Диана Алексиева

Имаш ли трудности да започнеш интервю? Подготвяш ли предварително въпроси?
Не. Разбира се, това не значи, че нямам предварителна подготовка или идея в каква посока да върви разговорът. Но понякога той поема в съвсем друга, негова си посока. И това е най-сладкото на нашата работа. Изобщо в изненадата, по принцип, има тръпка, сладост. А пък и журналистиката до голяма степен е породена от любопитството – да научиш нещо повече за света на човека срещу теб. Но самата аз, се дразня като чета интервю със супер популярен човек, например, и виждам, че е измъчван да отговоря на едни и същи въпроси отново и отново, и отново. Мисълта ми е, че трябва да си достатъчно подготвен, за да не задаваш тъпи въпроси и в същото време да уловиш настроението на разговора.

Какво е чувството Interview.to да бъде интервюирано?
Предпочитам да съм от другата страна и да задавам въпросите. Не мисля, че имам какво толкова да дам като обект на интервю.

Като човек с дългогодишен медиен опит няма какво да кажеш, или медиите не заслужават коментар?
Напротив, всичко заслужава коментар. Но поставяйки се до големи имена в нашата журналистика, какъвто за мен, например е Кеворкян, буквално се срамувам да давам оценки на медийната среда.

От друга страна, обаче, поколенията се сменят и вече има поне едно такова, за което името Кеворкян не е говори много…
И това е жалко, защото означава едно единствено нещо, че няма приемственост. Това беше проблемът във Факултета по журналистика, когато аз завърших. Страхувам се, че сега не са се променили много неща. Слава богу, че има интернет.

Къде се “къса лентата” в обучението?
Липсата на практика, липсата на практикуващи преподаватели, на хора, които същевременно са активни и успели в своя ресор – продуценти, репортери, редактори. Нашият випуск имаше „късмета“ да се обучава по времето, когато се роди Нова телевизия, по времето, когато се роди конкуренцията. Нещата бяха толкова млади и незрели, учехме се буквално в движение. И се учехме извън Факултета. Смятам, че за тези пет години един млад човек може да научи много повече неща, ако обучението е адекватно на медийната среда. Надявам се, че днешните младежи изискват много повече от преподавателите си и от системата.

Вече колко стаж имаш натрупан в професията?
Не е малко, но не е и много. Както ти казах, ние се учехме и все още се учим в движение. Говоря като човек, който почти 15 години работи в телевизия. И всичко ни беше за първи път – риалити форматите, телевизионните игри, вечерните ток-шоута… И въпреки, че тези формати имат “библия”, всичко останало се учи на място. Това за мен беше „голямата“ школа.

От колко време не си в телевизионен проект?
От почти една година.

На какво се дължи това?
Донякъде на липсата на интерес от моя страна.

Не е свързано с отглеждането на децата?
Не. Разбира се, има значение. Приоритетите много се променят. И докато преди 8 години, когато Евтим Милошев ме покани да стана част от неговия екип в „Сървайвър“ Доминикана, почти не се замислих, сега такава раздяла с децата ми се струва невъзможна. Направо непосилна. Но аз никога не съм излизала в така нареченото „майчинство“, работех и в много напреднала бременност и веднага, след като родих и двете си деца. И не го смятам за геройство, а за потребност.

Под някаква форма липсва ли ти телевизията?
Не. Имам си Interview.to. Не казвам, че ако се появи нещо, което истински ме вълнува и ще ме научи на нещо ново, няма да се върна. Телевизията е краста. В случая, клишето е вярно.

Как се роди Interview.to?
Липсата на проект, който да ме заинтригува, ме накара да се разровя надълбоко в интернет. Така изкарах едно лято в търсене на нещо, което да ми е интересно. Открих един сайт, казва се The Тalks. Влюбих се в него от пръв поглед. Хареса ми, че е семпъл като дизайн и че се фокусира върху едно единствено нещо – разговорите. Ама разговори извън времето, които можеш да прочетеш и днес, и утре, и след година. Честно да ти кажа, имам малка забележка към авторите, смятам, че някои разговори са прекалено повърхностни, но сигурно не е лесно да накараш Никълъс Кейдж да ти отдели няколко часа, например, за да се „задълбочите“ в материята. И тогава си помислих, че тук нямаме подобна електронна медия. А аз обичам да разговарям, разговорът е истинско изкуство, на което още се уча. И като журналист именно разговорите с хора са ми били най-любимата част от работата. Защото говоренето е важно, важно е и хубавите и лошите неща да бъдат говорени. Да бъдат изговаряни.

Смисълът е в казването на нещата, обговарянето им?
Да, вярвам, че е важно. „Необщуването“ не води до нищо добро.

В този ред на мисли, отвикнали ли сме да разговаряме истински?
Според мен сме отвикнали да слушаме истински, а това е половината от разговора.

На какво според теб се дължи това?
На разсеяност, на факта, че всеки е потънал в собствения си свят, на его при някои хора, може би… Забелязал ли си колко малко журналисти в телевизиите слушат изобщо? И колко са там, за да чуят собствения си глас от по-висока трибуна?

И в този момент изконната медиаторска роля на медиите спира.
Няма ли диалог, няма журналистика. От време на време гледам BBC и мога да ти кажа, че има журналисти, при които най-големите в политиката идват „на пръсти“. Предавания, в които можеш да се насладиш на смел диалог, на „връщане на топката“, на неудобни въпроси, на остроумни отговори. Ето това ми липсва тук. Нагледали сме се „журналистика“, която не иска да слуша или която само „слуша“.

Има ли смисъл в такава “журналистика”?
За мен няма. Това е безмислено и много скъпо „пълнене на телевизионно време“. Както и „агресивния“ тип журналистика. Надявах се, че модата ѝ ще отмине, но не би. Натоварва ме, но може пък на аудиторията да им харесва, кой знае.

Добре, но ако има хора, които имат съзнанието и опита да отделят полезното от вредното, лошото от доброто, какво се случва в главите на малките, които нямат изградени критерии и всичко се налива директно през медиите като единствена готова формула?
Аз много вярвам, иска ми се да вярвам, че именно тези поколения живеят в по-различен свят на избор и намират други канали за информация. Че единственият им източник на информация не са новините в осем.

Дали не е идеалистична твоята надежда? Аз имам наблюдения, че голяма част от сънародниците ни все още живеят в стандарта, че всичко написано във вестник, или видяно в телевизор, е с единствен статут на истина. Или съответно – интернет го ползват като телевизор, а не като библиотека. Знаят ли че имат избор според теб?
Винаги, винаги имаме избор. Имаме избор да се научим да четем, имаме избор да изберем какво да четем, имаме избор да спрем да си правим селфита в тоалетната и да пишем статусите си на грамотен български. Избор има всеки, мина времето, в което липсата на избор можеше да служи като оправдание. А иначе навсякъде и винаги има и ще има хора, които ще изберат да не четат. И за тях не можем да направим нещо.

Така е, но явно в мен има някаква романтика и вярвам, че трябва знаещите да влияят както могат на изгубилите мярката и мащаба на знанието.
Аз мисля, че винаги четящите, образованите, духовните хора са стояли малко на заден план. Духовността никога не се е славела с агресивност или излишна амбиция. Никога не тупа себе си в гърдите, не се прережда на опашката. Тези хора винаги стоят там, където им е мястото. И който иска ги намира. Видя ли какво стана с поп-фолка, с чалгата по-точно? Аз съм от поколението, което отрасна с Depeche Mode, Nirvana, Pearl Jam. Ние бяхме „поколението на промяната“. Поехме я тая промяна и я задишахме с пълни дробове. Някъде, в ъндърграунда се случваше чалгата, но никой не ѝ обръщаше внимание. А тя настъпваше агресивно по неин си начин и влезе в радиото, в телевизиите, в главите ни, в живота ни. Ние не очаквахме, че някой ще поиска да се върне толкова назад. Че някой ще пожелае доброволно да се върне към сръбските ритми. Та в това няма никаква логика! Но ето, че чалга лайфстайла, който всъщност е много по-притеснителен от самата музика, ни помете. Като ураган. И станахме малцинство.

Това поколение няма ли отговорност към местообитанието си като територия, такава на знаещия, осъзнаващия тези процеси?
Ние имаме отговорност. И аз, и ти, в това, което правим. Тук е ролята и на изкуството. То е съществувало под някаква форма и в най-тоталитарните режими. Цензурата винаги я е имало в изкуството и това не е случайно. Изкуството е първият предвестник на революцията.

Бидейки забранено, всъщност не засилва ли изкуството, порива да бъде чуто?
Вярвам, че е въпрос на желание. Където и да живееш, ако имаш желание винаги ще го “чуваш”. Като идвах към теб, слушах кавър на The Beatles по радиото, джаз кавър. Мислех си, колко е прекрасно да си толкова добър в това, което правиш, че години, векове след теб, да те повтарят, да имат нужда от теб, да си актуален. The Beatles са били революция за времето си. Повечето велики артисти са били революция за времето си… Всъщност от къде започнахме, изгубих се… (смях) Та за отговорността – всеки носи отговорност с действието си или бездействието си. Аз правя каквото мога, ти също. Остава ни да се надяваме, че който трябва ще чуе, ще прочете. Ще отиде на изложба, на театър, ще разбере, че светът съществува в много повече измерения. В много повече красиви измерения от това, което сме свикнали да виждаме.

Истината е, че се случват много смислени неща, но мейнстрийм медиите не ги показват. Така че ако хората не следят конкретни сайтове, или не са в подходяща среда, не разбират за тях.
Случи ми се в един период да гледам много британска телевизия. И там има Биг Брадър, много риалити формати, не сме ги измисли ние, работят навсякъде и представляват интерес сами по себе си. Но там телевизията е за всички. Не е само един голям риалити формат, с който те занимават от сутрин до вечер под някаква форма. Имат интелигентно програмиране. Понякога програмирането тук ме кара сериозно да вярвам в някакви конспирации, въпреки че не съм такъв човек. Велик сериал с много награди като House of Cards беше бутнат в някакво вечерно негледаемо време, а „Малката булка“ в праймтайм, например. Разбира се, говоря малко наизуст, не съм сигурна дали това е малка булка, но е нещо подобно. Оправданието, че едното продава, а другото не, не работи. Не вярвам в него. Защото ако имаш един високорейтингов формат, значи имаш място и за друго, което може да не е рейтингово, но може да е имиджово. Така правят големите играчи. И то не само в медиите.

Не мога да не те попитам като телевизионер, корпоративно независим в момента, какво те е заинтригувало като зрител напоследък?
Това, което Георги Тошев правеше с неговият проект “НепознатиТе” по БТВ. Не случайно неговите филми спечелиха куп международни награди и още обикалят различни фестивали. А като става дума за ток-шоу, пак ще кажа – Кеворкян ми липсва от екрана, не знам защо го няма…

Сещам се първосигнално за няколко причини. Знаеш, че сме много крайни като общество и дадена информация за миналото на някого влиза рязко в идеологическата и политическа риторика. Забелязала си, че живеем в среда, в която няма нищо между черното и бялото?
Да, но този контекст не ме интересува и в случая ми липсва професионалистът.

Този дуализъм в крайностите на мнения е много видим във Фейсбук. Повечето хора сякаш са длъжни да заемат позиция, като на избори. Къде ни е средата, диалогичността, нюансите на мнения?
Да, забелязала съм и новата тенденция – или си „за Русия“ или „за Америка“, това е направо смешно и говори за липса на всякаква мисъл. Крайни сме във Фейсбук, но на избори никакви ни няма. Няма диалогичност, няма нюанси на мненията… Няма гражданско общество. Отговорността от това да гласуваш, да имаш информирано мнение, да носиш отговорност с избора и позицията си. Както исландците например преди време показаха личната си позиция на целия свят…

И изчезнаха от новините…
Да, така се получи! (смях) Мисълта ми е, че да си активен във Фейсбук не стига. Аз съм от хората, които през годините не са пропускали гласуване на избори. И не съм черна или бяла. Ако някой ме разочарова, веднага съм готова да дам гласа си на друг и не мисля, че това е вид предателство. Не обичам да бъда лъгана и вярвам в личната отговорност. Майка ми, например, е от друго поколение и когато нещо я възмути, тя сяда и пише до общината, например: „Има дупка, колата ми се изпочупи, поправете я!“ Тя пише, те не ѝ отговарят, после се обажда и най-накрая те запълват дупката. Ето тя е от поколението на нашите родители, които са живяли във време на черното и бялото, но гони интереса си до дупка. Аз пък, въпреки че твърдя, колко съм отговорна, съм явно от Фейсбук поколението, което ще снима дупката, ще напише гневен статус относно работата на общината и всичко ще си остане там! (смях)

Преместихме ли живота си в комфортната зона на интернет?
Да, и на мен ми е интересен този процес в момента. Любопитно ми е къде ще живее поколението след двайсет години. Замислям се, какъв щеше да е животът ми ако бях на двайсет и имаше Фейсбук? Признавам си, че заключението е: „Слава Богу, че не е било така“! (смях)

А виждаш ли нашето време като предизвикателство? Ако се замислим, животът на родителите ни в някаква степен е плавал в спокойни води, емоционално и битово подреден, без особени обществени и икономически катаклизми.
Напротив, когато станаха промените, те са били хора в разцвета на силите си, с подредена схема в главите си. За тях, според мен, смяната на всичко беше огромен стрес. Освен това не вярвам на мантрата, че на тях им е било по-лесно. Давам ти пример като майка – чудя се, как моята майка ме е отгледала, без удобствата които имам аз сега. Прост битов пример – не всеки имаше кола. И ако аз мога да свърша всичките си ангажименти с децата, бързо и организирано, не мога да си представя как тя е излизала, ползвала транспорт до градината, после до работата, после по обратния ред. Признавам си на мен това в момента ми се струва невъзможно ежедневие. Не се правя на примадона, но в контекста на въпроса не мисля, че на тях им е било лесно. Представи си, че не са имали нашият избор и свобода, те не са живеели живота на връстниците си някъде другаде. Не са имали сексуалната революция, не са имали рокендрола. Имали са го под някаква скрита форма и на мен ми е жал, че нещо се е случвало по света като процеси, а тях ги е подминало, за тях е било ехо. Ние нямаме никакво право да се оплакваме, всички тези възможности ги имаме. Защото ако разчиташ само на телевизията, или да се информираш от казионни източници, това си е чисто твой проблем, не по вина на времето, или на медиите, каквито и да са те.

Всеки има правото да е глупав, или да има лош вкус?
Да, за съжаление и не се наказва със закон! (смях) И проблемът не е техен, а на тези, на които това не им харесва…

Какво те вдъхновява в момента?
Ще дам пример с една рубрика в Interview.to, която сама се роди, въпреки първоначалната идея да разговарям само с хора доказани във времето. Казва се “Кое е това момиче?” Започна с Мила Роберт, дъщерята на Ваня Щерева. За мен винаги е била нейната дъщеря, която знаем, че свири на китара, пеела си е нещо, вървяла си е от дете по нейния си път, абсолютно самостоятелна. Милето… И на мен много ми хареса, че има такива млади готини хора, които независимо от средата, от „извинението“ за средата, се развиват самостоятелно в посока, която няма нищо общо с това, което сме свикнали да виждаме и чуваме. И си казах колко е хубаво, че има хора, на които не им пука и си вървят своя път, защото на нас винаги ни е пукало. С нея започна тази рубрика, с разговора ми с нея. Този материал се оказа толкова четен, споделян и харесван, че се вдъхнових. Видях, че и аз имам нужда от това презареждане. Чрез нея повярвах, че има младо поколение, което не се влияе от популярното и стандарта. Това ме вдъхновява, това поколение, което идва след нас и не му дреме изобщо. Това поколение, което ще оцелее навсякъде, и в това „оцеляване“ няма да му личи толкова силно, че е от Източна Европа. Това са „деца на света“, те ме вдъхновяват.

Това ме води отново до въпроса със наследството, приемствеността. Ще съумеем ли ние, свидетели на два режима с цялата гъвкавост, която ни се е наложило да придобием, да имаме връзка с тези свободни души?
Аз мисля, че децата можем да ги научим само на няколко неща. Да се бършат, като се хранят, да казват добър ден, благодаря, довиждане и извинете. Да ги научим да не се къпят само във вторник. Да се погрижим за образованието им, защото нямаме оправдание за обратното. Оттам нататък детето расте със своя темперамент и своята идея за света.

Да не слуша чалга част от възпитанието ли е?
Въпрос на пример, възпитанието е и личния ти пример. Ако в даден момент то реши, че харесва чалга, това вече е негов избор. И това ще ме направи нещастлива майка, в това отношение. Ще значи, че не съм го водила достатъчно на театър, не съм му купувала книги и не съм пускала достатъчно хубава музика вкъщи. Но детето на четири или пет години вече има своя среда, освен ако не го държиш под стъклен похлупак. То има всякакви влияния, децата вече боравят със всички електронни средства за комуникация от ранна възраст. И за добро или лошо, ние носим отговорност, но нямаме влиянието, което ни се иска. Аз много се надявам във времето, когато моите деца порастват да няма вече чалга, или да е демоде да пушиш. Както и наркотиците, не са ли вече ретро?!

Сама си го изпроси този въпрос. Какво ти е отношението относно легализацията на марихуаната?
За, естествено! Говорех за тежките наркотици, които разстройват не само разума, но и физиката на човек и са смъртоносни. Ето при тях няма бяло и черно, всичко е черно. Всъщност, темата за марихуаната дори не я разбирам като тема изобщо. Тя е тема само на място като България. Такава дискусия не съществува през 2015 в никоя цивилизована държава. Това е все едно да говорим за или против хомосексуализма! Това е онзи диалог за или против гейпрайда, за или против джойнта, за или против града и селото. Това са онези теми за пълнеж на медиите, въпреки, че са цивилизационен стандарт. И са въпрос на политика, просто е! Всяка година попадам на подобни дискусии и то в сериозни медии и се чудя, ние още ли сме тук, още ли говорим за тези неща?

По повод на, явно, вроденият ни нихилизъм, искам да те попитам, ще съумеем ли да се вдъхновяваме и радваме на наследството върху което растем и живеем? Ще надраснем ли локалните комплекси, за да оценим спокойно това, което имаме и че дори София да не е Париж, тя е по своему уникална? Ето сега седим в бившият дом на Мара Белчева, арена на бохемския живот на София от началото на века? (сега ресторант Before and After, бел.ред.)
Ние сме си хейтъри, докато сме кисели още сутрин и почваме да недоволстваме. Ето и аз докато търся място за паркиране се ядосвам, защото този прекрасен град просто не е планиран за толкова коли. Както обичам София, така и разбирам защо мрънкаме. Разбирам и ти какво говориш. Ако познаваш историята на София ще намериш много примери за бохемски живот, културна история, архитектура, от която можеш да се вдъхновиш. По този повод наскоро попаднах на историята за една от любовите на Вазов. Та тази дама, с псевдоним Евгения Марс, се оказа родена точно сто години преди мен. И се замислих, че в някаква степен нищо не се е променило. И преди сто години е имало любовни интриги, влюбвания, изневери, омраза, клюки. Има толкова история в София, история, която да те вдъхнови. Имало е живот и преди нас и той е бил прекрасен по своему. И колкото и да не ни се вярва, живот ще има и след нас! (смях) И дано и след сто години тук седи някаква такава двойка като нашата днес и си бъбри така приятно!

И сто години по-късно имаме какво? Николета Лозанова и футболисти…
О, и сега има бохема, много по-различна от тази, която споменаваш. Има градски легенди, но за тях не пишат в жълтите медии. И вярвай ми, те са много по-интересни. Както не знаем дали флирта на Вазов и тази дама е консумиран… Интересното за мен от всички истории е неизказаното, това, което остава на фантазията.

Кои са важните неща според теб сега, в 2015, за които си заслужава да говорим?
Тъй като не съм човек на политиката, това е първото, което ще отхвърля като заслужаващо внимание. Не че не е важно, но аз не го разбирам на много нива. За мен важните неща са константни, говорихме за това. Как да възпиташ децата си, как да имаме отговорност за тези след нас, важно е какво изобщо ще оставим след нас. Важно е всеки какво прави в момента. Аз със моят проект, ти със своят…

Което ме провокира да попитам, защо ние с теб, въпреки че по всички, така наречени „правила“, сме две “конкурентни” медии, можем да говорим помежду си без фалшивата конкуренция на статуквото?
Връщаме се в началото на нашия разговор. Неговоренето е причината за много недоразумения. Тази конкуренция, която всъщност не съществува. Всъщност, печелиш публика с качество. И ако вървим всички заедно към една цел, а тя в някаква степен е обща, ще е хубаво да вървим заедно, а не един срещу друг.

За или против електронното гласуване на референдума, който предстои заедно с изборите за местна власт?
ЗА! Във време, в което хората живеят в интернет, това дори не трябва да се дискутира. Това е същият разговор за марихуаната и гей правата. И пак ми навява онова усещане, че имаме много обиколки за наваксване.

Имаш ли мечти?
Оф, много е тъпо и битово, и конкретно, но веднага се сетих, че искам да видя норвежките фиорди. И ми се струва много сложно като майка на две малки деца. През последните неща, разбрах, че времето, личното време, всъщност е голям лукс.

Аз питах Диди от ММ, Диди от Топ 100, ти ми отговори като майка, като семейна единица. Как се чувстваш в тази роля?
Чудесно. Дано да се справям с тази роля поне на половина на това „чудесно“.

Вярваш ли, че в една връзка е по-важно да гледате в една посока, отколото да се взирате един в друг?
Дългото и подробно вглеждане един в друг не води до нищо добро, малко е като да се гледаш сам в огледалото. Често виждаш неща, от които не си доволен. Особено рано сутрин! (смях) Важно е с човека, с когото си създал семейство, да обитавате един свят. Тогава дори без да се взирате често един в друг, чувате с каква честота бият сърцата ви.