КристалинаГеоргиева

Понятието нация доколко е валидно днес? Как да мислим себе си национално в свят, който става все по-глобален?
Нека помислим какво означава думата нация. Тя произлиза от латинското natio – племе, народ. Оттук и двете тълкувания на термина. Етническото, което определя нашата принадлежност към една общност, и политическото, свързано с държавата. Двете са свързани и това проличава много ясно, когато сме далеч от родината. Чувстваме се българи, дори да се намираме в Брюксел, Вашингтон или на остров Фиджи. Принадлежим, въпреки че сме далеч от географската територия. Но заговорим ли за България, първите образи, които изникват в съзнанието ни, са тези на знамето, картата – символите на държавността. И обратно – когато сме на територията на България и говорим за нас като българи, винаги включваме и онези 2 милиона, пръснати по целия свят.

Тези две лица на една и съща монета са се оформили във времето. И вярвам, че понятието ще продължи да се променя. Защото светът се променя и географските граници започват да губят смисъл и тежест. Но нуждата ни да имаме корени, да принадлежим към нещо, което ни дава сигурност и защита, остава. Нацията изпълнява точно тази роля.

Чувството за идентичност?
Да – дава ни чувство за идентичност.

И днес сме свидетели как това чувство понякога се създава дори без държава, която да приюти нацията. Един от най-добре познатите примери за това са палестинците, които от десетилетия се стремят към своя държава, но и без нея имат това чувство за идентичност. За съжаление виждаме и опасни примери на идентичност, основана на обща идеология. Радикални групировки, които нямат никакво намерение да станат международно признати правителства – Боко Харам, Ал Кайда, така наречената Ислямска държава – овладяват умовете на хората, радикализират ги и така утвърждават ролята си в световен план.

Може би феноменът е, че това вече са държави-терористи? Терорът вече не е затворен в малки формирования?
Най-силното оръжие на тези групировки е идеологията. Чрез силата на идеологията те привличат привърженици по целия свят. Част от тях воюват за контрол над територии, на които да наложат с насилие и жестокост своето разбиране за закон и права. Друга част са пръснати по целия свят, но въпреки дистанцията продължават да проповядват принципите на тази идеология там, където са – омраза към другите, насаждане на страх. В този смисъл терорът като идеология има територия без държава, но има и последователи, които са граждани на други държави. И като мислим за положителните фактори, които размиват понятието нация, не трябва да забравяме и за отрицателните процеси.

Псевдонационализмът един от тези отрицателни процеси ли е?
Този псевдонационализъм се храни от неудовлетворението на хората от настоящето и от страха от бъдещето. Той пробива най-силно при хора, които се чувстват изключени от новата икономика. Те например нямат работа, не защото не искат да работят, а защото нямат уменията, които тази нова икономика изисква от всички нас. Мислят си, че проблемите им ще изчезнат, ако се оградят на тяхната си малка територия и се изолират от бързопроменящия се свят. И подкрепят онези политици, които им обещават по-добър живот чрез изключване на другите, чуждите – например Льо Пен във Франция, Фараж на Острова. Но решението, което тези политици предлагат, е илюзорно – не можем да се изключим от този бързопроменящ се свят. Трябва да предложим друго решение на тези хора. И това решение започва от осъзнаване, че социалната защита на 70-те, 80-те, 90-те години е изчерпана в съвременния свят.

Като ресурс ли е изчерпана?
Не, като форма на защита. Да погледнем ситуацията в перспектива – хората харесват Европа, защо тук се живее добре. В Световната банка наричаха Европейския съюз lifestyle superpower – лидер по качество на живот. В основата му освен производителността, иновациите, отворените икономики е и социалната защита, но в пасивна форма. Ако загубите работата си, ще получавате помощи. Чрез тях ще запазите частично стандарта си на живот, докато си намерите нова работа. И докато в миналото беше възможно да си намерите работа, сходна с тази, която сте загубили, днес това е почти невъзможно. Причината – вашата професия вероятно вече е изчезнала. При тези обстоятелства нашата социална система от пасивен вид не върши работа. Тя е тип мрежа – предпазва ви да не се ударите лошо, ако паднете. А на нас ни трябва въже, по което да можете да се изкатерите и да намерите нова реализация за себе си. За този нов вид социална защита трябва да работим – да помагаме на хората да си помагат сами, да им позволяваме да придобиват знанията и уменията, от които биха имали нужда в съвременния свят.

Да вземем най-простото нещо – компютърна грамотност. Без нея е много трудно в днешно време да си конкурентен. Една от стъпките е на все повече публични места да има свободен достъп до интернет. Ако в някое отдалечено село в читалището или в библиотеката има достъп до интернет, това не решава проблемите на хората, но създава възможности, дава инструмент. Достъпът до интернет би позволил на един млад човек със собствен бизнес да се установи на село, да работи на чист въздух и спокойствие, далеч от стреса и мръсотията на големия град. Той би създал възможности и за други хора около него, пък били те и от друго поколение, с различен предишен опит.

Съюзите и обединенията, дори в исторически план, винаги са придружени с големи дози скептицизъм сред хората. Историята е показала, че не е без основание. Как да погледнем с нужното доверие Европейския съюз, без отрицателни аналогии с други съюзи, част от които самите ние бяхме до скоро?
Това, което прави един съюз устойчив, е равният достъп до възможности на всички хора. Когато една империя се разпада, то е заради борбата за власт и за достъп до обществени блага. Или защото е загубила конкурентостта си в световен план. Да вземем СССР – един от големите проблеми на съюза беше, че икономически не беше конкурентноспособен. В космическата надпревара СССР водеше дълго време, но икономиката изоставаше, гражданите нямаха достатъчно права и равен достъп до блага.

В Европейския съюз трябва да помним тези уроци на историята и да не ги повтаряме. Трябва да следим какво се случва по света, но и да се вглеждаме в себе си, да анализираме какво ни липсва и да работим, за да си го набавим. Приоритетите на Европейския съюз в момента целят именно да ни направят още по-конкурентни в международен план – нещо, което малко ни куца. Как? Като задълбочим общия пазар, създадем капиталов пазар, енергиен съюз, дигитален пазар. Като станем по-гъвкави, намалявайки ненужните правила, опростявайки работата в ЕС, помагайки на нашите учени, иначе пръснати из цяла Европа, да работят заедно, да споделят знанията си и да правят по-значими открития. Трябва да използваме максимално нашата сила – 500 милиона европейци. И винаги да гледаме една стъпка напред, какво се случва по света и какво още трябва да направим.

В същото време да се грижим за хората си – да градим тези мрежи на социална защита, за които говорих по-рано. Да помагаме на нашите граждани да намират място за себе си в този бързо променящ се свят, да се чувстват спокойни и уверени.

И въпреки това усещането да си на опашката е обозримо.
Двайсет и шест години е много кратък период от време и ние трябва да осъзнаем, че животът от източната страна на желязната завеса остави отпечатък върху всички ни. Само смяната на поколенията може да елиминира тези последици.

Членството в Европейския съюз също е инструмент за справяне с това чувство, за което говорите. Конвергентната машина на ЕС облагодетелства именно тези, които са по-изостанали. При тези обстоятелства ние сме печеливши, защото имаме достъп до повече инструменти да дръпнем икономиката си напред.

Но не трябва да разчитаме сляпо на другите да ни дръпнат напред. От 2007 до днес Европа преминава от една криза в друга. И днешните кризи не са много възпитани, те не си чакат реда, идват едновременно. Ето защо трябва сами да можем да работим в градинката си, без да чакаме някоя външна сила да ни я спретне.

Вярвате ли, че ще дойде момент, в който вече няма да се делим на нации, раси, континенти, а ще имаме мащаба на мислене за себе си като земляни? Трябва ли ни „външен враг“?
Виждала съм това много пъти, как едно природно бедствие обединява хората, как една война ги принуждава да преоценят приоритетите си. В такива моменти на преден план излиза човечността и ние загърбваме различията си. Тъжно е, че това става предимно в екстремни ситуации, защото се обединяваме срещу обща опасност или враг. Надявам се някой ден тази тенденция да се промени и да нямаме нужда от външна заплаха, за да не враждуваме помежду си. Кога ще се случи – не знам. Но поне аз искам да вярвам, че ще се случи.

Можете ли да направите сравнение на лично ниво, между начина ви на живот в Щатите и този в Европа?
Много общо има. И на двете места се занимавах, и ще продължа да се занимавам, с управление на големи програми и много хора. Но има и две основни разлики. Работата в Световната банка има икономическа насоченост, докато в ЕК се отделя повече внимание на процеса и на законотворчеството. Другата разлика е, че на Източния бряг на САЩ има голяма трудова дисциплина, работохолизмът е повсеместен. Не е обичайно да се взимат големи отпуски. Това помага на производителността, но вреди на баланса между личния живот и работата. В Комисията и въобще в цяла Европа този баланс е свещен. Ще ви дам един пример от старта на първият ми мандат в Комисията. Събрах колегите, за да планираме работата си през годината. Много се въодушевиха, донесоха по един дванайсетмесечен календар, а на този календар отбелязани едни по-големи и по-малки червени петна. Попитах ги, какво е това, а те – „Това са всички ваканции – великденска, лятна, коледна и няколко малки белгийски ваканции“. Това беше първият ми сблъсък с почитта към личното време на хората. Това в Световната банка, в САЩ, е рядкост – там хората си планират ваканциите около работата, ако въобще остане време за ваканции.

Като българка къде ви беше по-уютно? В Европа все пак сте на два часа от България?
Разбира се, в Европа ми е по-уютно от тази гледна точка. Много обичам страната и семейството си и близостта до тях ми е ценна. Но разстоянията никога не са ми пречели да бъда близо до семейството. Докато бях в Световната банка, планирах програмата си така, че на шест седмици да минавам през България. Освен това бях един от малкото служители, особено на високи позиции, на които им беше дадена възможност някои седмици да работят от България, ако работата го позволява.

Има и друг момент – ако искаш, България винаги може да бъде с теб. Когато заминавам да работя някъде, винаги слагам народна носия в куфара. И я вадя често – във Вашингтон започна страстта ми към народните танци, там организирах клуб по танци. В Брюксел тази страст стана повод за една много хубава традиция – голямото хоро на централния площад Гранд плас – празник, който организирахме цели четири поредни години.

Ще продължите ли тази традиция и във Вашингтон, където отново се връщате?
Защо не? Или просто ще планирам по едно пътуване до Брюксел всяка пролет. Това би бил добър начин още веднъж да напомня колко силна всъщност е връзката между новата ми позиция и Европа и как, ставайки главен изпълнителен директор на Световната банка, аз ще продължа да служа на Европа и България. Европа държи около 30% от акциите в банката, следоватено трябва да участва в най-високите нива на управлението ѝ. Гласът ѝ трябва да се чува. Особено днес, когато проблемите на света са глобални и трябват глобални решения. Например бежанската криза – ако помогнем на хората да живеят добре там, където са, те няма да поемат по опасния път към Европа.

По повод на народните танци, забелязвам засилен афинитет към фолклорното наследство. Фолклорни мотиви са вплетени в част от тоалетите в гардероба Ви. Откъде е този интерес?
Нашите шевици са много красиви и сами разказват какви сме ние, каква е нашата страна. Забелязах, че моите колеги от други държави на национални празници се обличат в своите национални костюми. За мен това е много положително – трябва да знаем откъде идваме, за да можем да се определим и накъде отиваме. И си мисля, че когато показваме красотата на България, това е послание към света, с което представяме и прославяме България, пък и повдигаме духа на сънародниците ни по света и у нас. И го правя с голямо удоволствие. Това е начин и да погледнем на себе си като част от културното разнообразие на Европа и по света.

Как човек с Вашия график се пази на емоционално ниво да не „прегори“?
За мен е много важно да спортувам. Моите колеги знаят, че след 20:30, ако нямам официално събитие или ангажимент, могат да ме намерят в спортния клуб на три преки от апартамента, в който живея. Така се отърсвам от напрежението през деня и зареждам батериите за предизвикателствата на следващия ден.

Ако погледнете назад, кои са моментите, в които сте изпитвали най-голямо удовлетворение от свършеното?
Като ми задавате въпроса, в паметта ми изникват два примера. Първият е когато през 1995 от страна на Световната банка уговорих замяната на дълг срещу инвестиции в околна среда между България и Швейцария. Така България, вместо да връща дължимите 20 млн. франка, ги инвестира в нашата природа. Вторият е, когато преминах през трите часа изслушване за първата ми позиция в Комисията, на комисар по хуманитарната помощ. Когато свърши изслушването, аз осъзнах, че съм представила страната ни достойно. Тогава си помислих, че целият ми живот, всичко, което съм свършила дотогава, е имало смисъл, защото ми е помогнало в тези три часа да защитя достойнството на страната ни.

Вярвам, че и в бъдеще, като главен изпълнителен директор на Световната банка, ще имам такива моменти. Защото и там, отвъд океана, аз ще продължа да държа високо българското знаме и да работя в полза на доброто име на страната ни по света.