

С риск да влезем в анти-американска реторика, няма как да не споменем, че в крайна сметка този токсичен капитализъм, основан на работа до изнемога в името на успех, богатство и растеж и само растеж, идва именно от Щатите. В мащаба на историята това е сравнително ново явление, което неизбежно води до дисбаланс и е някак инфантилно ако го сравним, с мъдростта на европейските народи, в много отношения.
Не съм ходил в Щатите, а очевидно в момента нямам такова желание. Не че нямам много любими артисти излезли оттам, но със сигурност няма как трезвомислещ европеец да погледне към държава, в която няма майчинство и бащинство, в която на практика няма отпуска и здравно осигуряване, правата са много по-тегави, масово хората пътуват по два часа до работа и обратно и да си каже — да, това е! Има и такива, които го правят, но аз не ги разбирам, със сигурност. Надявам се, че този лайфстайл няма да го вземем. Със сигурност англичаните много ги гледат като пътеводна светлина, има една любов към Америка и за тях тя е много куул място. То се вижда и в музиката — от Бийтълс насам най-голямото нещо, което един артист може да направи, е да пробие в Щатите и след тях всеки иска това, но много малко са успявали. Ето например — Роби Уилямс е колосален в Европа, но живее в Лос Анджелис и никой не го знае там. Ако има концерти са много рядко и много малки, скоро пусна филма си и никой не го гледа, те знаят само Робин Уилямс, актьора. Та за англичаните Америка е обетована земя в това отношение и много рядко някой пробива.

Ако не се лъжа Адел направи голям престой в Лас Вегас?
Да, Адел е такова изключение, но тя все пак е женена за мениджъра на Леброн Джеймс, който има колосален бизнес.

Адел ли е според теб последната дива в поп-музиката, не се сещам за някоя след нея сравнима с Уитни, Арета или Стрейзънд?
Напоследък е много силна женската нишка в поп-музиката, тя тръгна от Тейлър Суифт, след нея Дуа Липа и сега следващото поколение в лицето на Оливия Родриго, Чапъл Роун, Сабрина Карпентър, Чарли XCX — има очевидно силна вълна на поп-певици. Сега ще свирим на Primavera Sound в Барселона и много от хедлайнерите там са женски поп-актове, което за фестивали е много необичайно, преди не беше така.

На какво се дължи това?
Много време се работеше активно в тази посока. Например в Англия много организации работеха за това, защото е факт, че лайнъпите много се разминаваха в съотношението женски/мъжки актове, репрезентацията на жени артисти беше много по-малка, репрезентация на ЛГБТ артисти…

Не е ли това всъщност woke културата, разнообразието в репрезентацията?
Тази така мразена woke култура, която ни донесе много хубави неща, в крайна сметка. Но това не са неща, които можеш да форсираш. Хората сами трябва да припознаят, че нещо е куул и да го харесат, та може би е и отчасти съвпадение, че напоследък се случват толкова много силни женски актове. Много харесвам Лола Янг, има едно парче Messy, което изригна в последните месеци, тя е великобритански артист и примерно Кайли Дженър го сподели и тя избухна.

Ама разбира се, ако не го сподели някой от тази фамилия имаш ли шанс да се чуе за теб?! (смях)
За съжаление това е gate keeping-а на днешното време. Уж на практика нищо не те спира да си качиш парчето в Spotify и то да изригне, обаче не е точно так. Цитирам наизуст, ама примерно по 40 000 парчета се качват всеки ден там, безобразно количество, отвъд всичко нормално. Според мен това показва и някакво развитие — аз вярвам, че ако всички нужди на хората са задоволени, огромен процент от тях ще се насочат към изкуството.Така че това е и изключително естествено за човека и е хубаво, че е по-достъпно.

Преди малко споменахме позитивното от завръщането на бавните носители, сега говорим за позитивите от демократизацията на изкуството, чрез бързите платформи. Чудя се, къде е балансът? Лично за теб къде намираш своя баланс?
Балансирам между време и пари в живота си, тъй като се занимавам с каквото се занимавам и ми трябва време да съм креативен. Трябва ми свободно време, в което да не правя нищо, да се чувствам тъпо, имам нужда от него, за да презаредя по някакъв начин и да създам нещо. Така че търся това хем да имам достатъчно пари, което за всеки значи различно, хем да имам време да създавам. Опитвал съм в един етап от живота си, след университета, да работя на пълно работно време и да създавам музика и бързо осъзнах, че това няма как да се случи по начина, по който искам. Оттогава не работя нищо друго, но пък съм работил много неща.

Какво стои зад артиста от Hayes & Y? Какви жертви стоят зад образа на твореца?
Не мисля така за тези неща. Мисля, че съм супер привилегирован да се занимавам с изкуство, за това че имаме фенове и хора, на които им пука какво правим, невероятна привилегия е! И въпреки, че съм готов да правя така наречените жертви, не го усещам така. Извън групата доста музика съм правил. Написах музиката за целия последен албум на Стенли, писал съм за Миро, за Михаела Филева и други артисти. За около година имах музикално предаване в радио Фокус, казваше се “Една година” и много ми харесваше. Радиото не съществува вече, но епизодите са в Ютуб.
Иначе, в Англия съм давал уроци по английски на деца. В началото като отидохме там сервирах, всъщност всички от групата сервирахме. В България работех като програмист, това ми е образованието, но не мога да съм програмист и артист едновременно — мога да сервирам и да съм артист. В първият случай и едното, и другото, е умствено натоварващо, а във втория — може физически да се изчерпваш, но мозъка ти е свободен. Може би неслучайно сервирането е професия, която много артистични професии работят, за да се издържат. Така че нямам никакви скрупули да работя различни неща, но за момента се справям само с музиката.

А как си проветряваш главата и от музиката, ако поискаш?
Гледам спорт, мисля че това е най-успокояващото нещо и няма никакво значение какъв е спорта. Иначе, от малък съм голям фен на Левски, както баща ми и семейството ми, закърмен съм с това, както и с това, че има голямо значение кой ще спечели мача! (смях) Но реално, в истинския свят, човек знае, че това не от значение, но е нещо, в което можеш да се потопиш, да похарчиш много страст, без да има реални отражения в реалния свят. Като малък много четях, позагубих го с годините, но сега, като завършихме албума, се опитвам да си върна четенето като бягство.

Да те върна към Departures. Когато го слушах рязко се потопих в звука на 80-те, някаква загубена романтика от онова време. Сякаш тези песни имат място във филм на Гуаданиньо, чието действие е тогава, като Call me by your name, например. Случайно ли се получи това звучене?
Не е толкова случайно — 2017 изкарахме песента Always So Simple, Always So Cold, която ни качи на следващо ниво и беше първия момент, в който започнахме да се самопродуцираме. Още тогава много прегърнахме осемдесетарското звучене. Бих казал, че в момента вече се отдалечаваме от него, но със сигурност стои някъде там. И тази аналогия с Call me by your name е супер, защото аз много погледнах към Европа с този албум и моите влияния са много повече европейски, отколкото английски, въпреки че цял живот съм слушал английска и американска музика. Може би отивайки в Англия започнах много повече да се чувствам европеец и да разбирам, че не е задължително всичко хубаво да е английско или американско. Има толкова хубави неща от Европа, които не ни ги бутат толкова много. Освен че прекарвам време в Париж, се сприятелих и с една много готина сицилианка, тя ни заведе там и слушахме много класическа италианска музика, френска музика също — Гейнсбург, Азнавур. Това по някакъв начин се пропи и в музиката ни, естествено и съзнателно, има една ретро европейска вълна, която се опитах да уловя в този албум.

За мен тези години са едни от златните години за Европа — 60-те, 70-те, 80-те, най-мирното време за континента и пред-глобализационната ера, в същото време.
Естетиката на това време е толкова яка, неслучайно ни е толкова романтична! Невероятни артисти са творили тогава, има невероятно кино и музика към които да погледнем и за мен беше много интересно да слушам музика, която не съм слушал и да вадя вдъхновение от там. Особено един албум на Серж Гейнсбург — “Histoire de Melody Nelson” от 1971, който е с Джейн Бъркин и който открих преди няколко години — не съм спрял да го слушам и това адски много ми повлия. Открих вдъхновението в неща, които не познавам добре. Защото мога да го търся в групите с които съм израснал до края на живота си, но мисля, че ще е прекалено познато и комфортно. Надявах се, че като взема нещо, което е по-далече от мен и го смеся с нещо познато ще ми е по-интересно.

Какви са плановете на групата, има ли планове всъщност?
Планове има естествено — първо трябва да представим албума с концертите, които предстоят. Като цяло си пожелавам да запазим и да разширим нашата фен база, да свирим все повече по такива големи фестивали като Primavera Sound и да направим още много албуми!

И вдъхновение предполагам?
Вдъхновението е лесна работа. Аз не вярвам много в него, според мен трябва да го предизвикваш, да създаваш навика да работиш, а вдъхновението създава навика да се появява.