Иво Димчев

Кой е “любимият” ти въпрос от интервю?
Любимият ми е: “Какво ви предстои?” Защото винаги ми предстоят седемстотин неща и аз просто трябва гордо да ги напиша, а не е нобходимо да си тормозя мозъка. Обичам също да ме питат за личното, за което се предполага, че ще ме е срам да го споделя, но понеже съм патологично открит, но никога достатъчно, в собствените си очи, та веднага се хвърлям по очи в локвата на срама. Това доста ме забавлява.

Ако върнеш лентата назад и влезеш в главата на осемнайсетгодишния Иво, какво би му казал?
Бих му казал… Виж сега, господине… Ще ти се случат едни неща, за които въобще сега не можеш да предположиш, ще се мъчиш малко, но ще мине. Ще играеш на едни уникални сцени, за които дори не си и мечтал, не че си го заслужил, но ще ти се случи. Моля те, не се отказвай да свириш на пиано, знам че адски те мързи и че не искаш да научиш нотите, но след едни 20 години ще се наложи да напишеш един куп песни и няма да е лошо малко да се подготвиш със солфежа.
Ще му кажа да научи френски, защото ще му се наложи да живее в Брюксел и ще му е много тегаво без френски. Ще му заръчам да чете повече, защото после завинаги ще спре и трябва да е прочел достатъчно. Ще му кажа, че по принцип е на прав път и ще го целуна по челото.

За какво мечтаеш?
Аз обичам сцената, тя също ме обича. Искам да имам по 3 или 4 концерта на седмица, в продължение на 30 години, по целия свят. Искам собствено шоу в Лас Вегас по 2 месеца в годината. Искам самостоятелна изложба в МОМА в Ню Йорк и една самостоятелна в Помпиду в Париж. Искам да съм достатъчно здрав, за да мога да си върша работата и никога да не се изморявам дотолкова, че да не ми се прави секс. Искам къща в Бевърли хилс с огромен двор и роял на терасата, на който да се изкривя от писане на песни и съответно от реване, щото аз като пиша нова песен същевременно си поплаквам.

Каква част от теб е работата ти? Има ли Иво живот извън нея?
Иво извън работата е, в най добрия случай, ходещ в гората или киснещ в някоя сауна, правещ дихателни упражнения, детоксикиращ се, заобиколен с голи мъже, медитиращ и подготвящ се психически за поредното приятно порно преживяване, което му предстои с един или с повече от присъстващите. Или правя скулптури, но това предполагам също е работа. Да ти кажа, работата трябва да спре да се нарича РАБОТА. Трябва да се нарича Благоденствие и да се гледа на нея като на такова. Просто има едни малко повече или по-малко изморителни Благоденствия. Има и доста скучни Благоденствия, но на скучните забавления трябва да се гледа като на медитации. Толкова относно тази сбъркана дума РАБОТА. Трудът краси човека само ако НЕ Е труд.

Какво искаш да предадеш на публиката си докато си на сцената?
Искам да ги пренеса в отвъдното, искам да им извадя сърцето, без да ги нараня и да го поръся с блестящ и лековит прах, или просто го намажа с мед. Искам да ги надрусам с красота, да ги лекувам, да ги развеселя, да ги спася. А от тях искам просто да бъдат там, да се държат прилично, след това да ми купуват бири, а тези които са ми много симпатични да ми правят неприлични предложения.

Разкажи ми как се роди албумът ти, първи ако не греша?
Това е първият ми студиен албум. Предишният беше по-скоро колекция от акустични концертни изпълнения. И двата са достъпни в онлайн сторовете и Spotify. Виж, аз просто знаех, че песните ми, освен бабешки (в най хубавият смисъл на думата), могат да звучат и съвременно. Затова намерих яки продуценти като Кан Уакан, Саш и Блаш, Джамбазов, Бен Броуди, приготвих си една бала пари и хората впрегнаха талантите и уменията си, и ми помогнаха да се постигнат много по-комплексно и яко внушение в аранжиментите. Защото песните сами по себе си са хубави, но аз исках да звучат съвременно и да са гъзарски, не само да са хубави.

За какво си заслужава да пее човек? 
За каквото си заслужава да се молиш на Бог, за това си заслужава и да пееш. Което значи за всичко. Пеенето е молитва, пеенето е любовно обяснение, пеенето е терапия, пеенето е много, много фин секс.

А за какво не си заслужава да пее човек?
Нищо в тази Вселена не трябва да бъде дискриминирано като неважно. Всичко си струва, всичко е важно, всичко е Бог. Не е важно за какво пееш, важно е колко дълбоко влизаш… Или колко дълбоко ти влиза.

Кой е най-горчивият момент в живота ти досега?
През 2011 се наложи да се разделим с приятеля ми, точно в момента, в който здравето ми беше в ужасен капан. Тогава загубих смисъл. Работех и живеех на автопилот, но желаех смъртта от все сърце. Една мъдра част от мен продължи настървено да търси изхода, докато всички други се бяха отказали. След време го намерих.
Сега живея втори живот, защото тогава някак бях умрял. От тогава не ме е страх от смъртта. Смъртта е винаги в мен. Хората биха били много по-щастливи ако успеят да се сближат със собствената си смърт и да ѝ отделят достопочтенно място в себе си.

Спомняш ли си моментите на чисто щастие, някакъв миг на съвършенство, в който си се намирал?
Когато излизаш от примката на страха и се обръщаш, и светкавично му отрязваш главата на същият този страх, и си абсолютно разголен, и те облива божествената енергия, и си способен да я контролираш и да я насочваш накъдето решиш. Случват се понякога и такива ми ти неща.

Има ли артисти, които те вдъхновяват?
Вдъхновяват ме обсебените артисти. Тези които вече не са нито артисти, нито хора, те са просто едни свръхмашини, създаващи красота от нищото. Това са истинските алхимици. По светлината се разпознават.

Вълнува ли те политиката и процесите свързани с властта?
Справедливостта не съществува. Има хора които претендират, че са справедливи и се самонаричат политици. Но критериите са толкова неведоми и противоречиви, че всички тези хора стават за смях, защото противоречат непрекъснато на естествените закони и на самите себе си. Справедливостта е в ръцете на силния. Силата има различни форми. За да съградиш едно нещо трябва да разрушиш друго. Това е естеството на нещата. Въпрос на късмет е от коя страна на силата ще застанеш — от тази където се руши, или от тази където се съгражда. Така и с политиката. Трябва ужасно много мъдрост, за да си добър политик. Досега не съм виждал такъв. Но нека имаме предвид, че истинските управляващи ние не ги виждаме. Но фактите сами говорят и ни дават знак, че и невидимите са гола вода.

Ако имаше възможност да промениш нещо от живота си, какво би било то?
Бих научил немски, френски и арабски. Бих се научил да свиря на китара. Бих си осиновил дете.

Имаш ли нереализирана професионална мечта?
Искам концерт в Карнеги хол след 3 години. Искам Елтън Джон, който обожавах като дете да ми каже в очите, че има моя любима песен. След това спокойно мога да се гръмна.

Какво е за теб порок?
Думата порок е някакъв християнски, епистемологичен цирей. Аз пороци нямам. Пороци наричаме, обикновено, пробойните, през които природата успява, слава Богу, да манифестира и празнува себе си. Ние трябва да обгрижваме тези неконтролируеми гейзери, да ги обичаме, да се учим от тях, а не да ги борим в ужас.

Сексът присъства в много от отговорите ти? Разделяш ли го от любовта?
Аз в любовта не вярвам. Това е една дума, която съдържа прекалено много притивоположности, до степен на безмисленост.
Сексът е конкретен, реален природен феномен, създаден от природата, за да ни доставя потресаващо удоволствие, засенчващо мозъка до степен на пълна неадекватност, за да може, докато сме се удоволствали в безсъзнателност, така леко и да се размножим. Слава Богу, човекът успява да се възползва от тази природна даденост, за да се наслаждава на живота и другите човеци, а не само да обслужва естествения демографски прираст, от който природата безапелационно и пълноправно се нуждае. Когато говорим за секс обикновено знаем за какво говорим, защото го правим или защото не го правим.
Най-смешно и патетично е когато хората имат нужда от секс, но си въобразяват, или оповестяват, че имат нужда от любов. Намирам за абсурдно и малоумно припокриването на двете понятия. Нелепо е, че сме свикнали да наричаме инфантилната нужда от галене и прегръщане “нужда от любов”. Актът на погалване има общо с любовта, само ако не е резултат от сексуално желание, чувство за собственост или материален интерес. Същото важи и за Актът на прегръщането, и за Актът на обгрижване.
Хората трябва да са малко по-наясно какво точно искат, когато говорят за нужда от любов и защо го искат, дали това искане, не е всъщност симптоматиката на един инфантилен страх и несигурност. И може би, дори това което си мислиш, че искаш, е много по-добре да не ти бъде доставено, защото то ще те окове още по-задълго в една ялова и безмозъчна инфантилност. Приемам Любовта като понятие единствено, когато изобразява съзнателен и контролиран грижовен акт, от който грижещият се има нулев личен материален и физиологически интерес. Любовта на Исус е единственият пример, който знам, за подобен вид неегоистична и бездивидентна любов.

В цялостното ти присъствие се улавя много силна роля на тялото, не го щадиш, за да изразиш емоция. Как се грижиш за него?
Йога, ходене, чи гонг, секс, коремни преси, сауна, плуване. Имам и един малък черен ластик, който обичам невротично да разтягам. От година имам един скъсан раменен мускул, така че съм доста ограничен откъм фичическо натоварване, но след февруари, когато ми мине операцията във Виена, мисля пак да се хвърля в организирано самонасилие.

Какво би казал на хората, които не разбират изкуството ти?
Не знам дали си чувал, но аз съм „човекът оркестър”! (смях) Пиша поезия, пиша пиеси, разкази, хореографирам, рисувам картини, снимам фотографии, снимам клипове, пиша музика, създавам опери, актьор съм, певица съм… Както се казва имам се за „всестранно надарена“… Ето и често използвам женски род, като говоря за себе си, което значи, че освен за мъж се смятам и за жена. Въобще адски нагло и нахално същество, което си позволява да нахлува безразборно в различни контексти и формати и да ползва изразни средства, от които и хабер си няма.
Повсеместно се „лигавя”, както скоро се изрази за мен една дълбокоуважавана българска поетеса. Истината е, че не храня излишен респект към нито една форма на изкуство.
Давам пълна свобода на артистичните си наклонности и нямам свян да демонстрирам несъвършенство. Незнайно защо, въпреки повсеместното ми аматьорство, ме канят да показвам спектаклите си на доста реномирани световни фестивали за танц и театър, давам концерти като луда, през няколко дни, в различни държави, мои драматургични текстове незнайно защо се изучават в университети, преподавам в десетина европейски академии по изкуствата, участвам в групови изложби с Марина Абрамович, Ан Фабр , Пол Макарти, Кастелучи. Просто искам да кажа, че въпреки, че съм един нагъл самодеец, регистрирано е едно определено и категорично признание по света и това е много яко, защото това признание ми дава поводи да продължа да правя всички тези неща, които така много обичам. Та ако някои не разбират изкуството което правя, сигурно са много за,ети да правят неща, които не обичат кой знае колко много. Защото ние, тези които работим или творим с обичане, а не по назубрени правила, се разпознаваме и се разбираме много добре един друг.

Какво за теб е лош вкус? 
Не вярвам в лошия вкус, защото във всеки лош вкус се крие потенциал за гениалност. Но дълбоко вярвам в творческото безсилие. То е много по-реално и болезнено.