Ирра

Кога е последното нещо, което си издавала?
Чакай, че трябва сериозно да се замисля над това. Последното беше през 2006. Тогава пак Мага написа едно страхотно парче, а Гери Турийска направи текста.

Какво прави Ирра междувременно?
Като начало спрях с музиката, защото реших, че искам да отгледам сама децата си. Разбрах, че не мога да правя много неща едновременно, прекалено съм емоционална и трябва да влагам цялата си емоция във всичко, което правя. Страшно много пътувах и успях да се докосна до нови хора и светове. Хареса ми да бъда майка, но не ми беше достатъчно. Големият ми шок дойде когато, на въпроса “какво работи мама”, големия ми син отговори: „Мама е готвачка“. Това за мен беше пълен шок, защото осъзнах как изглеждам в очите на детето си. Колкото и да съм готина, да си играе с мен, изведнъж аз съм готвачка, не съм нещо друго. И си казах, че явно е време за промяна.
Но цялото това време ми помогна малко да си изчистя главата, да опозная малко повече себе си. Защото колкото и да ти обясняват, че когато си известен се самозабравяш, или пък че точно тогава оставаш истински, всъщност истината е, че ти си толкова увлечен в работата си и егото ти е толкова добре подплътено и напомпано, че реално нямаш време да осъзнаеш какво точно се случва с теб, дали израстваш и дали това, което правиш ти помага да израстваш, или си оставаш същия идиот.
Аз си мислех, че не съм се променила в това време, в което се занимавах с музика, оказа се, че съм, много, но пък в хубава посока. Понеже всичко ми вървеше много бързо — концерти, записи, репетиции, разпознават те по улиците, харесван си от някакви хора, купони, лудница! И според мен има два варианта, или изтрещяваш тотално и не знаеш кой си и къде се намираш, или започваш да се усещаш и да мислиш за себе си като нещо, което е пример за другите и трябва много да внимаваш как се държиш. Но нямаш достатъчно време. Започнах да си давам сметка за тези неща в момента, в който спрях. Оказа се, че много рязко съм започнала да приемам нещата много сериозно, не така повърхностно. Но е трябвало да спра за да мога да го осъзная. Иначе може би щях да избия в другата крайност — да се взема много на сериозно.

Какво става като се вземеш на сериозно?
Не знам, чак до там не съм стигала. Правят ми впечатление някои известни хора, които мислят, че са нещо много по-различно от другите в един момент. В крайна сметка, всеки човек има таланти, независимо дали кара трактор, или чисти входа, или е актьор, или певец. Всеки си е с таланта и трябва да го покаже по някакъв начин. Не може да се мислиш за по-различен от другите.

Тази пауза ти се отрази здравословно на духа?
Много! Остана ми време да чета, да се самоусъвършенствам, да намирам сама себе си. Човек много лесно се губи. Като ти стане комфортничко, като се успокоиш и изведнъж се загубваш в този комфорт. Обикновено трябва да изядеш брутален шамар, за да се осъзнаеш и да започнеш да прилагаш нещата, които си научил и те водят напред.

Като се “осъзна” какво се оказа?
Оказа се, че много ми липсва музиката през тези години. Че много обичам да съм на сцената, но се зачудих дали не съм закъсняла и възрастта няма да е сериозна пречка. Затова реших да вложа енергията си в нещо различно. Първо направих книжарницата, след това видях, че няма да се получат нещата както аз искам. Разбих си една илюзия, мислех си, че хората са като мен и много четат, обаче хората не са като мен и не четат. Или поне не им се дават пари за книги. Постепенно развих концепцията за онлайн магазина, защото все пак исках по някакъв начин да правя живота на хората по-хубав. Очевидно за мен е, че често се увличам по някакви каузи, и в по-голямата си част те са, за да помогна на хората да живеят по-добре. Там става странна територия, защото хората пък винаги очакват финансова помощ. Когато кажеш на някой непознат – „искам да ти помогна, какво мога да направя за теб“, той не си представя как ти ще влезеш в неговите проблеми, как ще му помогнеш с контакти с хора, или просто ще си поговорите. Той си представя как ще му изсипеш една торба с пари и по този начин той си решава проблемите. Аз реших, че моята помощ няма да е такава.
Така започнахме още с книжарницата — всяка събота детско четене, за да научим децата, че е много готино на четат. Играехме на феи, четяхме приказки, така те наистина свикнаха с книжките. После решихме, че е добре да ги научим да се хранят правилно, да пазят света около себе си, всякакви такива работи, които са елементарни, но хората ги приемат за даденост и забравят за тях. То е като да знаеш, на теория, че разделното изхвърляне на боклука е важно, но да не го правиш.
Продължихме с продажбата на хранителни добавки, камъни, кристали… Точно тогава се появи и първата ми връзка с ангелите, явно съм имала връзка с тях през цялото време, но не съм чувала сигналите им. Бях решила да подаря книга на приятели и гледам из стелажите в книжарницата и бум — някаква книга пада сама. Вдигам я и виждам, че това е „По пътя на спиралата” от Нина Ничева. Казах си: „Абсурд, хората за които търся книга въобще не четат такива неща“ и я прибрах, продължих да гледам, но книгата падна отново, сама. Очевидно беше, че тя ще е. Подарих я и в последствие те купиха още една, за техни приятели… Казах си: „Абе айде да видя какво толкова пише в тази книга“, оказа се, че и на мен много ми хареса.
След известно време отивам да отключа книжарницата и гледам рекламната ни табела паднала. На следващият ден отключвам сутринта — един стелаж е паднал и се е счупил. Много странна серия от случки. Споделих тези случки с приятелка, която се интересува от тази тема, която ме попита дали случайно мой близък не е починал около тази дата… Обадих се на майка ми и се оказа, че баба ми, на която съм кръстена, е починала тогава…

Нали осъзнаваш в коя зона навлизаме в момента? (смях) Тогава ли реално се появиха за теб ангелите и знаците?
Тогава започнах да им вярвам. Цял живот съм получавала шамари, които да ме карат да се осъзная в дадени ситуации. Като например момента, в който загубих гласа си за повече от година и лекарите казаха да мисля с какво друго ще се занимавам…

Това кога се е случило?
През 1997. Две години преди това ме приеха в консерваторията. След известно време усетих, че гласа ми почна да се променя, оказа се, че имам възли, оперираха ме, уж успешно, но след месец се влоших доста, получих възпаление и гласът ми се изгуби напълно. Лекарите бяха категорични, че ако проговоря ще е чудо. Както знаеш, аз не спирам да говоря. Можеш ли да си представяш каква беше тази новинка за мен?

Как се възстанови?
От стрес. Обраха апартамента ми и трябваше да се обадя да кажа, че са ме обрали. Тъкмо бях започнала да шептя лекичко. От стреса си върнах гласа напълно. Никой не можа да повярва. След това претърпях доста тежка катастрофа…

В някакъв лош сериал си влязла…
Да и то доста лош. Хората около мен редовно ми повтаряха „внимавай, нещо има“, аз се чудех какво пък може да има. Моя близка, която практикува всякакви йоги и неща, все ме караше да започна да практикувам, ама аз не си се представях — земен, материален човек, да ми е ясно и точно… Тогава започнах да си давам сметка, че ако не си обърна внимание, не обърна внимание на знаците, ще се случват и по-сериозни неща. След случките с табелата и рафта започнахме да правим бижута от полускъпоценни камъни и влязох в материята — кой камък за какви енергии отговаря, за какво помага. Запалих се много по тези неща, изкарах рейки обучение, първо, второ ниво… И се успокоих. Тогава намерих смелост за голямата стъпка да се върна към музиката. Осъзнах, че това е нещото, което аз искам да правя. Кой нормален човек според теб реве като гледа концерти? Аз на всичко рева. Като знам какво е като усещане сцената…

Според теб как разбираме дали, или не, е късно за нещото в нас да се изяви?
Всичко е въпрос на самочувствие. Като избягаш от себе си или започнеш да се занимаваш с неща, които очевидно не са твои, вършиш нещо, справяш се добре, обаче не е твойто призвание и ставаш като машинка. Самочувствието страда, губиш себе си, не знаеш кой си. Да, постигаш много хубави неща междувременно, но нещо не ти стига. Чудех се какво пък толкова може да ми липсва, имам си две уникални деца, правя полезни неща, живея живот, който за околните е перфектен, а има някаква липса. И разбрах, че това което ми липсва през цялото време е стояло в мен.

Много ми е любопитно в момента, от позицията си на човек, който напълно се е откъснал от сцената и медииното за тези години, а влизаш с пълна програма обратно – албум, премиери, клип… Какво ти се струва по-различно от преди, за добро или лошо? От позицията на твоята липса, как виждаш бизнеса сега?
Различното е, че сега правя нещата както аз искам, с хората, с които искам и те сами се появяват в живота ми. Вече не съм толкова обременена от очакването дали нещо ще стане или не, дали ще се хареса или не, дали съм готина или не. Най-накрая разбрах, че това което ще правя е нещото, което цял живот съм искала да правя. И че в крайна сметка ще се намери поне един човек който ще го хареса, което за мен е достатъчно.

Това е твоята гледна точка. На мен ми е по-интересно в сегашната конкурентна среда, която е много по-различна като имена, медии, канали за влияние от преди 9 години. Какво мислиш, че те очаква, къде влизаш?
Влизам в някакво много дълбоко място, ама мнооого дълбоко, където има много силна конкуренция от всичко, което гледам и ни залива отвсякъде. Имам едно усещане, че на по-голямата част от певците в момента им липсва нещо. По-конкретно — смелостта да изразят себе си. Те правят неща, които очакват, че хората ще харесат. Не говоря за музикантите, които не са спирали от десет-двайсет години, те много добре знаят с какво са се захванали и какво искат.

Тоест, младите музиканти разсъждават повече маркетингово, отколкото във функцията си на автентични артисти?
Да, сякаш ги е страх да изразят истинската си същност. Дори забелязвам търсенето на еднаква визия — аз съм това, трябва да изглеждам точно така, за да ме харесат хората. Малко клонинг ефект. Като цяло вече ме дразни цялата схема на реплики, дуплики на всичко. Оттам тръгна и идеята в сайта да продавам български дизайнери, защото колкото и да си малък и да правиш само десет неща, ти си уникален и имаш смелостта да се покажеш на пазара. Може цяла вечер да шиеш на машината, да не знаеш дали някой ще го купи, обаче това е твоята заявка, това си ти. Всеки може да си купи менте и надписи.

Интересна аналогия между модата и музиката. Въпреки, че и модата има своите ограничени територии, в които е изкуство, бързата, достъпна мода е водеща. Искаш да кажеш, че изкуството в музиката е по-малко?
Да, ние сме се превърнали в консуматори на реклами. Яж това, носи онова, слушай еди-какво-си. Въпреки, че в някаква степен и преди го имаше, хората бяха по-смели да се изявят и да бъдат себе си. Аз съм учила в едно време, в което униформите бяха задължителни до един момент, всички бяхме със сини престилки, панталони и сака. Обаче все намираш да си сложиш нещо, което да те направи по-различен от останалите. И поемаш риск, защото ако те видят, че си с дънки под престилката — лошо.

Докато бяхме задължени да сме в униформа, търсехме по-осъзнато да бъдем различни, а при цялата свобода сега, сме по-униформени от преди.
Същото е и в музиката. Имаш избор, но не го използваш. Със съвременните технологии можеш да използваш звуците по такъв начин, по който дори не си си представял. Или дори едно пиано и един глас може да бъде озвучеен по начин, по който да покаже най-дълбокото от гласа ти, дори да не си с онзи гигантски диапазон, да се усети онази топлина и специфика на гласа ти, които са само твои. А не — искам тук това, после онова, тия точно звуци и вече съм супер защото приличам на еди-кой-си. Пак страх от истинско показване и изразяване. Като със слънчевите очила — по цял ден със тия очила, от какво те е страх?

Хайде сега, и ти си жена и знаеш за какво става дума. Ако си популярна личност и имаш медиен образ, и не си доспал и нямаш време да се гримираш…
Е, аз ставам в шест, за да приготвя храната на децата за училище и ако знаеш в какъв безподобен вид ги водя… Всеки път си казвам, че ако аз се срещна някъде сама, ще се уплаша от себе си. Ама пък ходя с такова самочувствие, че то в един момент е окей. На мен ми е много по-модерно да отида леко рошава и натурална, отколкото да заведа детето си на училище с всичките макиажи и неща. Очевидно тази суетност е избягала от мен. И аз искам да съм яка и готина, ама мога да съм готина и по друг начин. Например — как се обличам. На мен си ми е много нормално, но на другите им е странно. Синът ми веднъж каза да почна да се обличам „нормално”, като идвам в училище, като другите майки. Поглеждам другите майки — е не мога да се облека така. Те са си готини жени, но аз не мога да се облека по този начин. Негово приятелче от му казало: „Много е готина майка ти, облича се като джедай!“ (смях) Изведнъж се промени цялата визия за това как съм облечена!

Спомням си странните ти визии в някои клипове, движила си се “по ръба”. Припомни ми сама с какви клишета те описваха медиите тогава?
Аз шокирах всички с първия клип, с найлоновите дрехи. Още с първото си появяване през 1999! (смях) Относно определенията тогава — диско принцесата, лолитата на БГ попа, такива неща. Но аз пораснах оттогава, и въпреки това явно нещо стои в мен чрез визията ми. Много е хубаво да пораснеш, ама не да пораснеш като някакъв скучен човек, както правят повечето хора. В един момент “порастват” и късат всякакви връзки с минало, детство, щуротии и стават едни сериозни и сухи, възпитани големи хора. И ти казват „сега, защо се държиш като дете, дръж се като голям човек“… Е, ще се държа както се чувствам, какви са тия правила? Какви са тия очаквания и схеми? Не можем да излезем от едни модели и това си е. Връзките са по същия начин — хората като са си набили в главата, че връзката трябва да протече еди-как-си и ако не стане точно така — край! Изгубил си едни години, голям провал. Въобще не си дават сметка колко много неща научават докато са в тази връзка, каквато и да е тя. Как всъщност, след всяка връзка ти ставаш все по-готин, и по-готин. И ако си правил грешки, не ги повтаряш в следващата връзка.

Това е в идеалния случай. Но от друга страна, дори мислейки, че повтаряме една и съща грешка, не си даваме сметка, че тя не е същата грешка, поради различната ситуация и контекст. Най-малкото ние не сме същите хора в този момент.
Не трябва да търсим в човека срещу нас това, което не ни е харесало в предния. Ние самите трябва да се променим, да харесваме сами себе си. Много се радвам, че вече се научих да си признавам, че греша, или че съм се провалила в някакви неща. Преди беше абсурд да приема провал, борех се до последно, без да се замислям, че всъщност това не ме прави задължително щастлива. Или пък да си призная, че съм се провалила…

Какво сега означава провала?
Казвам: „Ето аз опитах, не се получи, очевидно бъркам някъде, трябва да видя къде греша“. Така разбирам, че нищо не зависи само от мен. Всъщност нищо не зависи само от нас, кое зависи само от нас? От нас зависи единствено как възприемаме света, с какви очи ще гледаме на него. За всичко останало зависиш от други хора, защото живееш в група. Дори се заблуждаваме, че като живеем зад стените на нашия дом сме изолирани и уникални в съществуването си. Другите не съществуват, въпреки че ви дели една тънка стена. И хората са такива и в отношенията си. Когато не отидеш и не говориш честно за отношенията си с един човек, независимо дали става дума за любовна, приятелска или семейна връзка нищо не се променя към добро. Като щраусите с главата в пясъка, а дупето стърчи отгоре и си мислиш, че си защитен…

Връзката ти и сигналите на ангелите помогнаха ли ти да се успокоиш, да достигнеш до тези заключения?
Да, защото приемах, че всичко зависи единствено и само от мен и ако аз се проваля, това е вселенски мащабно. Така започваш да се подтискаш и забравяш да си щастлив. А знаеш ли колко е интересно да разбереш какви дребни нещица те правят много щастлив? Имаше един период в който, на терасата срещу мен, на мястото където живеех тогава, живееше двойка в млада възраст. Всяка сутрин ги гледах и си казвах: „Колко им е хубаво, събуждат се, пият си кафенцето на утринното слънце, говорят си…“ Един път него го нямаше, явно беше в командировка и тя седеше самичка на прозореца и си мислих колко ли ѝ е тъжно. В един момент се цапнах по главата и се усетих, че аз хубаво си мисля за някаква двойка отсреща, ами защо не взема да се замисля за себе си? И въобще не ми хрумва, че и аз мога да го имам това нещо.

Наблюдаваме живота си?
Само наблюдаваме и си казваме: „Еех, ако бях аз, как щях да го направя…“ Ами хайде де, кой те спира да го направиш? Например, като бях в най-силния момент от кариерата си, постоянно се появяваше някой „доброжелател” и казваше: „Хайде пък тая, голямата певица, не може пет тона да изкара, ти знаеш ли какъв диапазон имам?“ Ами хайде де! Покажи го тоя диапазон, излез на тая сцена, изяви се, защо стоиш само хейтваш? Не съм ти взела мястото, има място за всички. Просто не си имал смелост да го направиш. Ето и аз не съм имала смелост в някои неща, после обаче си я придобивам.

Сега се чувстваш смела?
Щастлива! Не знам дали съм смела, но съм много щастлива!

Компромисите в живота?
Компромис е до момента, до който престъпваш себе си. Защото вече не е компромис, тогава е престъпление спрямо теб. Включително и това да се отдадеш изцяло на децата си. В началото на майчинството правех много компромиси със себе си в името на децата. После се запитах дали съм сигурна, че детето ми иска аз да се откажа от нещата, които харесвам, само и само да съм с него. То може да не иска да е с мен в този момент. После им натякваме какви жертви сме направили заради тях, а ние тия деца за нищо не ги питаме! Първо не ги питаме дали искат да се раждат, после не ги питаме как да го захранваме, действаме по учебник, добрите майки така правят. Майката не спи, майката е излъскала цялата къща, майката е на ръба на силите си, обаче тя е перфектната майка. Къщата блести, детето е изпрано и изгладено, и всичко е супер. Но се чуди това дете що не спира да реве. Е как ще спре? То като усети, че си нервна и то става нервно. Пак ми светна една мощна светкавица в главата и хвърлих всички книги и учебници и си казах, че ще си гледам детето както на мен ми е добре. И да видиш как си ми тръгнаха нещата и знам какво иска, какво харесва, включително и за ядене, и не му натрапвам, например, сега ти ще ядеш киноа, защото това е много важно за теб… Той обича да яде пържола, аз не ям, ама какво да направя, че той обича? Знам, че обича да играе на компютър, но какво да направя, да го лиша от всичко, което обича ли? Слагаме някакви рамки, но няма как да му го отнема.

Сякаш си общувала с тях като със завършени личности?
Определено! Винаги съм им говорела като на големи хора, не съм говорила на бебешки и не съм ги глезила.

Кой кого учи?
Те много ме учат. Те са поредният урок за търпение, аз нямам никакво търпение за нищо. Сега се усещам какъв дебил съм станала и как приемам неща, които преди съм си мислела, че никога няма да приема. Много е готино като изпуснеш юздите и се пуснеш свободно. Да не се напрягаш толкова, защото напрягаш всички около себе си. Пускам нещата да се случват по най-естествения начин. Имам чувството, че хората не позволяват на хубавото да им се случи. Обсебени са от “аз трябва”, “аз искам”, “аз така съм решил”.

Много сме конкретни и материално фиксирани в нещата. Не вибрираме високо май?
Парите също са енергия. Смятам за много грешно, че са ни учили и хората продължават да учат децата си, че парите са нещо мръсно, защо да са мръсно?

Това са моралните категории в отношението ни към парите.
Да, ти бъди само духовен и ходи някъде да умреш от глад! Не съм съгласна. Искам да имам спокойствието, за да бъда духовна. Ако мисля как да оцелея и няма с какво да нахраня децата си, каква духовност да търся?

Да си духовен лукс ли е?
Повечето от тези, които имат лукс, нямат духовност. Защото луксът за тях е самоцел.

Ако трябва да опишеш на най-младото поколение, което не те познава, от какво време идваш, от коя музикална ситуация, как ще го обясниш?
Идвам от време, в което имаше пионерски ентусиазъм. Защото правехме всичко за първи път и всеки искаше да изрази себе си. Да блесне с нещата, които умее да прави. Надявам се сега да намеря нов ентусиазъм.

Какво да очакваме от теб след тези години отсъствие?
Нова съм! Друга съм! В главата ми много неща са различни. Ако ти кажа, че нямам очаквания ще ми повярваш ли? Знам само, че правя нещо, което много ми харесва. Иначе конкретно — чисто нов сингъл. Осем ремикса на най-известните ми песни. Най-накрая ще направя онова сценично представяне, което съм си мечтала да имам. Винаги съм била с танцьори, но сега към екипа ще се включи и един DJ, защото аз се приемам за клубна певица. Представям си цялостна програма, без говорене и излишно протакване.