Георги Линев

Разговорът ни е някак естествено продължение на разговорите ни с Рут Колева и Иво Димчев, чиито актуални албуми са твое дело. Как всъщност се свърза с тях, или пък те с теб?
Иво ми писа във Фейсбук. Беше в Ел Ей и искаше да работи с продуцент, който прави електронна музика и ме пита дали се интересувам да направим едно парче заедно. Парчето беше I-Cure, след което явно му хареса и реши да направим цял албум. Завърна се за две седмици и направихме повечето записи с него, след което ме остави да го завърша за 5-6 месеца. В същото време работех и върху мои неща и други проекти.

Беше ли ти интересно да работиш с Иво, който до този момент беше по-известен с театралните си пърформанси, а с този албум се заяви много силно като музикален артист? Ти също си мултидисциплинарен, свириш, композираш, продуцираш…
В онзи момент не виждах всички тези негови качества, защото за албума той идваше, пееше, а аз го записвах. Изобщо не бях наясно за какво става въпрос в неговата досегашна работа. Докато записвахме, той имаше две събития в Ел Ей. Единото беше типичен лайв с музиканти и неговите парчета, а другото беше театрално представление, по време на което разбрах, че при него има такова разнообразие в изкуството. Тогава ми стана ясно, че има много дълбочина и че той може с много различни “инструменти” да предава посланието си — музика, театър, импровизация. Иначе записвайки в студио, без тази информация щях да си остана с впечатлението, че той си е единствено певец, в оперния жанр.

Каква е причината, след толкова време в Щатите да започнеш да идваш насам толкова често в последните три години?
Това, което ме провокира след повече от десет години да дойда, беше любопитството ми да направя концерт, тъй като никога не бях свирил тук. След като се върнах за първи път, започнах да забелязвам много неща, които не съм имал очи да видя преди, защото бях тийнейджър когато напуснахме България. А по това време не се интересувах все още от музика, вълнуваше ме само да ритам футбол! (смях)
Когато дойдох се запознах с много музиканти, свирих с тях и те започнаха да ме запознават с обстановката, с българската музика. Хареса ми начинът на живот, в сравнение с Щатите, където няма време за лични удоволствия.

Това липсва ли ти там?
Там хората просто не си го позволяват. Не само не си го позволяват, а културно не е окей. Ако не работиш поне 50 часа на седмица, значи нещо не ти е наред. Лятната ваканция е максимум две седмици, много е строго. Тук много хора нямат работа и икономически нещата не са окей, но мисля, че поне хората оценяват някакъв баланс между работата и другото. Липсва ми и това, че когато се случи нещо интересно на музикалната сцена, хората тук го оценяват на много по-дълбоко ниво, може би защото не се случват достатъчно различни неща. В Ел Ей не може да ги впечатлиш с нищо, всичко са видели и когато дойдат на концерт стоят така, че се чудиш защо изобщо са там.

Нещата отвън изглеждат различно, в сравнение с отвътре. От твоя гледна точка, като непредубеден и информиран, какво завари като българска музикална сцена?
Това, което ми направи впечатление е, че има много ъндърграунд сцена, много джаз. В срещи с хора забелязах, че има голям интерес към по-алтернативна музика. Но в същото време видях, че няма абсолютно никаква подкрепа от медиите. По радиото и телевизиите се пуска само поп. Това според мен е най-големият проблем за сцената. И причината не е, че няма публика, има.

Според теб самите музиканти има ли какво да направят по темата?
Нямам конкретен отговор, но идеята за Outlier Festival идва именно оттам. Всички участващи артисти в някаква степен са аутсайдери, не влизат във форма̀та на медиите. Според мен не трябва да се разчитa, че нещо ще се промени откъм липса на спонсори, или медии, а трябва някак да вземем нещата в свои ръце. Който каквото може да организира, за да имат хората, които искат такава музика, поводи да се събират. Това е първото, което може да се направи, а в последствие се надяваме, че някой ще забележи този интерес на публиката.

Това ли е първото събитие от този тип, което организираш?
Като фестивал да, то ми е първото. Досега, в последните три години когато съм си идвал, имах лайвове в Sofia Live Club и Терминал 1. Миналата година бях и на Капана фест, което беше яко!

Не е ли чисто статистически обусловено, публиката за алтернативна музика да е малък процент? Масата не слуша ли популярното?
Може би причината за този процент е, че масовата публика слуша единствено това, от години. Ако, например, от утре пуснат едно парче на Иво Димчев по БГ радио и го въртят нон-стоп един месец, това ще стане мейнстрийм.

Парадоксално, Иво може да стане мейнстрийм с участието му в кастингите за X-Factor UK… Топката е в полето на медиите, които предлагат строго таргетирана музика, спрямо моментните желания на публиката, пропускайки образователната, откривателска функция да предлага неща, които публиката може и да не подозира, че иска.
Според мен има голяма доза подценяване на аудиторията, медиите си мислят, че знаят какво публиката иска. Пак пример с Иво — преди да извести, че е ХИВ-позитивен, кой се интересуваше от творчеството му в популярните медии? И това не е окей, според мен. От друга страна, много неща стават модерни, без да имат реална стойност.

Имаме актуални примери за това…(смях)
Да не говориш за кекса? Напомня ми за една американка Doja Cat, има едно парче Mooo!, и пее “bitch, I’m a cow”… 15 милиона стрийма за седмица, примерно…

Наблюдавам и един феномен, че много често някой трябва да се е реализирал под някаква форма извън България, за да му се обърне внимание, валидно е не само за музиката…
Да, но то е интересно само за медиите, на повърхностно ниво. Самата публика, както си знаем, повечето от тях не ги интересува. Би могло, но няма да обърнат такова внимание, повече е в сегмента леки новини, или любопитни факти. Има толкова много успешни реализирани музиканти и артисти… Ето например Кристо го знаят в цял свят, където и да кажа, че съм от България, всеки го знае. А тук повечето хора, които съм питал не знаят кой е.

Кои според теб са българските артисти, които са конвертируеми навсякъде по света?
Сто процента Иво Димчев е един от тях. Според мен DAYO са такъв тип, за съжаление нямаха подкрепа. Направиха много добър албум, който влезе в топ класациите на Bandcamp за годината, а Уил Смит пусна едно от парчетата им в Инстаграм. Но не им обърнаха внимание, защото и те не с в играта със социалните мрежи. А са много активни като музиканти, работят върху втори албум и извън България са активни по фестивали.

Всъщност глобализацията на ниво вкусовете и “фенство” не е ли вече факт? Още ли е валиден етикета български артист или немски, или руски и т.н.? Национален комплекс ли е слагането на етикети?
Не е наш комплекс, има го навсякъде. Навсякъде от гледна точка на PR се търси някаква история, която да е интересна. Понякога няма общо със самото изкуство, но звучи добре. Има и този феномен, напоследък, че когато пускаш музика или някакъв нов продукт, трябва да се позиционираш с хаштаг. Дали си #MeToo, #SJW, #BlackLivesMatter… Трябва да имаш кауза с която си ангажиран.

Истинската стойност на изкуството, което някой представя, е на заден план спрямо политическата коректност?
Точно така. Например, Black Panther счупи всички продажби, не защото е най-добрият, или най-интересният, а защото е културно релевантен към момента. Или новият хит — Crazy Rich Asians…

От другата страна, е последният филм с участието на Кевин Спейси — рекордьор по ниска гледаемост и $126 приходи в премиерен уикенд. Прилича на обществен линч.
Продуцентът ми в Ел Ей каза: “Знаеш ли какво, щеше да е много яко ако си гей, защото има един журналист в Billboard, който много ти се кефи на музиката, но съпортва само гей артисти.” (смях)

Нима вече няма значение някакво си творчество или качествата на даден артист, а дали е опакован в коректния на момента целофан? Политическата коректност като нова форма на сегрегаци, новото разделяй и владей… Има ли на някакво ниво в Щатите такава дискусия дали това е смислено и полезно?
Има такава дискусия, но не и мейнстрийм. Според мен докато това положение е в полза на повечето участващи, няма да има сериозна дискусия.

А мислиш ли, че положението всъщност е в полза на някого?
Не мисля, защото ползата може и да е привидна на момента, но се оказва, че не се концентрираш върху изкуството си и посоките му, а се чудиш как политкоректно да го опаковаш. Аз не влязох в този бизнес, за да се занимавам с маркетинг. А в момента ако искаш да си в него, не е достатъчно да си платиш на PR да ти върши тази работа. Трябва сам и еднолично да участваш в социалните медии, да си активен в Инстаграм…

Ти правиш ли го?
Не. (смях) Малко. Трябва да ми е истинско, за да се заема с това.

Целенасочено ли избра да работиш с различни гостуващи артисти в проекта Kan Wakan, или така се случи?
Преди да започна проекта, свирех като инструменталист в различни групи и проекти. Видях от друга гледна точка какво е да си в такава позиция като творец, не само инструменталист, а и композитор, и продуцент. В първия ми албум работих с едни и същи музиканти за целия цикъл, с една певица за всички парчета. И тъй като вече го преживях и видях, исках да пробвам нещо друго, нещо различно. Идеята за разнообразните артисти във всеки албум, както и при живите изпълнения на различни територии, го преживях около 2014. Много ми хареса и реших, че искам така да продължа, усетих че е подходящо за мен и интересно.

Не ти става скучно?
Има много повече разнообразие, вдъхновение, не влизаш в рутина. Всеки път е ново, а когато е ново нямаш ограничения, собствените си ограничения. Особено когато свириш две-три години едни и същи парчета от един и същ албум — можеш да вдъхваш нова енергия всеки път.

Сега представяш вторият си албум, Phantasmagoria Vol.1, който е първа част от трилогия. До каква степен е повлиян от лични преживявания, има ли някакъв очистваш, катарзисен момент в създаването му? Разбрах, че в процеса на създаването му си изгубил много близки хора? Емоцията в албума огледало ли е за тези преживявания?
Така е, последно си отиде чичо ми. Той беше диригент и причината да започна да свиря на пиано като малък. Наистина, всичко това ми е повлияло подсъзнателно. Поне половината от тези парчета са с тази емоция на загуба, на минало и бъдеще. Така беше още с първото парче, което записах, Molasses, то излезе 2016.

Не е ли това и най-емоционално автентичният творчески импулс за правене на музика, такава дълбока, лична емоция?
Автентично е, да, но не го възприемам така като творец. Ако си кажеш, аз трябва да преживея еди-какво си, за да се случи еди-що си, тогава става фалшиво. Интересното е, че аз самия не пея, емоциите ми влизат в музиката по друг начин. И ми е много интересно как гост-музикантите влизат в това душевно пространство, как пресъздават тези емоции. Това е необяснимо усещане за мен, магия.

Знаеш ли какво се случва в следващите две части, или е рано да говорим за това?
Първоначалната идея беше това да е троен албум в комплект. Но започвайки да пращам материалите стана ясно, че на никой не му се слуша толкова музика в един продукт. След това реших да го разделя на три отделни издания и трябваше да добавям още парчета, защото във всяка част имаше шест, а шест се водят като EP. Oт октомври 2017 до март 2018 довърших първата част. Като се върна в Ел Ей довършвам втората и се надявам през март да е факт. Така че да, знам какво се случва в тях. Ще излязат динамично една след друга, защото вече мисля за следващи проекти и искам да завърша Phantasmagoria бързо.

Kакво следва след този проект?
Следват няколко филмови проекти, по които искам да се фокусирам и работя . Миналата година завърших работа по филм за Showtime и беше интересно предизвикателство. Искам за разнообразие да се занимавам с филмова музика, преди следващия личен проект.

Каква е разликата в емоцията, между двете?
Разликата е, че в мой проект всичко е моята гледна точка, не трябва да се съобразявам с никой друг. При филмовата музика има история, сценарий, всичко което се случва през камерата. Има някакви ограничения, но самото предизвикателство е как най-ефективно мога да подкрепя случващото се по такъв начин, че да го извися. За мен е интересно и важно музиката да завършва цялото. Първият филм, който ми повлия и като саундтрак беше Криминале, това беше първият ми саундтрак на касетка и не мога да си представя филма без музиката.

А фен ли си на Game of Thrones?
Вече съм фен, но генерално съм много назад, когато става въпрос за сериали, винаги започвам да гледам нещо, чак когато е свършило. Когато от лейбълa ми казаха, че има интерес към мое парче за трейлъра на пети сезон, бях чувал за Game of Thrones, но нямах идея за какво става дума. Гледах десетина минути и си казах, че е някакъв фалшив Lord of the Rings.Бях на дълго турне и нямах време да гледам вкъщи. Чак 2016 започнах да го гледам, всички сезони накуп и вече съм във филма и чакам с нетърпение.

Вдъхновяваш ли се от филмови композитори, друга музика изобщо?
Вдъхновявам се от всякаква музика, стига да разбива граници. Ето, пак пример с Иво — ако не знаеш за какво става въпрос, можеш да си помислиш, че е оперна музика с фолклорни парчета. Обаче това, че го прави по неговия си начин, с неговите си моменти го прави друго, триизмерно. Такива артисти ме вълнуват, които излизат от рамката и се опитват да правят нещата различно от стандарта.

Кои са ти интересни в момента?
Много от нещата които ме вълнуват не са от днешно време. Например, слушам много българска фолклорна музика, имам един любим албум на Мистериите на Българските Гласове от деветдесетта. Техните хармонии са повече от вдъхновяващи!

За филм на кой режисьор си пожелаваш да пишеш музика?
В момента може би Гаспар Ное и Ланс фон Триер. Меланхолия на Триер много ми хареса и в този смисъл.

Много дарк душа ще се окажеш! (смях)
Може би това ми е проблема, трябва да ходя повече на…

…на чалга? (смях)
Може пък с Азис да направим нещо

Имал ли си чалга изживяване в реалността?
Не, но ако някъде в Европа кажеш, че си от България казват: “Ооо Азис, Бербатов…”

Стоичков?
Забравили са го вече явно, не го споменават.

Какви очаквания имаш от Outlier Festival на 15 септември в Маймунарника? Какъв вайб си пожелаваш да се получи?
Пожелавам си да дойдат хора, които се интересуват от нещо различно и да дойдат с отворени канали, без очаквания за нещо, с което са свикнали на родната сцена. Най-вече се надявам хората да се забавляват, това е основната ми цел — един ден в гората с хубава музика. Надявам се, ако мине добре тази година, следващата да го има пак, с други артисти и да е два дни, вместо един.