Камелия Тодорова

Разкажи ми какво ще се случва в Sofia Live Club на 24 януари?
Реших да си направя така нареченото “джамборе”, преведено – купон, джем сешън. Думата “джамборе” я използваше моя баща, някъде през шейсетте години, когато танцуваха с майка ми, и аз покрай тях. Не искам да бъде строг концерт, а искам наистина да се получи едно парти, на което хората да се веселят.От друга страна, повечето музиканти, които съм поканила са хора с които съм работила много през годините, Живко Петров ще бъде там, Ангел Заберски трио, с Борис Таслев – контрабас и Стунджи – барабан. След което ще се изявят мои първокурсници от НБУ, които смятам, че хората трябва да чуят. Те сега започват, на по 19 години, слава Богу, още от никъде не са грабнати и не са медиино амортизирани. В професията са доста девствени и има какво още да учат, но имат талант, които искам да се отбележи.

Репертоара, ще е всичко, до което аз съм се докоснала – джаз, поп, соул, музика за всеки вкус. Не става въпрос да направя презентация на моите гласови възможности, а за това през какво съм минала, разходка из четиридесет и няколко години творческа дейност.

Как обясяваш като преподавател какво е пеенето?
Аз съм добър “професор”, макар да нямам титлата, но смятам, че да се занимаваш с професията не педагог е ужасно трудно, трябва да имаш нюх. Това изисква много добра психология, защото пеенето и актьорското майсторство искат много здрава психика. Всичко е психика, и ако тя се разклати, ти няма да си в състояние да си изиграеш ролята, или дори да пееш, губиш гласа си.
Обяснявам на всички студенти, че за да могат да се справят с това изкуство трябва да се подготвят – иска се и много добра физическа подготовка, тъй като за да можеш да управляваш гласните струни, се изисква да контролираш всеки един мускул в тялото, да знаеш каква е функцията на диафрагмата. Тя е най-чувствителното място, не трябва да се стиска, трябва да е прихваната между гърдите и половите органи. Защо? Защото тази мускулатура, около слабините, е много съществена за да подпреш диафрагмата. Тя е и чуствителна и ако искаш да пееш за усещанията и чувствата си – те идват от там.
Младите хора трябва да знаят – аз играя всяка сутрин йога, гимнастика и три пъти в седмицата правя фитнес. За да поддържам формата си. И пея почти всеки ден. Няма друг начин да съществуваш, особено ако искаш да имаш дълга кариера.

Говориш за връзката между пеенето и актьорската игра. Ти как се определяш, въпреки че пеенето е по-голяма част от кариерата ти?
Аз се определям като един артист. Това е най-нормалното, комбинация от тези неща, това са и световните понятия за думата. От теб зависи колко известен ще станеш. Аз не живея със звездомания, защото българския артист не живее в условия, в които може да се назове звезда.

Защо?
Няма бизнес, той е умрял. Всеки дърпа сам чергата си, което няма да доведе до нищо, трябва развитие в областта на музиката. Хората трябва да са обединени около една цел – развитие на нещата като култура, тъй като те са запецнали още от деветдесетте години. Няма организация, която да застане зад творчеството на артистите, като импресарска, или мениджърска функция, не се създава затворен цикъл – производство на артиста, неговата реклама, продажба и турнета. Това съществува в известна степен и е доста добре организирано предвид нашите условия само при Пайнер. Съжалявам да го кажа, но е истина.

То си е факт!
Когато става въпрос за чалга музика, или поп-фолк… Не искам да употребявам “чалга”, защото това значи съвсем различно нещо в превод – джем сешън, надсвирване, а не това, за което се използва. “Поп-фолк” също не значи почти нищо, но е по-близо до истината. Тази музика беше забранена преди демокрацията, особено сръбската. В момента в който се отприщи стената и започна това да се слуша, хората видяха, че това въздейства на масата и започнаха да го популяризират. По най-пошъл начин.

Имаш ли все пак наблюдения върху съвременната ни поп и електронна сцена?
Електронната ни сцена я няма в България. Тези, които имат успех, не работят за тук и публиката в повечето случаи не ги познава. Тези, които идват в България от световната електронна сцена, идват с най-комерсиалните си неща и не представят това, което свирят “на запад”. Защо? Няма клуб, няма място, където да се свири сериозна, авторска електронна музика.Няма сцена, за никой, освен за реалити шоутата. Харесвам доста от младите хора, които видях там, но каква е перспективата за тези хора? Всяка година ако има по един, който да излиза победил и един който прави някаква кариера… Те правят по няколко хита и оттам нататък вече нищо не се получава.

Никой от нас не прави турнета. Истинското турне не е по клубове, то иска сцена и иска пари. Като западните артисти – те работят с фирма за издаване, с фирма за менажиране, с фирма за турне. Тук има две-три фирми, които правят големите концерти, които не желаят и не мислят, как да промотират български артисти. Извиняват се с това, че не могат да продават български артисти на цените на западните. Но аз съм убедена, че има артисти, които могат да изнесат скъп концерт, могат да си продадат билетите и да си напълнят залите, само че никой не иска това да тръгне. Лили Иванова го направи, но тя го направи за себе си, не за да отвори една врата за всеки. Но принципно би трябвало така да се прави.

Защо е така?
Защото няма политика за развитието на културата. Колкото и да отричат политиците, че това не е тяхна работа, а частен бизнес, съжалявам но не е така. Няма нормална държава, в която да няма никаква подкрепа от държавата към артистите и да няма никаква схема как да се развиват изкуствата.

По комунистическо време, това беше бизнес, защото беше затворен цикъл. Имаше “Импресарска дирекция”, която ни изнасяше постоянно в чужбина по концерти, конкурси и турнета. Имаше “Балкантурист”, който ни даваше работа в клубовете и нощните барове, имаше радио и телевизия “Балкантон”, които правеха записите. Всички печалби и разходи се контролираха, но беше затворен кръг. Всичко това изчезна. Да, беше държавно, но имаше как артистите да продават, да реализират пари.

Каква е схемата сега, за да пробият младите артисти?
Не искам да плаша младия артист, но тук се иска една много сериозна борба, за това. А схемата в момента, за да пробиеш на запад, е да пробиеш първо тук. Защото много е трудно да го направиш само с това, че си емигрирал, или искаш да работиш там. Не ги интересува, защото ТЕ защитават собствените си артисти. Аз съм живяла и в Германия, и в Англия, била съм член на музикалните съюзи и на двете места. Първото нещо е това, когато търсиш работа, да станеш член, за да имаш някакъв гръб. Тук това не се прави, защото не е удобно на управляващите и защото артистите не са достатъчно сплотени. Те не знаят, че това е в техен интерес.

Всъщност съжаляваш ли, че се върна в България?
За нищо, което съм направила в живота си не съжалявам. Малко съм разочарована, че България не успя да тръгне наникъде. Не смятам, че моето заминаване беша емиграция – отидох да живея в Германия и знаех, че мога да се върна, както и направих. Въпросът е, че не планирах да оставам, но така се случи в личния ми живот. Успях да възпитам децата си в България, дадох им всичко, което трябва да знаят за българската култура, но от друга страна не ги отделих и от немската, за да могат да имат избор. Където човек се реализира, там е неговият дом, независимо дали това временно ще е Америка или Северния Полюс.

От тази си позиция, ако някой млад човек те попита да емигрира ли, какво ще кажеш?
Вече няма нужда да се емигрира! Това вече почти не съществува. Трябва да си много сигурен, че ще можеш да работиш и да се реализираш в някаква област, която да финансира твоето пребиваване, където и да е. От там нататък, да имаш средства с които да си прокарваш хобито, или новата професия. Но там не е като тук, не можеш да работиш сам, без агент, без профсъюз. Ако не си член, няма да получаваш дори и минимума. Но никъде по света не съм виждала, като тук, да се дават 30% на клуб за това, че пееш на вход. Ако артиста не е известен и не напълни клуба, това може да означава, че работи без пари.

А ако не говорим за музиканти, изобщо?
Тъжната картинка е, че дори и театъра – той е ужасно евтин, не може да е на цената на билет за кино! Той се играе на момента, от живи хора, не на екран. Абсурд е! Нали театрите също се издържат сами? Нали тези актьори трябва също да получават нормални хонорари? Чух Иван Ласкин да казва в едно интервю, че за да се чувства един артист като такъв, заплатата му в България трябва да е между 5 и 7 хиляди лева. Никой не може да разбере, че артистът всъщност има страшно много разходи покрай професията си.

Има ли илюзии с които си се сбогувала вече и такива с които не искаш да се разделиш?
Артистът по принцип живее с илюзия. Той е на ръба на реалността. Ако той гледа само реалната страна на нещата, би трябвало да се самоубие. От дете живея с мечти и илюзии. Винаги съм мечтала да бъда артист, винаги съм си играла етюди ходейки с родителите си на разходка, ходех винаги преди, или след тях, за да мога да си правя етюдите.

Ако трябва да върнеш лентата назад, кои са най-щастливите ти мигове?
За мен щастието идва в момента, в който се роди един проект, така че аз съм била много щастлива, много проекти са минали през мен. Първият ми най-щастлив момент, беше когато ме взеха да играя в театър 4+4. Започнах във втори състав, той беше сборен, от професионални актьори, певци, танцьори… Имахме си и оркестър. Случайно попаднах на техния кастинг и никак не съжалявам, още преди това разбрах, че много належащо търсят певица. Аз познавах пианиста им и разбрах, че много належащо търсят певица. Той ме подготви да изпълня три пиеси на Кирил Дончев, които трябва да играя в новото представление на театъра. Там имаше една картина, която се развива във фоайето, в което се появяват три жени – едната е испанка, другата е проститутка, третата е чернокожа, и аз трябваше да изиграя тази картина, представяйки се за тях.

Коя е любимата ти кино роля?
Всяка роля ме е водила към нещо ново. Разбира се, както първото гадже, така и първата роля не се забравя, но много преди да играя първата си главна, взимах участие в малки, епизодични роли, не бях “девствена”, така да се каже, когато започнах да снимам “Търновската царица”. Първият филм, който снимах като главна роля беше “Монолог за едно прасенце” на Слав Бакалов, който не излезе, защото много го критикуваха. После той направи анимационен филм по същия сценарии, който по-се възприе.
След това играх в “Момчето си отива”, това беше в моите абитуриентски години, даже играех с абитуриентската си рокля. Преди това се снимах в масовката на “Черните ангели”, а преди това в “Козият рог”. Имах един принцип – отивах уж да изиграя нещо, но имах информация къде се снима, кога се снима. Бях винаги в много ранен час, за да гледам как се прави грим, как се подготвят актьорите, камери, осветление… Любимите ми хора по време на снимки са оператори и осветители.

Усещаше ли се много ухажвана?
Аз бях много ухажвана, но в повечето случаи сериозните ухажвания не съм ги забелязвала, защото бях винаги влюбена. Ставам малко като кон с капаци когато се влюбя, а и не трябва да забравяме, че изкуството също е моя любов. Две ми стигат.

Имала ли си усещането, че външността помага?
Тя помага само, ако наистина притежаваш качествата, поне по мое мнение. Но в днешно време вече, и ако амбициите ти са поп-фолк, няма какво да се учиш да пееш, само външност стига.
Мога да ти кажа, че от времето когато аз познавам киното, от малка до 83-та година имаше много повече хубави жени на екрана, отколкото сега. Истински хубави. Сега има добри актриси, но я няма тази харизма в хубостта, плоска е.

А в личния живот?
Има нещо, което е интересно в живота на един артист – има значение как протича личния му живот. Моя е доста бурен, също като кариерата. Аз до този момент не попаднах на правилния човек. Винаги попадам на хора, които ме ревнуват от работата ми и не са ми подкрепа, а обратното. В личния си живот винаги се стремя да бъда нееманципирана, еманципацията съществува при мен само в професията. Вкъщи искам да се чувствам жена, дори да ме превъзхождат, не искам да съм водещата. Обаче мъжете не го разбраха това – че имам нужда от една топла грижа и разбиране. Човек има нужда да си сподели нещата от живота, емоциите, които преживява всеки ден с работата си и вечер когато се отпусне, наистина да се отпусне. Вместо вечер да се отпусна, аз се натоварвах с проблемите на другите.

Може би са били с прекалено голямо его. Може би на артиста му трябва близкия му човек да няма такова его.
Аз смятам, че мъжете по принцип са с по-голямо его от жените. Те ме ревнуват от моето его, а моето его е работата ми. Аз не мога да си позволя да не съм егоист в работата си, защото благодарение на това мога да се изградя, професията го изисква. Много професии го изискват. Дори да си архитект, пак трябва да си артист, дори и да си журналист… Но да не прекаляваш, това е важното.

Аз не съм прекалявала в личния си живот, нормално си отгледах децата и мисля че съм добра майка. Имала съм периоди, в които не съм имала време, но съм гледала възможно най-много да бъда около тях, особено в началото, когато бяха бебета. Въпреки че, на шестия месец аз правех клиповете и записите за Virgin и трябваше да съм непрекъснато на път. Но не спрях контакта си и успях да изградя едно приятелство с мойте дъщери, което става все по-здраво с всяка изминала година.

Отличничка ли беше?
В началото бях двойкаджийка, затова отидох и в техникум, нямах достатъчно успех. Имах 3,80, а под 4 не приемаха в гимназиите. В първи и втори курс мен ме нямаше общо взето и пак си продължих на тройките, докато втори курс ме оставиха на два поправителни изпита – по математика и физика. И двата ги взех с шестици, обаче се зарекох лятото, че повече това нещо няма да ми се случва. И в трети курс започнах да ходя редовно на училище, всичко учех по време на часовете и нищо в къщи, взимах си оценките още докато учехме и повече не видях изпит. Говорих и с мойте деца и Рахел последва моя съвет, но Мириам беше точно такава, каквато бях аз, но тя продължи и в гимназията – каза че и́ е скучно и край. Четеше книги като луда и се вълнуваше от езиците, но оттам нататък няма никой.

Какво си пожелаваш?
От всичко най-много си пожелавам късмет. И здраве, но ако има късмет ще има всичко – и любов, пари, пътувания, въобще живота ще се промени. Но щастието не идва само, трябва да го гониш, да го преследваш, да го заслужиш.