Елена и Алан

Как сте?

Заедно: Добре сме.

Елена: Заети, но добре! (смях)

Алан: И доста развълнувани, очакват ни много нови неща. (поглежда към коремчето на Ели)


Изглежда доста вълнуващо! Добре ли се чувстваш, Ели?

Е: Да, доста добре.

Tandir е супер, бях тук през февруари за друго интервю. Ще започна с името – много харесвам бизнеси, зад чиито имена стои смисъл, а не просто тренд, който звучи добре. “Тандир” е вид пещ, нали не бъркам?

А: Точно така, да. В Узбекистан тандирът буквално е глинена пещ и е традиционен, многовековен начин за приготвяне на сладкиши, хляб, месо. Хиляди години хората са приготвяли храната си по този начин. Когато се роди идеята да отворим наше място в София, искахме да съчетаем европейското усещане и вкус с нещо традиционно от Узбекистан, където съм роден, затова избрахме и точно това име. В началото наситина всичко се приготвяше в тандир, но после видяхме, че процесът е сложен, отнема много време, изисква много физически труд и професионалисти от Узбекистан.
Е: Да, затова се ориентирахме към това, което търсят хората – те идват тук за кафе, за нещо вкусно и сладко, харесват атмосферата.

А: Узбекските десерти са сложни за приготвяне и в същото време не могат да задоволят цялото търсене, особено когато в крайна сметка изкарваш прехраната си от мястото. Затова сега предлагаме повече европейски неща, отколкото узбекски.
E: Сега тандирът е по-скоро монумент! (смях) Но това е напълно нормално – бизнесът търпи промени, така че да отговаря на интересите и вкуса. Но да, това е историята зад името ни.

Другото нещо, което ме очарова много, са социалните ви мрежи. Всеки се бори за внимание онлайн, всички сме уморени от бълване на съдържание и бях приятно изненадана от начина, по който комуникирате с последователите си. Умишлено ли се получава това преплитане на модата и храната в съдържанието ви?
Е: Да, напълно умишлено! (смях) Алан иска винаги да сме забавни в комуникацията.

А: Вярвам, че така трябва да бъде.

Е: Да, той харесва бизнеса да комуникира леко, със забавен тон, аз от друга страна се опитвам малко да обера това и да върша останалата част, която е важна – как ще изглеждаме естетически. (смях)

А: Всъщност, истината е, че за нас Tandir не е просто продукт, пекарна или място с храна. Вярвам, че какъвто и бизнес да правиш, трябва да умееш да се интегрираш в обществото. Нашето желание винаги е било да се свържем с хората, да създадем общност. И това е цялостното усещане, което се опитваме да предадем – да искаш да ни посетиш, независимо с какво се занимаваш и дали обичаш сладкиши и печива. Искаме всеки да може да бъде докоснат от мястото и усещането за него. Например има хора, които искат да слушат готина музика, но те не се интересуват от сутрешното ни кафе, защото по това време спят. За тях имаме партита. За да продаваш нещо, трябва да бъдеш част от общността и тази общност често е много разнообразна.

Е: Особено когато си малък бизнес, трябва да правиш и да даваш повече, не можеш просто да продаваш.

Споменавайки модата, нека ви върна там – Aлан, ти също си бил модел като Ели, но беше казал в едно интервю, че моделството не е най-любимият ти период. 

А: За мен моделството беше начин да напусна Русия през 2014, най-вече заради възгледите си. Бях изключително несъгласен с това, което се случваше там, беше започнала и политическа криза. По това време работех в телевизията, моят отдел създаваше криминални новини, но нещата се промениха и бях силно разочарован от страната, в която живея. Наистина исках да си тръгна и моделството беше най-лесният, бърз и най-сигурен, от финансова гледна точка, вариант. Бях само на 24 и това беше възможност да изляза от държавата и да открия какво ще правя по-нататък, така че съм благодарен за случилото се, защото ме доведе там, където съм днес, срещна ме с хиляди прекрасни хора, пътувах доста. Но никога не ми е харесвала идеята да бъда модел, просто защото няма общо с моята личност и характер, а е свързано единствено с начина, по който изглеждам, което пък е благодарение на родителите ми и не е нещо, което решавам аз. Когато имаш бизнес, да кажем, ти променяш нещата, коригираш ги. В моделството обаче си това, което си. Или те харесват, или не. Това е, което не ми допада.

Чрез моделството ли срещна Ели? 

А: Не, тогава вече не бях модел. Срещнахме се в Хонконг, където си бях казал, че отивам да моделствам, но трябва да си намеря друга работа. Първоначално агентите ми не искаха да ме пращат там, повтаряха ми, че това не е моят пазар, че съм целия в татуировки, че там искат други лица и прочие, но аз настоях и им казах, че ще се оправя. След като пристигнах в Хонконг, посетих няколко клуба, това си е моето нещо, та имах късмета да се запозная с хора, които движеха един от тях. Те ми предложиха работа. Когато срещнах Ели, вече бях мениджър в този клуб.

Е: А Ели си беше хардкор модел! (смях)
А: Да, Ели беше дошла на парти, там я видях за първи път – единственото момиче с кожено яке! (смях) А в Хонконг е над 35 градуса, 80 процента влажност! Но тя си стои самичка, супер спокойна, не знам как не ѝ беше горещо. Казах си, че трябва да рискувам.

Какво си помислихте, когато се видяхте за първи път, какво си спомняте, че изпитахте?

Е: Спомням си много добре, че бях доста изплашена. Обикновено, когато мъж се доближи до мен съм доста срамежлива, отговарям само с “да” и “не” и като цяло се опитвам да се отдръпна. Беше ми много странно, че той изобщо говори с мен, задава ми въпроси, интересува се коя съм, какво правя… Беше много неочаквано за мен, аз съм склонна, когато някой ме хареса да си мисля: „Не, не, това не е вярно“ и така нататък. Но след това чувствата ни се развиха много бързо, задълбочиха се.
А: О, за мен беше тотално различно преживяване! В нощния живот изглежда сякаш всеки ден е едно и също – пълно е с моделки, с които повечето разговори са повърхностни, отегчаващо е. Но при Ели нещата ми изглеждаха специални от първия момент, защото, както ти казах – коженото яке ме впечатли! (смях) Но после беше много повече от външния вид, имаше нещо в комуникацията ни, говорихме си за много по-дълбоки неща от обикновено, не беше повърхностен разговор. И да, случи се много бързо.
Е: Беше наистина бързо.
А: Да, след няколко дни вече живеехме заедно, бяхме заедно по 24 часа и така почти пет месеца, докато Ели не трябваше да тръгва. Знаех, че това си е нейния път, тя трябваше да продължи да учи в София и не знаех дали ще се видим повече. Тя имаше някакъв план да замине за Китай, но това не беше сигурно. Струваше ни се много време, бяхме на видео разговор всеки възможен момент. Знаех за България, но нямах идея, че София е столицата. Започнах да чета, да проучвам и истината е, че не видях да се случва кой знае какво. В един момент си казах, че може би трябва да направим нещо, да опитаме да развием бизнес тук.
Е: Само за няколко месеца заедно, представи си!
А: Казах си: „Окей, купувам билет, идвам в София“! Беше много страшно, много ново, не познавах никого, зарязах всичко в Азия, където съм живял години, където имам много добри приятели. Но знаех, че сега е точният момент, че съм срещнал точния човек и трябва да се погрижа за бъдещето си. Приятелите са си приятели, но исках да създам семейство. И така, много спонтанно взехме решението и всички бяха шокирани. Нейното семейство се чудеше как е възможно, тя не ме познава изобщо. Хората си мислеха, че съм от Пакистан! (смях) Но ние бяхме сигурни в решението си, макар да нямахме абсолютно никаква представа какво точно правим, никой от нас не можеше да пече. Любовта помага! (смях)
Е: Всъщност в такъв момент си супер заслепен какво се случва наоколо.
А: Да, човек има в себе си естествен двигател, когато наистина е привлечен от някаква идея. Ще изкачиш планини, ще преплуваш морета, ще направиш всичко. Така беше и с нас, всичко беше страшно, нестабилно, но знаехме, че трябва да останем заедно, да минем заедно през това.



Предполагам, че точно така се случва нещо, когато е истинско. Нямаш нужда от години, за да знаеш, че това е твоят човек.
А: Да, абсолютно! Не ни трябваше време, за да разберем. Ако мислиш много, никога няма да дойде подходящият момент. Винаги ще намираш извинение защо не можеш сега. Но ние сме хора на действието.

Невероятно е как хора, родени толкова далеч, се срещат, влюбват се и градят живот заедно. Почти магично е. Имаше ли изобщо някакви различия, културни да речем, които да преодолеете в началото?
А: За мен абсолютно не. Тъй като съм роден в Узбекистан и съм живял в Русия, идвам от същата реалност на пост-социализма. Българският за мен е много близък език, изучавах го една година, когато дойдох тук. И не мога да кажа, че изобщо имах културен шок, наистина се чувствах като в Узбекистан, защото идваме от същото минало, визията на хората е много подобна. Виж, след Азия, след Хонконг – виждам огромна разлика, но аз не идвам оттам, просто съм живял там известно време.



Да, приличаме си много заради сходното минало, знам че имаме и тази обща любов към това да посрещнеш, да нагостиш, да приготвиш храна за тези, които обичаш. Кое ви е любимото ястие от кухнята на другия?
А: О, където и да отида ям шкембе чорба! Обожавам я! Мога да изям две, дори три порции. Невероятна е!
Е: Всъщност, той харесва всякаква българска храна – кебапчета, кюфтета, мусака.


А: Но шкембето е моето нещо!
Е: Да, той опитва всяко шкембе.
А: Имам дори списък с най-добрите! (смях)

От мои приятели, които имат ресторант, знам, че в началото те движи любовта към мястото, но после винаги идват трудните моменти, особено когато имаш малък и честен бизнес. Коя е искрата, която ви държи сега, когато вече се сблъсквате с реалността? Защото знаем, че в малкия бизнес няма „шефове“, трябва да работиш усърдно, ако не и повече от всички останали.
Е: В началото, около година лягахме и ставахме с мисълта как да го осъществим, рисувахме как ще изглежда, бяхме луди по тази идея и това е, което и днес ни движи – създадохме нещо, което наистина искаме.
А: Но си е сложно. Икономиката не е подходяща за малкия бизнес, данъчната система не е подходяща, трудно е. Определено не се държим като шефове тук, може би вече беше минала година след отварянето, когато още се налагаше аз да мия пода, Ели да бъде в кухнята, да сме заедно зад бара. Целта никога не е била да дойдем тук, за да пием кафе и да гледаме какво се случва. Ако искаш да си шеф, ти трябват много повече средства, нашата ситуация не е такава. Така че сме въвлечени в работата и във всеки аспект от нея – от миенето на чинии, до поддържането на инстаграм. Вярвам, че трябва да минеш през процеса заедно с всеки нов човек, когото наемаш.
Е: Това е твоето място, твоя отговорност, ти трябва да познаваш всяка една позиция, така че ако нещо се случи, да можеш да поемеш веднага. Клиентът не трябва да разбира, че някъде има проблем, така че би трябвало ти да си човекът, който поема нещата в ръце, ако се наложи.
А: Именно! Ако хората ти се разболеят, не може да затвориш мястото и да кажеш: „Съжалявам, аз съм шеф“. Правиш каквото трябва.


Колко души работят в Tandir?
Е: Между седем и десет, като летният сезон е по-слаб и се нуждаем от по-малко хора, но по принцип около десет, което са доста хора за малък бизнес. Но имаме прекалено различни една от друга позиции и всяка от тях се нуждае от човек със специфични умения. Имаме един човек, който приготвя тестото, друг, който го пече и трети, който го декорира, четвърти който създава рецептите и така нататък. Сега имаме и ново брънч меню за лятото, понеже хората търсят по-свежа, здравословна храна. Нуждаем се от различни хора, различни умения.

Как се случва всичко, как минава един работен ден за вас?
А: Всяка сутрин ставаме в 5:00. Помагаме в кухнята, където персоналът не е постоянен, хората са млади, идват, отиват си и трябва да си там, да ги научиш как се случват нещата, за да си сигурен, че се случват както искаш и продуктът изглежда както трябва. Така че да, ставаме в 5:00, идваме в 6:00 и прекарваме около 4-5 часа, уверяваме се, че всичко върви както трябва. После отиваме да поспим, разхождаме кучето. Скоро ни очаква нещо много вълнуващо (обръща се отново към Ели), така че планираме и малък ремонт у дома. И не само — очаква ни и голям проект! Една от мечтите ни, когато създавахме това място, е то да стане наистина разпознаваемо и да бъде част от нещо много по-голямо. И точно това ни се случи, поканиха ни да работим по нещо изключително.
Е: Също е много готино, че човекът, който ни покани, е наш клиент и една събота ни чакаше отпред да отворим, за да може да си вземе нещо. Беше много мило.
А: Да, той подготвя нещо доста голямо в Бояна и ще бъдем партньори. Проектът е напълно различен, с напълно различна храна, но е много вълнуващо, че ще си партнираме. Така че напоследък, когато свършим работа тук, отиваме вкъщи за кратка дрямка и после започваме работа по този проект, който изисква доста време и отговорност.


Кога можем да научим повече за него?
А: Надяваме се да започнем през октомври и наистина много се вълнуваме — смятаме, че ще е нещо голямо и всички ще говорят за него. Искаме да предизвика фурор!

А кога очаквате бебето?
Е: През август.
А: Лъвица. Най-забавното е, че всички жени в семейството ми са зодия Лъв – майка ми, бабите ми, сега и дъщеря ми.

Като стана дума за семейство — вярно ли е, че сватбите в Узбекистан продължават със седмици?


А: Да, първо е с най-близките, после с останалите хора. Първо се празнува с жените, после с мъжете, защото не могат да бъдат заедно — такава е традицията, макар да не ми харесва особено. След семейството празнуваш със съседите, после с други хора и така… Дълъг процес е.
Е: (Обръща се към Алан) Колко време бях в Узбекистан? Две седмици? През тези две седмици бяхме на може би шест сватби! (смях) И не само сватби – в Узбекистан имат много причини за празнуване, всякакви поводи.
А: Да, например според нашите вярвания, когато жена роди три момчета, тя става жив ангел.
Е: Всеки ден е празник! (смях)


Тук също се празнува често и за всичко, ето още нещо, по което си приличаме. А кои са нещата, които бихте искали вашето дете да преживее, докато расте? Кое е това нещо, което бихте искали да предадете от своето детство, като култура, като усещане?
А: За мен отговорът на въпроса от какво се нуждае едно дете е много простичък – да е заобиколено от хора, които го обичат, в среда без агресия.
Е: Много е просто, всъщност.


А: По-важно от културата, е това да си добър човек, да си мил, да осъзнаваш, че животът не винаги е честен, но каквото и да правиш, трябва да се отнасяш добре с хората. Това е. Защото ако става въпрос за култура и традиции, ето — връщаш ме в детството ми и макар да обичам родината си, аз и семейството ми не сме я напуснали без причина. Там жената е третирана като предмет – култура и традиция, с която никога няма да се съглася. Аз самият ще имам дъщеря и не мога да я отгледам по този начин. В Узбекистан, когато имаш дъщеря и тя порасне, просто я даваш на мъжа ѝ и я забравяш. Не бих следвал такава традиция.
Така че съм по-скоро човек, който не гледа назад, не носи миналото със себе си, а иска да промени бъдещето. Имам доста спорове с моето семейство по тази тема. Когато бях дете не можех да разбера защо на празниците не виждам майка си, защо е в другата стая. Смятам, че никое дете не трябва да преживява подобно нещо. Така че да, много е простичко — трябва да обичаш семейството си и да уважаваш хората около теб, без да им налагаш своите виждания.


Е: Същото е и с религията. И двамата сме съгласни с факта, че тя е въпрос на избор. Не можеш да накараш детето си да приеме определена религия, да следва определени правила и наложени норми. Когато порасне, то ще избере само за себе си.
А: Трябва да бъде избор! Единственото, към което задължително трябва да се стремим, е да сме добри, защото никога не знаеш какво преживява човекът отсреща. Това е единствената „традиция“, която ще опитаме да предадем на детето си.
Нещо, което не понасям хората да казват, е: „Бъди себе си!“. Не може да си кофти човек с лоши намерения и просто да казваш, че си си такъв. Можеш да бъдеш себе си, ако живееш в балон, сам. Когато си в общество, трябва да се съобразяваш с това, че всеки има различна история, различен живот. Това е моето виждане за нещата.

Всъщност у нас сякаш е почти задължително детето да приеме религия още като съвсем малко.


А: Вярата е прекрасна, но религията е нещо съвсем различно. Аз съм вярващ, но не съм религиозен. Иска ми се хората да разбират разликата. За мен религията е задължение към нещо, в което да вярваш, просто защото си роден на дадено място.
В Узбекистан хората са предимно мюсюлмани, но аз съм роден в рускоговорящо семейство, майка ми е наполовина рускиня, наполовина украинка, а баща ми е полуруснак, полуосетинец — ние не бяхме мюсюлмани, но трябваше да следваме техните правила.

Едни от най-лошите хора, за които се сещам, са всъщност силно религиозни.


А: Да, хората се крият зад религията и оправдават лошите си постъпки с нея.
Е: Няма никаква логика — всъщност ако отвориш книгите на тези религии, вътре пише нещо съвсем различно.
А: Като малък четях Библията и едно от нещата, които тя казва, е: „Не съди”. Същевременно религиозните хора непрекъснато те съдят – за сексуалността ти, за какво ли не. Религията казва, че да съдиш е грях, но хората, които вярват в нея, правят точно това.

Надявам се, че младите хора все повече разбират разликата между духовност и религия, иска ми се да вярвам в това.
А: Когато живеех в Тайланд, осъзнах нещо — ам всеки човек има различна статуя пред къщата си, маймуна, петел, слон. Когато питах един местен какво значи това, отговорът беше, че това е статуя на техния бог. Защо всеки има различен бог? Оказа се, че будизмът учи, че можеш да вярваш в каквото пожелаеш. Вярата е въпрос на избор. Ако смяташ, че слонът ти носи късмет, вярваш в него. Но ако утре решиш, че маймуната е тази, която ти носи късмет, слагаш нейна статуя. Хората там имат избор в какво да вярват, не са притиснати и знаят, че най-важното е да си мил, да обичаш, да си добър. Може би затова са толкова дружелюбни един с друг, усмихват се повече, разбират се помежду си. За мен това е правилният начин.

Сега сте в България, но мислите ли да останете тук за постоянно?
Е: Не.
А: Обмисляме го, защото, ето, отново стигаме до това как искаме детето ни да порасне. Идвайки от Узбекистан, от Русия, тук оценявам много Европейския съюз например. Но има неща като например приемането на закона против така наречената „ЛГБТ пропаганда” – това е огромна стъпка назад! Става дума за това колко деца ще останат необразовани по въпроса и как ще третират различните от тях. А децата могат да бъдат много жестоки.
Обичам България, моята жена е от тук, детето ми ще се роди тук, имам огромно уважение към страната. Тук се развивам личностно, развивам бизнеса си. Но има неща, които не искам детето ми да преживява. Сексуалността не е избор, човек се ражда с нея. И предвид всички проблеми, с които държавата трябва да се справи, те избират да приложат точно този закон. Не мисля, че това е правилно.
Така че ще видим, все още не знаем накъде. България може да бъде и прекрасно място, тук имаш много възможности да създаваш, много хора ми се смеят, когато го кажа, но е така, аз го виждам така.

Ели, ти си на път да поемеш още една роля. Ние те познаваме отдавна, първо като златно момиче на художествената гимнастика, след това като успешен модел, а днес имаш бизнес. Коя роля ти е дала най-много радост?
Е: Гимнастиката ме е научила на най-много неща, но бих казала, че е изолирала радостта. Повечето моменти в залата са трудни, трябва много време и внимание, не можеш да споделяш много време със семейството си. Но пък ме е научила да съм човека, който съм, да продължавам винаги напред, ако имам мечта или нещо, което искам да постигна, просто да го гоня до дупка. Не съм човек, който ще се откаже на половината.
Като модел съм имала много яки времена, след гимнастиката това беше една свобода, отвори ме като човек, позволи ми да се отпусна, защото бях много свита, да комуникирам с нови хора например. Но радостта я открих в бизнеса. Страшно много радост. Когато създаваш и виждаш как хората идват всеки ден тук, отделят от времето си, обръщат внимание на това, което си създал, споделят го, дават мнение. Това изпълва душата. Не винаги оценката е висока, но пък от ниските оценки се учим и гледаме как да подобрим нещата.



Чудесно е да виждаш как нещо расте от нулата и си е твое.
Е: Да, като се върнеш назад, като гледаш някакви снимки, видеа, изпадаш в шок откъде си тръгнал, през какво си минал. Много е приятно. Осъзнаваш колко енергия и любов си вложил.

Изглежда, че ви очакват много сладки времена, какво си пожелавате оттук нататък?
Е: Нямам колебания по този въпрос — да съм щастлива. Това значи, че всичко е наред и ще бъде наред.
А: Да, много е простичко. Винаги сравнявам това, което ми се случва, с това, което се случва в света. В момента всичко е много несигурно, има много конфликти, неприемливи са нещата, които се случват. Затова, когато се почувствам зле, винаги си припомням това и оценявам всичко, което имам, изключително благодарен съм. Така че си пожелавам просто нищо от това да не се променя, защото живеем невероятно щастлив живот, имаме невероятен късмет. Правим това, което обичаме, скоро ще сме трима – просто искам нищо от това да не се променя.
Е: Ние често си говорим за това какво е било преди, какво е сега и просто се усмихваме вътрешно, оценяваме всичко, което сме избрали да направим и което правим. Супер готино е!
А: Да, продължаваме и каквото има да става, ще стане. Никога не знаеш, затова не приемаме нищо за даденост.