Ивет Лалова

Гледайки снега навън ми е любопитно как Симоне приема тази амплитуда в климата спрямо Риети, където тренирахте дo вчера на слънце. Стресиран ли е?
Не, той идва от Милано, където също може да е студено. А и той обича планината, обича ските. Не му прави впечатление.

Когато сте на “твоя” територия как се чувства той около теб?
Като бивш успешен атлет сигурно му е малко трудно, предвид че аз съм все още активна и особено в България — разпознаваема. Най-вероятно в моментите, в които около мен е глъчка и суетене, му е неловко, че не разбира какво се говори.

На снимките ми сподели, че сте си ”разпределили’ водещата позиция според територията.
Абсолютно. В момента, в който стъпим в Италия, още от летището, той поема волана и се стреми всичко да ми е окей, което е много приятно. И обратното — в България ме оставя аз да съм “звездата”! (смях) Аз поемам всичко и той е като на почивка.

За протокола — читателите трябва да оценят това, че Симоне издържа търпеливо целия ден на фотосесията. Длъжен съм да го похваля, такова мъжко търпение рядко се вижда! (смях)
Той е много готин в такива моменти. Като един човек, който самия доскоро е бил в центъра на вниманието, обгрижван по по същия начин, е трудно да стои мълчаливо отстрани.

Направи ми много положително впечатление колко искрени и спонтанни комплименти получаваше при всяка нова визия. Честно си признавам, такова отношение може много рядко да се срещне у мъж. Това типична италианска черта ли е или сте частен случай?
Мислила съм си за това. Единственото, което се сещам е, че италианските жени, особено по-възрастните, са много добре поддържани, ходят на фризьор, с грим. И може би мъжете им са свикнали да ги боготворят. Като се замисля в нашият контекст, как се чувства като съпруг, чиято жена обикаля света по шортички, виждам, че той е много окей, че се гордее с мен. Харесва му да се харесвам аз самата, да бъда харесвана и го прави по много деликатен начин, не е като да ме хвърля на тълпата! (смях)

Когато разглеждах биографията ти и снимковия материал, си дадох сметка, че в момента си ми различна. В рамките на няколко години при това. По-красива си. По-щастлива може би? Има ли връзка с това, че вече си омъжена?
Може би е свързано с това, че търся една обща хармония и пренареждане. Успях да постигна хубав баланс между България и Италия. Защото когато се задържа прекалено дълго в България, типично по български, започвам да обръщам внимание на много повече неща, идва ми, честно казано, да напсувам някого, като ме засече на пътя, например. Ставам типично българче. Като вляза някъде се питам дали няма да ме разпознаят и да мина по-бързо на опашката. Бъгвам се. Докато в Италия тези неща не съществуват. И това, че прекарвам една част от времето си там, е много полезно, защото ме кара да забравя за тези “привилегии”, които известността дава тук. Прави те един равноправен член на едно общество и се чувствам много спокойна, включително и заради това, че мога да отида рошава и по анцунг до магазина.

Сякаш животът там ти е ремонтирал егото?
Италия се оказа много полезна за егото ми. Тренирам на място, където не ме третират като олимпийска финалистка. Докато ако тук отида на пистата, съм третирана не като олимпийски финалист, а като шампион. Там съм една от другите и мога да си върша работата по същия начин, по който съм успешна, а егото няма да ми помогне в това. Повече самоувереност — да, его — не.

Затвърждаваш битуващото мнение, че популярността, независимо от сферата на действие, може да изкриви гледните точки за нещата. Как обясняваш този “бъг”?
Този “бъг” при мен идва от това, че тук се сблъсквам с прекалено голямо внимание, дори с преекспониране на моя успех, което за бъдещата ми работа е пагубно. Защото ако бъда третирана като олимпийска шампионка, няма да имам мотивацията да се боря за олимпиада, изобщо. Няма как да надминеш очакванията на хората. Много пъти сме се шегували с Ани (сестрата на Ивет, бел.ред), че ако срещнеш някого на улицата и го питаш каква титла има Ивет Лалова, много хора ще ти кажат, че съм най-добрата, олимпийска, световна. А аз не съм. Не съм стигнала до там, не съм имала това щастие все още. Обаче в съзнанието на хората съм най! Защото ние сме си най, винаги! (смях)

Принципа “ако биеш — бием всички, ако губиш, си губиш ти”… Склонни ли сме с такова преекспониране да запълваме дупки в самочувствието си?
Аз си мисля, че всяка нация го има това по някакъв начин. Всички се палят по успехите на спортистите си, виждат себе си през тях.

Но в български контекст, не мислиш ли че има доза лицемерие? Ако говорим за сегашното поколение активни спортисти, които са шампиони, въпреки, а не заради държавната инвестиция, респективно не сме инвестирали като данъкоплатци в тях… Всъщност сме горди с тях поради лукса те да изберат да се състезават за нашият флаг.
Според мен в държавата хората виждат връзката им с нас, техните любимци. Ние сме длъжни, в очите им, да побеждаваме за държавата, защото това е единствената им връзка с нашите победи. Ние сме “длъжни” да сме най-добрите, защото всеки пред телевизора иска да е най-добрият.

Вие сте самоидентификационни звездички, които с победите си валидирате самочувствието ни?
Ние сме посланици, особено в нещо толкова комерсиално като спорта, в което е концентрирано много внимание и ефирно време.

Ако правилно ми излизат сметките, имаш поне 16 годишен спортен цикъл, най-малкото си била на четири олимпиади. Ще има ли и пета?
Започнах да тренирам на 1 март 1996, бях на дванайсет години. Така стават 21 години. Много се надявам на още една олимпиада. И може би за оптимизма ми помага и онзи баланс , за който говорихме. Да си здрав, да си спокоен, да си създадеш кръга от хора, с които да си вършиш работата, мястото където това да се случва. И когато говорим за Италия, там е онова спокойствие, което тук ми липсва тъй като огромна част от работата, която трябва да свърша не изисква грам его, егото ще те убие. Всеки ден в който се подготвяш отиваш, тренираш, после буквално лазиш наобратно. На следващия ден трябва да минеш през същото. В тези моменти егото пречи. Ако съм в България, лошото его може да ме потупва по рамото и да ми нашепва: “Ама защо толкова усилия, ти си звезда, как така ще лазиш от умора и ще повръщаш от претоварване?! Ти си супер.” Обаче в моята работа след всяко състезание всичко започва отначало. Много трудно се гради, но и много бързо изчезва, никой не ти пази мястото. В момента, в който отстъпиш и една стотна назад от твоя резултат, зад гърба ти има десет нови момичета, които са готови да те изядат.

Това с тренировките е много в стил “феникс от пепелта”, ама ежедневно?
Да, и то е точно такова, няма момент на слава, всеки ден си на пистата и като феникс излазваш от пълно изтощение ,през повръщанията, та до следващия ден

Добре де аз пак не разбирам, от какво толкова повръщаш?
В процеса на тренировка, организмът се адаптира. За целта всеки ден го провокираш, всеки път му подаваш повече натоварване. И когато това е системна работа, от понеделник до петък, много добре знаеш кога са тези моменти. Сутрин е много тежко да станеш, скован от болка, чувстваш се като болен. И много добре знаеш, че към края на тренировката ще повръщаш, защото организмът ти е поставен в тази ситуация на пренатоварване.

Моля те, обясни ми какво е да си бил на четири олимпиади, звучи страховито. Аз, като средностатистически плазмодий, изобщо не мога да го побера в главата си като концепция. На колко хора им е “даден” такъв късмет?
На малко, защото на старта на спринтовете стигат 67 човека от хиляди. Нормативите са сериозни, аз самата тренирах с хора, които останаха на стотни от норматива и не бяха на олимпиада. И излиза, че ти буквално си там, но нямаш щастието да развееш флага на самата Олимпиада. Заради стотни.

Това е първото ти носене на българското знаме на Олимпиада?
Да, всеки има право еднократно да го носи. Когато ми се обадиха и ми казаха, че искат да съм аз, спрях колата и се разплаках от щастие, беше много голям момент за мен!

Опитвам се да си представя финалните секунди преди старта, усещаш ли хилядите очи и очаквания върху себе си в тези моменти? Какво всъщност се случва в главата ти когато виждаш само настилката и очакваш стартовият изтрел?
Истината е, че не трябва да се случва нищо в този момент. Важно е да не минават мисли, защото има голям шанс да са предателски, има едно гласче, което трябва да намалиш или изключиш, гласчето на съмнението и несигурността. Но всъщност най-голямото напрежение не е там. То е преди това. Колкото повече наближава едно състезание, толкова повече се увеличава тихата ти истерия да не се случи нещо, да не се спънеш, да не се удариш в ръба на масата, да не паднеш по стълбите… И когато стигнеш до заминаването, има едно леко успокоение, че си оцелял невредим през подготовката. Не си се контузил, което е много вероятно заради натоварванията.

Следващият момент е преди състезанието, когато загряваш. Всички загряваме на съпътстващ състезанията стадион, след което ни вкарват, както сме по осмици, в така наречения call room, където се е случвало и камери да има. И точно там е най-голямото напрежение! Стоиш в една стая с осем стола, понякога над двайсет минути, но вече си загрял и единственото, което трябва да правиш е да поддържаш целия тонус, духа, агресията, да не губиш онова състояние от загрявката. А в същото време стоите в една стая и се гледате очи в очи. Там е психологическия момент, ако там се пречупиш си чао. Но когато излезеш, цялото внимание върху теб, за което говориш, е и една отговорност. Към всички, които рамо до рамо са работили с теб, за да си ти на старта. Аз не съм сама там, аз съм инструмента с таланта, който трябва да финализира труда на страшно много хора. Това е една много невидима отговорност.

На последното първенство Симоне беше пред истерия, треньора ми падна от трибуната в един момент, майка ми и баща ми са пред инфаркт всеки път пред телевизора. Всяко едно състезание, всеки път, е едно букетче от бели коси за много хора около мен. Има едни моменти, когато си в автобуса от хотела към стадиона, съвсем преди големия финал и е такава тишина, че както обичам да се шегувам — можеш да чуеш как растат белите коси! (смях)

Разказваш за всичко това с усмивка. Забавляваш ли се под някаква форма с тези крайни състояния?
То е като да трябва да говориш пред много хора и супер много се притесняваш, обаче като мине и се представиш добре, те залива едно несравнимо чувство на удовлетвореност, че си си свършил работа. Така че аз свързвам всяко голямо напрежение с тези моменти след това.

Звучи като чиста есенция щастие.
Да, да… Не знам обаче след спорта как ще си го доставям! (смях)

Задавала ли си си сериозно този въпрос?
Още не. Имам някакви щрихи в главата за бъдещето след спорта, но нищо няма да може да го замени със сигурност. Това го казват всички спортисти, които са спрели.

Да минем в суетната част — винаги ми е правил впечатление твоят усет за женските неща, например в моменти на състезания, слагаш грим, мислиш за това. От друга страна си достатъчно дълго на пистата, за да можеш да забележиш дали за това време има промяна. Включвам към въпроса си и нюансите, последвали от бума на социалните мрежи в последните години.
Първото ми международно състезание беше 2001, така че имаме обемист период от 15 години. И наистина всичко е различно. Преди 15 години на пистата все още вирееха едни огромни “животни”, които нямаха изявени полови белези — къси коси, неподдържани, тежки… Към онзи момент бях като мъничка пчеличка между тях. Може би в първите състезания и аз не съм носила грим, но постепенно започнах да го правя, слагах спирала, за да си покажа хубавите мигли. По това време се обръщаше внимание и на татуировките ми, защото белите жени все още нямаха татуси, нито прически с плитки. И се оказа, че тогава съм вкарала някаква провокация, която сега бледнее. И наистина ми се обърна голямо внимание. В сравнение с другите бях малка, слаба, гримирана, хубавка, с плитки и тату на пъпа — страшна екзотика! (смях) През годините момичетата започнаха да обръщат все по-голямо внимание на себе си, спринтът се промени много. Като техника, като изпълнение, се разви много. Не зная дали сега има повече допинг в сравнение с преди, не мога да си отговоря, но спринта се развива много като резултати. С резултат, с който само преди няколко години можеше да вземеш сигурен медал, сега не можеш да се класираш за финалното бягане. Така и резултатите, и момичетата, се промениха много през тези години. На олимпиадата в Рио стоя и гледам страхотни мацки навсякъде — красиви жени, с дълги прикачени коси. Едно време говорихме за аеродинамика, а сега — едни къдрави коси до кръста и си бягат, и не им пука. Прическата, татусите и грима вече са стандарт.

Какво е твоето обяснение на този развой?
Моето обяснение идва от това, че светът се е променил. Всеки иска и може да се “продава” по-добре сега. Ако преди 15 години един спортист да участва в реклама беше нещо свръхактуално, то сега, във визуалния свят на социалните медии, вече не сме така атрактивни и всеки се опитва да бъде на гребена.

Всъщност има ли място суетата в спорта и постиженията ви? Не измества ли вниманието?
Ако не си внимателен и си новак, измества, може да ти изиграе лоша шега. Социалните мрежи могат да изиграят много лоша шега на его, самочувствие, самооценка. И ако една млада дама не е достатъчно уверена в себе си, не получава достатъчно като резултат от работата си, може да се изгуби, компенсирайки със суета и лайкове. И е много лошо да започнеш да търсиш себе си там, търсейки валидация. Започваш да се преекспонираш все повече и повече, и в един момент остава само да се обезличиш напълно. За едните лайкове.

Мисля, че сме във вихъра на тази тенденция – живот на лайк. Може би така ще се говори за тези години в бъдещето.
Затова съм внимателна. Опитвам се да използвам социалните медии като инструмент, който да бъде един мост между мен и моите фенове. Отчитам факта, че има много млади спортисти, които имат нужда от примери като мен. Тази отговорност е и основната причина да бъда в социалните мрежи — това да вдъхновяваш по този начин, е единственият смисъл за един спортист да бъде в социалните мрежи.

Въртим, сучем и все до отговорността стигаме.
Много добре знам, че ме следят деца, затова винаги внимавам.

Следиш ли българските новини, политическите новини? Доколко се интересуваш?
Честно казано, не гледам новини. Не знам защо, но новините в Италия ми влияят много зле и в семейството на Симоне, когато се вечеря не се гледа телевизия, което много ме радва. В малкото случаи, когато той все пак казва да видим какво става по света, пуска новините и след минута вече искам да спре телевизора. Чувам ужасни неща, италианските медии са много крайни и представят трагични неща.

По това сигурно си приличат с българските?
Според мен са по-негативни от българските. И въпреки това — няма как, трябва човек да е информиран, налага се. Аз все пак много пътувам, няма как да не знам какво се случва например в Турция, където пътувам често, или където и да било. Опитвам се да съм информирана без да задълбавам. Въпреки че съм завършила международни отношения и се предполага живо да се интересувам от политика! (смях)

С този факт, клишето за тъпия спортист избледнява.
Цял живот се боря с това клише, ако щеш и с избора да не вляза в спортно училище. Тук ще засегна една друга тема. Периодично избухват скандали за крайните методи на тренировки в някои спортове. Винаги съм имала отрицателно отношение към такъв спорт. Не съм възпитана със шамари. Напротив, бях най-глезеното дете, принцеската в семейството, от мен не се очакваше нищо, а съм дете на двама лекоатлети. Въпреки това нито веднъж не са ме карали да тренирам, не знам как са ме спасили да не проектират върху мен спортните си амбиции и мечти. Но успяха, дори бяха скептични когато им казах, че започвам да тренирам атлетика с моята приятелка от училище. Казаха ми, че когато тя се откаже и аз ще спра.

Но аз вярвам, че не само спортистите, всеки човек трябва да може да използва целия си капацитет, включително и ума си. Моят треньор в момента казва, че му е много приятно да работи с мен защото бягам интелигентно.

Има ли такова словосъчетание, интелигентно бягане?
За мен това е обяснението, че все още продължавам кариера си в една възраст, в която става все по-трудно. Но разбирайки по-добре процесите давам повече от себе си. Успявам да използвам целия си капацитет, за да разбера какво ми трябва да бъда по-добра, как да спечеля още сантиметър от всяка крачка, какво може да увеличи скоростта ми. Треньорът ми казва, че когато един състезател проявява това, е по-лесно да си доизработи детайлите. Така че аз не вярвам в шамарите, в сълзите на всяка цена. Може да действа еднократно, но няма да е устойчиво.

С кои други клишета се бориш?
Това е едно от тях, че трябва да е много трудно, много изстрадано, с голяма мъка. И да — не е лесно, има страдание, но ако можеш в същото това време да намериш своето щастие, своя баланс в живота, в семейството, да имаш обикновените житейски неща, можеш да стигнеш много по-напред. Има клишета като това, че не трябва да имаш дори и гадже, или да се омъжваш, или да имаш деца. Защо?! Моята мечта винаги е била да бъда със съпруга си, с детето си на пистата. Това е моята мечта.

Все още липсва третия в картинката?
Да, но поне сме осигурили съпруга на пистата! (смях)

Винаги съм искал да те попитам как си се чувствала от гръмкото “най-бързата бяла жена”? Само на мен ли ми е расистко?
Много, да. Затова и не го използвам. Но пък виждам, че хората които го използват не влагат такъв нюанс. В същото време една моя колежка, Кармелита Джетър, която вече се отказа, но има втори резултат след рекорда на 100 метра, използва сама за себе си “Най-бързата жива жена”, защото рекордьорката Флорънс Грифит Джойнър вече не е между живите. Което мисля, че е по-ужасно! (смях) Но като цяло не харесвам такива етикети.

Не е ли страшно да си единствения човек със светла кожа на старта? Аз да продължа с расисткия уклон…
Вече не съм, появиха се още. Но като резултат все още съм, докато някой не го бие. Ако се върнем назад в разговора, това е още един пример, че хората искат чрез теб да се почувстват “най” в нещо, може би затова обичат такива определения.

Как се чувстваш в тази ескалираща скала на резултати и рекорди?
Все още успявам да ги догонвам, но още в момента, в който успееш, летвата се е вдигнала отново.

Сега си давам сметка, че твоята кариера не е стойностна само с постигнатите резултати, а изобщо с оцеляването ти в тази конкуренция на нови поколения спортисти. Всъщност всяко твое класиране на финал е огромно постижение. Защото признавам, че и аз като фен съм приел за даденост това да си на финал. А ти за тези 21 години си ставала все по-добра. Браво Ивет! Даже си мисля, че ти си по-голям победител от тези, които са взимали еднократно медал…
Ето затова ми е готино и си върша работата с голямо удоволствие. Оценявам това което ми е дадено.

Кажи ми какво се случва със спорта? Всички тези съмнения как “интереса клати феса”, как спорта вече всъщност не е чист, превръщането му в шоубизнес… Какво правиш ако не си атрактивна като резултати или достатъчно “поп” за този “шоубизнес”?
Аз съм в този свят и също не мога да разбера какво се случва. Много е трудно това “шоу” да продължава винаги и е много трудно всеки път да бъдат реално надминати човешките възможности и ограничения. Но в момента има компании, които правят огромни пари от цялото това нещо, искат още и още…

Корпоративния ред вече е и в спорта?
Да, заради това и допинга е кофти. Допинга е избор. Аз не искам да взимам допинг и няма да взимам. Защото имам отговорност към едни 5000 деца да кажем, които ме гледат… И ти като казваш, няма как да се надграждат постиженията без допинг, аз ти казвам, че може. Познавам много спортисти освен мен, които го правят. Но и реалността ни показва, че има голяма част от спортистите, които го правят само с помощта на допинга. В момента в спорта е една огромна каша. Това, което се случи с руснаците… това в един момент те кара да се съмняваш във всичко, нали те бяха стандарт в атлетиката?! Ами американците?! Те как ще докажат, че не работят по същия начин?

Цялото удоволствие от респекта към спорта, от състезателния момент се губи?
Ами губи се да! Губи се престижа. Четох материали, че този спорт е несъстоятелен, но не е вярно, това спорт, който все още докарва 70 000 публика на стадиони. Диамантената лига и европейските турнири са с изкупени билети година предварително. Но истината е, че славата на атлетиката не е както преди. Много е трудно да отговорим с атрактивност в този инстаграм свят. На всички очаквания и развитие…

Забелязвам много положителна промяна в теб, като жена. Цялата ти аура е различна. На какво се дължи това?
Може би чак сега си позволявам смелостта да заявя женствеността си по по-изявен начин. Искам да съм красива жена, не само да бъда успешна на пистата. Искам да съм ценна и успешна и в други сфери, което е много трудно. Но чисто откъм женската суета, нещо в мен се пречупи и разцъфна. Може би защото съм в края на кариерата си, може би е част от възрастта, хормоните, това, че искам да съм майка скоро…

Според мен, ти ще родиш и ще си на старта на следващата олимпиада.
Сигурно….

Оцеля след контузия, която изглеждаше като края на кариерата ти, та едно дете ли ще те спре?!
Да… (смях) Затова много оценявам тия усещания. Но всъщност, това с усещането за жена идва от Симоне, защото когато до себе си имаш човек като него, човек който видимо те харесва, подкрепя, идеализира качествата ти, кефи ти се, радва се….

Извини ме за клишето, но излиза, че си разцъфнала като жена заради любовта.
Ами да, има за кой да бъда любов! (смях)

Забелязах тази трансформация още от церемонията за Спортист на годината, изведнъж в бекстейджа пред мен се появи звезда, смелостта за прическата, стайлинга…
Да го формулираме и по един друг начин… По същия начин както беше на пистата, така е и в обществото преди доста години. За спортистите беше нормално да ходят по награди, не особено добре облечени. Сложат едно панталонче, една блузка и готово, така беше и за мен. Най-малкото усилие, което полагах да съм различна беше съпътствано от овации. Обаче нивото и там се разви много. И сега аз съм на Спортист на годината и виждам бекстейдж пълен с красиви жени — ансамбъла са прекрасни жени, една Демирева, която стана спортист на годината, прекрасна елегантна дама, много красива, със собствен стил. И аз си казвам окей, аз пък искам да съм секси, с лека провокация, без да е вулгарно, да съм си Ивет. И се опитвам да гоня това ново предизвиктелство за мен — Ивет Мацката! Отделно, гледаме всеки ден на живо през новите приложения живота на много красиви жени, как карат колата си да закарат децата на училище, как тренират, как живеят невероятен живот. Как разхождат кучетата си, как мият чинии, но в следващия момент са flawless, красиви, безупречни. Много добре направени, пипнати жени на много високо ниво. Винаги съм си мислела какво изобщо ми трябва, за да имам това самоувствие? Отговора за мен беше точната рокля, една усмивка, щастието от това, че се прибирам в България и от това ти да си свободен за мен със знанието, че каквото и да ми направиш ще изглеждам безупречно!

Въпреки че се пазиш от информационния поток, искам да разбера кои са нещата, които те натъжават, които те натоварват прекалено?
Най-мъчното за мен, и то не само за България, е че има хора, които в стремежа си за “повече”, карат останалите да страдат. Ясно ми е, че във всяка една сфера, когато се прави нещо, зад кулисите вървят много процеси, интриги, много облаги. За мен когато има прекалено много лакомия, а накрая не е построено нищо, има само вили и коли и са “отгледани” някакви хора, тогава не е справедливо. Богатството не е порок, но трябва да си човек и да влагаш за другите. Когато това засяга спорта ми е много мъчно. Виждам, че тук се работи, правят се много неща, но е факт, че в София няма една зала за лека атлетика. И това е нещо, което ни връща много назад…във спорта…

И това е на фона на твоята кариера и усилия за този спорт.
Това е нещо, което ни дърпа много назад, когато имаме реален шанс да ни издърпа напред, грубо казано. В същото време в България се строят ненужни стадиони в градчета без спорт и без публика. И всичко това, липсата на лекоатлетически стадион в столицата, само показва колко много конфликти реално има.

Пак успяваш някак да си аполитична и да бягаш от крайни оценки.
Да, защото в крайна сметка аз имам договор с Министерство на спорта, получавам заплата всяка една година според моите успехи, на база какво съм постигнала или не съм, тоест получавам финансова подкрепа от държавата. Няма как да не бъда коректна, защото за тези 15 години съм видяла смяна на правителства над десет пъти, няма как да не работя това което съм независимо от обстоятелствата. От мен се изисква да съм на нужното ниво за родината си.

Има ли нещо, което е твоя страст извън спорта?
Знаеш ли, преди време, може би защото попаднах в такава гимназия, бях в училище с много експериментална програма, в която се опитваха да извадят от нас много интересни и провокативни неща, и там много ни караха да пишем. Аз много обичах да пиша. Сега пиша много рядко, но пък обичам да пея, обичам музиката. Знаеш, че в спорта има страшно много ритъм — спринтът е ритъм, всичко е ритъм, всяко едно движение е точна ритмика. Затова обичам да казвам, че спортистите са музиканти по някакъв начин. Симоне свири прекрасно на пиано и други инструменти, аз обичам да пея. Отраснала съм с Дичо, защото дълги години беше гадже на сестра ми, отраснала съм покрай негови лайвове.

Знаеш ли какво си мислих, тия дни заради Spotify и изобщо достъпa ни до музика? Тия слушалки, които стават все по-качествени, начинa по който слушаш музика, е толкова по-зареждащ, че повярвай ми, особено на състезание, когато трябва от едно спокойно ниво в един хотел, в който си лежал буквално да се пазиш преди състезание, без да правиш нищо. И изведнъш се очаква от теб в един момент да станеш, да отидеш и да избухнеш. И това всъщност е много трудно — само музиката може да ме накара да достигна от А до Я за толкова кратко време.

Музиката ти тайна ли е?
В момента съм на едни трак-миксове, които Симоне супер много не харесва! (смях) По принцип много харесвам хип-хоп, R&B. Заради баса, заради ритъма…

А Симоне по какво е?
Ами той си пада по по-класически неща, аз също ги харесвам, но ако ми трябва нещо, което да ме вдигне и хвърли в състезателен хъс ми трябва повече!

Спомням си на една от първите ни работи с теб как си ходеше с киндъла под ръка, още ли го ползваш?
Преди него четях на iPad и един ден преброих и сметнах, че чета средно по 32 книги годишно.

Имаш ли любими автори или си всеядна?
Много обичам Стивън Кинг. Това е странно, дори аз самата се изненадвам от себе си, защото не обичам да гледам хоръри например, страх ме е. Но него мога да си го чета и сама. Той е майстор и когато го чета сама си прожектирам филма в главата.

Иначе ме вълнуват и книги за маркетинг. В момента чета именно такава.

За какво мечтаеш?
Мечтая да успея да направя всичко, за което мечтая, защото са много неща. Искам водеща енергия да ми бъде щастието. Заради това мечтая да построя нещо много голямо тук. Да помогна на спорта, да оставя след себе си нещо грандиозно… Като жена мечтая да остарея красиво, да имам желанието да съм красива и подкрепяна както в момента. Мечтая всички около мен да стигнат до своите мечти.

Следваща олимпиада?
Токио, след три години

Мъжа го имаме, остава бебе и сте там!
Дай Боже, това ще е максимума…