Ирмена Чичикова

Кога разбра, че искаш да бъдеш актриса?
В основното училище? В един момент започнах да гледам филми с друго око и да си представям, че някой ден аз ще съм на екрана. Че някой ден ще изпълня наченатия от баща ми път. И може би, когато гледах представление за пръв път в родния ми Пловдив.

Какъв е наченатият от баща ти път?
Той е кандидатствал в НАТФИЗ, след като любителски се е занимавал в университета заедно с майка ми. Кандидатствал е режисура, но са го скъсали на четвърти кръг, тъй като е имал прекалено революционни идеи. Анти-телевизия идеи, че в бъдеще телевизията ще е оръжие за промиване на мозъци и повече ще вреди.

Много актуално.
Да и сега говорейки си с него по темата, той вярва, че именно това му е коствало приема.

В моите очи актьорската професия е нещо като супер сила. Здравословна шизофрения, ако ми позволиш оксиморона. Не е ли привилегия в длъжностната ти характеристика да влиза това да живееш нечий друг живот?
Не съм се замисляла точно в тази посока. За мен явно нещата са по-романтични. Гледам на професията си като шанс да извадиш на показ многото персонажи, които се съдържат в теб. Да преживяваш ситуации и времена, които няма как да преживееш в реалния си живот. Има нещо магическо в това. Да преживяваш емоции и чувства на реални или измислени хора. Такива, които понякога имат общо с теб, а понякога трябва да създадеш отначало през себе си.

Голям почитател си и на модата и на деветдесетарската попкултура. За снимките към интервюто те провокирахме да влезеш визуално в ролята на някои твои любимки – актриси и супермодели. Визуалната трансформация вид почивка ли е от онази вътрешната, в ролите ти?
Снимането не е почивка от актьорството, а почивка изобщо. Признавам си, обожавам да ме гримират! (смях) И дори когато трябва да претърпя чисто визуална трансформация, аз все пак имам усещането, че мога да изиграя, да дам нещо от себе си. Дори пред фотокамерата.

Кой от образите във фотосесията ти е любим?
Може би Одри, тя все пак е една от любимите ми актриси и модна икона, и е от друго време. Другото е римейка на кампанията на Calvin Klein с Кристи Търлингтън. И не за друго, а защото те не са от жените, с които по принцип ме сравняват. През годините постоянно ме сравняват визуално с Уинона Райдер и Кийра Найтли. Но то не е и много случайно – като ученичка дълго време се подстригвах като Уинона, така че може би умишлено съм гонила такава прилика! (смях)

Знам, че артистите като цяло не обичат да ги сравняват с други артисти. Ти как приемаш такива моменти?
С усмивка. Гледам на сравненията като на такива на чисто визуално ниво, не повече. Сравнението на ниво актьорска игра, така или иначе, е невъзможно. Освен това, ако трябва да сме честни, Кийра Найтли не е добра актриса. Тя изглежда много добре и има добър вкус за мода. Но я харесвам, въпреки това.

Уинона по-добра актриса ли е?
Честно казано, от разстоянието на годините на моето тинейджърско фенство, осъзнавам, че и тя не е кой знае каква актриса. Тя наистина имаше един деветдесетарски пик с ролите си и в моите очи тогава, това явно е било супер актьорство. (смях)

А сега?
Ох, знам, че влизам дълбоко в клишето, но не мога да не кажа Мерил Стрийп. Много я харесвам! Харесвам и Кери Мълиган.

Мечтан партньор?
Крисчън Бейл, много бих искала да играя с него. Майкъл Фасбендер…

Джеймс Франко?
Неее, никога! Всъщност е голям тъпак, според мен! (смях)

С Майя си говорихме за всички онези странни съвпадения и обстоятелства около „Виктория“, които грубо нарекох „кармични включвания“. Какви са твоите такива моменти около филма?
Странните моменти вървят в стройна хронология. Срещата си с Майя смятам за среща, която е „once in lifetime” събитие. Вярвам, че тази среща ще възпроизведе много повече от този ни успех в бъдеще. Рядко срещаш режисьор, работата с който да знаеш, че в голяма степен е твоят начин на работа. Всъщност, за мен кармичното обстоятелство около филма е, че седмица преди Sundance изгубих майка си. Мисля, че вече мога да говоря за това. Това е най-сюрреалистичното преживяване, което съм имала. Едновременно да преживявам две толкова силни и коренно различни събития.

Как едновременно съжителстват такива емоции?
Не знам… С „Виктория“ най-сетне ми се случват нещата, които винаги съм си представяла, че ще се случват с актьорството. От друга страна, това са и нещата, които и майка ми винаги си е представяла, че ще ми се случат. Всъщност съм щастлива, че преди да си отиде, тя знаеше, че с филма ще сме на Sundance. В един от последните ни разговори в болницата, тя ми разказа един неин сън, който разказах и на погребението й. Тя каза: “Сънувам, че те гледам по телевизията на награди. И те награждават. Ти се появяваш с наградата в ръце и казваш: “Искам да благодаря на мама, на мама и на мама.” Това беше една седмица преди да я загубя. Имам странната сигурност в себе си, че някой ден ще реализирам този сън.

На чисто емоционално ниво, как се “събираш“ в такъв момент?
Не мога да ти кажа. То е някакво отвъдно преживяване. Може би си казах, че докато съм там, трябва да се опитам да го преживея, каквото е. Казах си, че нещото, което трябва да ме води, да имам сила, да съм адекватна и да се зарадвам на събитието, доколкото мога, е, че мама много е искала да съм там. Имах усещането, че е с мен и че това е нещо от живота ми, което искам да споделя с нея, както винаги. Дори й купих подарък…

Кой беше най-трудният ти момент по време на снимките на филма?
Tова е сцената в която Боряна държи новородената Виктория и се опитва да я кърми, и плаче. Няма мляко, чувства се неспособна на това. Снимането на този кадър продължи няколко часа. И този ужас, който изпитва Боряна го изпитвах и аз, Ирмена. Беше ме страх да държа малката, явно майчинското чувство още ми липсва, много се притеснявах. Чувствах се много тежко.

Гледайки филма, ми стана до някаква степен антипатична. Предполагам, че това е комплимент. И знам, че имаш своите си техники да се мотивираш за ролята. Но въпреки разликите с Боряна, има ли някаква допирателна между вас?
Има, да. И най-прекрасното е, че Майя знае как да го извади от мен. Защото или го е видяла, или го е прозряла. Аз самата понякога съм много сурова с най-близките си хора, но това не е нещо, което дори приятелите ми виждат. Честно казано, понякога съм се държала грубо и с мама, и с човека до мен. Има някои сцени, в които е Ирмена, други нейни проявления.

Тормозеше ли те много Майя, като режисьор? Използвала ли е по-хард методи?
Хард не бих казала, по-скоро правилните методи. Аз нямам проблем с това някой да е хард с мен като режисьор. По-скоро го предпочитам. Иначе има една сцена, в която пуша и пия кола. Аз не пуша и не пия кола! (смях) Трябваше да го правя едновременно! Това е един от моментите, в които тя ме усети, че сдавам багажа, но не ме остави.

Коя твоя „дъщеря“ ти е по-любима като герой? „Соц” Виктория, или „пост-соц” Виктория?
Голямата. Повече сантимент имам към нея, може би заради шанса майка и дъщеря да започнат да говорят на един език, да се срещнат, да се намерят. Всъщност, ти за първи път ме предизвикваш да се замислям над това. Подсъзнателно може би съм си представяла отношенията между мен и мама. Ние бяхме изключително близки и коренно противоположни на отношенията между Боряна и Виктория. И може би съм искала, надявала, там към края на историята те да се доближат до онези отношения с майка ми от моето детство и гимназиална възраст.

Със сигурност „Виктория“ ще е отпечатък в живота и кариерата ти. Какво остави в теб проекта?
Чувството, че огромна част от хората зад филма не са били там само да си свършат работата. И аз много вярвам в това, че киното трябва да се прави с любов, за да може да бъде гледано с любов. Усещането да си там целия, същински, на сто процента. И за мен наистина ходенето на снимки е едно от най-прекрасните неща. Не подценявам театъра, не бих могла без него, но щастието да си част от такъв голям проект, да си там всеки ден… Това цялото вълнение е несравнимо.

Защо трябва да се гледа „Виктория“?
От една страна защото мисля, че „Виктория“ отваря нова страница в българското кино. Другата причина е именно заради любовта. Този филм ти дава любов, а хората имат нужда да получат любов. Не само развлечение или визуално удоволствие.