Маргита Гошева

Много или малко са десет години от предния ни разговор?
Това е цял един нов живот за мен. Защото след филмите, пътуванията по фестивали, започна един нов живот с попадането ми в Драматичен театър Пловдив, за първи път на щат в театър, което изисква своеобразен нов майндсет. След фокуса ми върху киното няколко години имах нужда от заземяване, от ежедневен труд, от дълъг процес. Изследване на образа, срещи с чисто нови хора, извоюване на място в една затворена система, среща с нови режисьори и колеги. Обичам началата защото в тях има несигурност, но и възможност, детективска интуиция. Не се справям добре с края засега, но работя по въпроса.

С кой край?
Края на нещата, на ситуациите. Може би това е нещо, на което искам да се науча. Провиждам накъде отиват и как се развиват ситуациите, но невинаги виждам крайния резултат. Крайният резултат винаги е изненада за мен, може би защото в процеса често се губя, коригирам се, гърча се и в крайна сметка излиза нещо, което не съм предвидила.

Но няма ли магия в това? Свикнали сме да предполагаме, да имаме контрол над ситуациите, да знаем пътя от точка А до точка Б. Не си ли даваш пространство за изненада?
За важните неща ми се иска да знам, че ще бъде краят който искам да бъде. А невинаги става така. Иначе изненадите са ми най-хубавото нещо в живота, обожавам изненади! Някой да ме изненада е най-вълнуващото нещо. Имам една роза от Иван (Бърнев, съпругът на Маргита, бел.ред.), която ми я подари на последното представление на “Без кръв”, което беше преди месец. Тази роза стои без да помръдва в една ваза и днес видях, че има нови листа. Това възможно ли е, кажи ми? Уж е мъртва, а е жива!

След колко години заедно Иван все още ти подарява цветя? Това е много романтично.
След 29 години заедно. Но в една връзка има от всичко, нормално е. Важното е да знаеш, че зад това има нещо по-голямо.

Кое е по-голямото за вас, за теб?
По-голямо е това да се справиш с всичко, което през цялото време крещи, че не можеш да се справиш с него. Да пробваш постоянно дали е възможно, това е по-голямото.

Не е ли това надеждата, или пък вътрешните дяволи на човек?
Това е работа, това е концентрация и всичко което води след себе си — несигурност, страхове, демони… Но демоните са за сцената и може би това ни спасява. Всички демони излизат на сцената, преработват се, гледат се в очите и пречистени продължаваме в следващия ден.

Едновременно толкова човешко и толкова божествено…
Аз винаги съм имала този проблем с несигурността, но има деструктивна и съзидателна несигурност.

Надделява ли една от двете?
Понякога да, със сигурност. Но това е нещото, което ми дава сили да ударя дъното и оттам да се издърпам за косата, да си кажа „тук нямам повече работа“ и да продължа напред.

Това ми напомня, че хората винаги имаме избор, но го забравяме. Живеем така сякаш нямаме сила и воля да променяме живота си.
Когато ножът опре до кокала разбираш, че ти си единствения, който може, в този момент, да реши как да продължи. Независимо от съветите които чуваш постоянно, нещата които четеш за това как трябва да се случват нещата. Човек сам е този, който трябва да действа. Ти трябва да преминеш, ти трябва да го започнеш, ти трябва да го свършиш. Докато не го смелиш и то да бъде мотор за следващия ти ход.

Не е ли инстинктът за самосъхранение най-гениалното човешко качество? И в най-тъмното място и ситуация да попаднеш, този вроден рефлекс се включва.
Инстинктът за самосъхранение, но този, който е насочен към светлината. Защото има и друг инстинкт — който е насочен да разрушава всичко около теб, без оглед на това колко косвени жертви ще има. Вярвам, че винаги има начин с най-малко нараняване да изникнеш от пепелта отново.

Има ли случайност в избора ти да работиш в Пловдив, а не в софийски театър?
Имаше един момент, когато бях в комисията на наградите Икар и отидох да гледам представление там. Минах през двора на театъра и усетих нещо много мимолетно, “замириса ми” на място където искам да бъда. Малко по-късно ми се обади Кръстьо Кръстев за първата ми роля там с един руски режисьор и аз просто реших да остана. Познах си го по някакъв начин, дори преди да се случи.

Колко години играеш там?
Вече седем години. Там ми се даде възможност да се срещна с диаметрално противоположни образ. Не мога да си представя, че в софийски театър бих имала тази възможност. И най-хубавото е, че различните режисьори виждаха в мен различни жени и ми даваха много различни задачи — фатални жени, богиня, пророчица, кабаретна актриса, заради която роля трябваше да се науча да изпълнявам номера на трапец, което само по себе си е голямо предизвикателство на моята възраст.

Май обичаш предизвикателствата?
Обожавам предизвикателствата! Понякога залисана в отговорности не знам на какво съм способна, докато някой не ме погледне отстрани и не каже: “защо не пробваш това”. В първия момент е голям стрес, несигурност, дистанция. Но просто обожавам моментите, в които лека-полека се провижда как ще се случат нещата. Малките стъпки на добиване на самочувствието, което е точното самочувствие за конкретния персонаж.

Или така популярното излизане от зоната на комфорт, за което толкова се говори. Което пък води със себе си несигурност, страхове…
Може би ни е страх да признаем, че ни се иска да погледнем там… “Излизане от зоната на комфорт” не ми звучи точно, по-скоро е това да се изправиш очи в очи със страховете си и да ги бориш, ако е възможно. Защото е опасна работа.

Според теб кои са най-популярните страхове на хората, които не им дават да погледнат в тази посока?
Напоследък си мисля, че хората ги е страх да погледнат навътре към себе си. Защото няма да са на ниво, което е задължително за времето, в което живеем.

Кой и кога ни научи, че трябва да сме на ниво, да сме отличници, да има резултати?
Нашето поколение живееше във време, в което повтаряхме лозунги до припадък. Това да бъдеш съвършен е абсолютно промиване на съзнанието, докато не осъзнаеш, че това е болно, всъщност. Все още мисля, че стремежът към съвършенство е нещо градивно, но когато действа в болния си вариант, е деструктивен. Разликата между това, което се вижда в пространството и това, което е всъщност, ме кара да съм предпазлива. Фалшивата идентичност облечена в кожата на реална автентичност ме ужасява. Защото нищо не е такова каквото изглежда.

Вярваш ли, че гоненето на пусто съвършенство ни пречи да видим, че съвършенството е в несъвършеното?
Да! Толкова много се възхищавам на актьори, които като ги гледам в театъра и виждам човека, който стои зад образа. Това много малко актьори си го позволяват, защото много често е по-лесно да се скриеш зад образа. Но когато видя онзи невидим таен код на идентичност на човека зад актьора, наистина много се впечатлявам.

Това не е ли валидно и генерално за живота който живеем, особено подвластен на социални мрежи, тази идентичност не се ли губи? Или пък онази модерна мантра “да бъдем себе си”, например?
Понякога, ако си нарочно автентичен, означава да си безскрупулен, прекалено честен да кажем. Много харесвам когато хората са балансирано възпитани, когато имат внимание към отсрещния, за да не го притеснят или наранят с автентизъм. Защото всеки има право на себе си…

Ти спомена баланса — изгубили ли сме го в лашкането между крайностите всичко или нищо?
Всичко в телата ни, в космоса, в микрокосмоса, съществува в съвършен баланс и всяко крайно нещо измества центъра. А доста често виждам хора без център, наистина. Под “център” имам предвид нещо на което да се облегнеш, да си починеш, да се успокоиш, онази точка в която си в мир със себе си. Иначе на всеки се случва да губи център, ежедневно.

Кое е за теб това уютно място на което се уповаваш в такива моменти?
Сигурно ще прозвучи много тъпо, но в един филм имаше едно изречение: “баща ми ми казваше, че всеки ден трябва да правя по едно добро дело”. Това вече се е превърнало в клише, но аз лично знам, че нещо съвсем дребно, това да съм помогнала, да съм накарала някого да се почувства добре, дори дреболии, но да знам че са излезли чисто от мен — това е. Че моята изгубена чистота се е появила на повърхността и е изхвърлила аромата си към някой друг.

Ако вдигнем мащаба, дали дребните неща не са огромни, а наглед огромните — незначителни? Даваме ли грешна стойност на някои неща за сметка на други?
Това са закостенелите норми добро/зло, голямо/малко, правилно/неправилно. Както планетите са подредени по някакъв начин, така и най-дребните частици са подредени определено и всички са еднакво важни за баланса.

Връщаме се към съвършенството в несъвършеното… Нищо не е такова каквото изглежда, живот в крайности.
Много обичам да има несъотвествие в нещата, за мен това е по-съвършено отколкото всичко да е точно. Което ме води към това, че много се притеснявам от бързите решения на хората. Понякога това, че взимам бавно решения кара хората да мислят, че нямам мнение. А аз искам да погледна отвсякъде нещата, за да мога да оформя мнението си. Например, виждам една не-новина, която блъска в едната посока и имам нужда от време, за да разнищя въпроса, да огледам хубаво нещата. Как може това да стане в една секунда ? Как можеш веднага да заключиш, че този човек е окей, този не е окей?!

Имам теория по въпроса, която неизбежно намесва социалните мрежи. Вече добихме рефлекса да взимаме бързи решения под напрежение. Имаш вариант с палец горе или палец долу, липсва вариант “нямам мнение”, липсва средната позиция и всички сме в този капан, “насилени” да заемем страна по темата.
От много години нямам фейсбук, защото там нито е добре да коментираш, нито да не коментираш. Защото дори когато не коментираш се намира някой, който да го отбележи. Ама оставете ме на мира, имам нужда да помисля, имам нужда да постоя за малко в себе си, да разбера какво се случва вътре в мен по този въпрос! Затова и в единствената ми мрежа, инстаграм, имам мизерен брой последователи, използвам си го като дневник за нещата, които са ми важни и за да мога да си спомням след време тези моменти.

Много добре те разбирам. Аз също, откакто имам своя профил в инстаграм, от 2012, си го припознавам като споменик за моите си неща, които ме вълнуват и искам да си спомням. Докато за по-новите поколения е нещо друго, подвластно на други правила. Вече се курира, съобразява се как ще изглежда, как ще го приемат последователите ти, какво харесва алгоритъма…
Скоро погледнах какво имам в профила си и знаеш ли колко много снимки на мъртви птици имам? Върху кош за боклук, на улицата…

Каква е твоята лична метафора за мъртвите птици?
Става ми дълбоко мъчно. Не искам да го тълкувам или да му слагам етикет какво точно е, просто ме вълнува. Ето например — наскоро се случи на едно пътуване с колеги да си пускаме музика и коментирайки коя група е велика, кой е с най-гениален глас, за себе си установих, че няма най-нещо-си, има глас, който ме вълнува или не в конкретния момент. Затова не мога да дам конкретен отговор за птиците, просто вълнение и чувства в даден миг.

Как се отплеснахме само! Ако изобщо има формален повод за нашия разговор, то той е предстоящото тръгване по кината на “Триумф”, третата част от трилогията на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. След “Урок” и “Слава”, как би разказала от актьорска гледна точка предизвикателствата в “Триумф”?
“Триумф” е по-различен от предните два филма и изобщо от всичките им филми. Малко по-рошав, ироничен, черна комедия е. Не е различен само защото режисьорския подход беше различен, но и защото е монтиран от монтажиста Йоргос Мавропсаридис, който работи с Йоргос Лантимос. В този смисъл, за първи път има трети поглед, не само този на Кристина и Петър. При тях винаги има сценарий, но този сценарий се забравя на терен, знаят се само ситуациите. Те подбират актьори за които знаят, че най-вярно ще импровизират в тези ситуации, но в този случай го има и третия поглед върху монтажа. За мен, за да застана зад образа, да се подготвя и да защитя моя лейтенант Пирина Няголова, ме учиха да гледам на таро, на кафе, ходих на астролог, четох мадам Блаватска, изобщо исках да защитя света на героинята си. Оказва се, че може би режисьорският избор е да бъде различен тип герой от очакваното, но това ще го видиш във филма.

С какво ще запомниш снимачния процес?
Най-хубавото нещо беше, че се срещнах с Мария Бакалова. Бяхме си разменяли няколко думи преди време, преди големия ѝ полет към киното. Още в първия ден, като ни взе шофьора, за да ни вози заедно, като я видях директно я прегърнах и ѝ казах, че супер много се радвам, че ще работим заедно, че ѝ се възхищавам за цялата смелост. Защото знам какво е да отидеш някъде на тотално различно място, с нови хора, на чужд език. Да се впишеш в цялата атмосфера на екипа, на логиката на работа и все пак да бъдеш тотално себе си с такава лудост и смелост.

От думите ти разбирам, че според теб, въпреки големия скок в голямото кино, тя е успяла да съхрани себе си?
Мария е много отдаден на работата си човек и мен това ме впечатлява. През цялото време докато работехме гък не каза, не измрънка нито веднъж. Все едно нямаше номиниран за Оскар човек на терен. Интересуваше я само какво се случва в момента, как тя да допринесе към процеса, абсолютен войник! С такова смирение, любопитство и отдаденост, че аз просто ѝ се възхитих. Ние станахме приятелки и много се радвам за всичко, което ѝ се случва. Та това беше моето лично откритие в този процес. Мисля, че научих неща от нея.

Може ли актьор с дългогодишен опит като теб да научи нещо от колега в началото на кариерата си?
Разбира се, че може! Стига да искаш, можеш да се учиш нонстоп, ако не си си казал, че си приключил развитието си или че си стигнал твоя таван.

Какво научи от нея, какво си “взе”?
Тя присъстваше много умно в процеса, беше много гъвкава. Има автентична лудост в нея, Мария е диво същество и това е част от палитрата, която тя съдържа. Като човек е много сдържана и внимателна, мила е, но когато опре до работа има смелостта да кърши лимити. Това мен много ме впечатлява.

Усети ли как си промени езика на тялото като заговори за нея? Съживи се тялото ти изведнъж, сякаш.
Защото за мен ми е по-трудно да говоря. За други хора мога много да говоря и да им се възхищавам.

Ако трябва да коментираме трите ти героини от “Урок”, “Слава” и “Триумф”, коя ти даде най-много, коя те промени най-много като човек или актриса?
За мен “Урок” е със сантиментална стойност. Случи се в момент, в който си казвах, че това което излиза от мен ще е толкова, колкото ще се види, нищо повече и нищо по-малко. Най-трудна за постигане ми беше Пирина от “Триумф” и не знам дали съм я постигнала докрай. В театъра сякаш постигнах по-плътно някакви неща, в киното още не съм достигнала докрай нещо плътно. Винаги си мисля, че в следващ проект ще се справя по-добре.

А дали с всяка роля не си постигала още и още, та всъщност има само растеж и промяна?
Съгласна съм, че в различни етапи се случват различни неща, те затова са различни. Истината обаче е, че започвам винаги от начало, не разчитам на изградени методи, които вече съм си сложила в джобчето и използвам при нужда. Има неща, които са се наслоили в мен, те вече са в мен и ги ползвам, но всяко следващо нещо е на чисто, бял лист.

Не е ли това магията на актьорската работа? С всеки проект да се раждаш наново?
Аз така го възприемам, може би не за всички е така. Част от мен се разлиства, така да го кажем и най-хубавото е тази детективска работа, която изследва процеса. Някакви детайли и дреболии, които накрая създават една голяма картина. Тази работа е и дар, и проклятие, точка!

Сещам се как в предния ни разговор синът ти Матей беше на 8 години, а сега навършва 19 и вече поема своя път. По децата разбираме как лети времето от дистанцията на нашата възраст. Няма да те питам дали обичаш детето си, но фен ли си му?
Тотален фен съм на детето ми, много читав човек е, засега.

Читави родители създават читаво дете е логиката.
Не знам колко сме читави с Иван. Ние сме имали своите грешки, преди него не сме били родители, за първи път ни е било. Действали сме в процеса както сме преценявали на момента. Но много се ядосвам, когато кажат онова поколение какво било, пък сегашното еди-какво-си… Сори, но животът е друг, те просто живеят по друга логика и когато живеят честно спрямо логиката на света — какъв е проблема? Дразня се, когато някой каже, че всичко е загубено, не е загубено.

Моето мнение е, че така ни е по-удобно, защото не можем да разберем тяхната логика, спрямо времето сега, защото ние самите не схващаме логиката на времената.
Като че ли разликите между нас и нашите родители, откъм пропастта на времето, е по-малка, докато при тях е тотално различно и въпреки всичко виждам и по неговите приятели…. абе мен ме кефят тия деца! Имам какво да си кажа с тях, не им казвам “вие нищо не разбирате”, напротив — опитвам се да се уча от тяхната логика.

На какво те учи Матей?
Учи ме да съм по-чил във всичко. Научи ме, че не всичко зависи от мен, че не съм задължена да знам всичко и да се справям с всичко или да бъда контрол фрийк. И много се надявам да запази Матей онова усещане за баланс, което той има.

Какъв е “Урок”-а от “Триумф”-а?
Според мен “Триумф” има много по-общо със сегашното време отколкото “Урок”, парадоксално. В смисъла на това, че нищо не е такова каквото изглежда, всъщност.

Какво си пожелаваш да ти се случи в бъдеще?
Много ми се иска да участвам в проект, в който говоря на чужд език. Нова атмосфера, нова логика, нов екип, ново предизвикателство. Искам да ми се случи нещо, което до сега не ми се е случвало.

Пускаме го към Вселената, манифестирано е!
Защото думите имат физическа сила!