Юни 2015 / Хора

Маргита Гошева

Интервю от СлавФотография от Диляна Флорентин

За разговора ни с Маргита Гошева ме вдъхнови изпълнението ѝ на водещата женска роля в „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – Надежда. Учителка в средностатистически град, със средностатистически ипотеки, заеми и безизходица. И някои интересни решения. Филмът беше селектиран за редица фестивали, и спечели осемнайсет награди. Две от тях са за Маргита.
„Урок“ стана и първият пълнометражен филм за последните трийсет години, откупен за разпространение в САЩ и Канада.
В деня на детето, с нея си говорим за уроците, сполуките, шанса, смисъла. Кои сме в този момент на съществуването си? Какво си заслужава да раздаваме и какво не? Космополитно, за избора и реакциите – Маргита Гошева.

Умори ли се от фестивалите?
Малко да, защото в тази работа с фестивалите има и работа. Знаеш ли какво е да си, да речем, в Токио, или в Скандинавия, или в Мексико, да стоиш с публиката по време на прожекцията, да попиваш енергията ѝ, а след това да излезеш отпред и да те засипят с въпроси. За мен това е адски емоционално изтощително. Все едно излизам на сцената, то е същото. Аз лично не знаех, но това е наистина като да отидеш на работа – през цялото време те преценяват как изглеждаш, как говориш. Комуникацията е на английски през цялото време, а моят не е до толкова добър, че да се изразявам така както на български. Така че си е работа, не е просто фън…

Същевременно си в най-суетната категория като изпълнител на главната женска роля. Отговорността към женската суета също е изтощителна битка.
Да, изтощително е, но по-интересното е, че на всичките фестивали ми се случи едно и също нещо. Имаше един случай в Сан Себастиян, където получихме първата си награда. Пътуваме в един автобус на път към партито, което беше фамозно. И седим с Иван (Бърнев, бел.ред.) на една седалка и една дама, която се оказа член на журито, започва да сипе комплименти за филма, като през цялото време мен изобщо не ме забелязва. До един момент, когато ме поглежда и осъзнава, че аз съм Надежда. Толкова се въодушеви, че започна да ме показва на останалите – колко по-различна съм, отколкото във филма.

Защо според теб е това?
Един ирански режисьор ми каза, “Изглеждаш съвършенно различна”. Аз го попитах: “Не е ли заради очите?”, той потвърди. Защото според мен, първо в очите човек остарява. През погледа можеш да преминеш в друга възраст, в друга ситуация. От там може да започнеш промяната да бъдеш друг човек. Всички казват, че изглеждам много строга в ролята, а после на живо – че съм по-мека, имам по-светъл поглед. Инстинктивно усетих, че погледа на моята героиня е угаснал. Но не това е най-важното…

Според мен, първо в очите човек остарява. През погледа можеш да преминеш в друга възраст, в друга ситуация

Любопитно ми е как виждаш света и себе си в него, след тези концентрирани във времето пътувания на толкова различни като култура и манталитет места?
Това е много интересен въпрос. Това разширява светогледа със сигурност.
Напоследък си мисля за разни неща, едно от тях е суетата в нашата професия. И дали аз съм ѝ подвластна. В този ред на мисли, моите режисьори Петър и Кристина ми казаха, че трябва да напълнея за ролята. И аз леко така си качих пет килограма, за да се почувствам друга. Изглеждам умопомрачително според мен, но въпреки това нямам проблем. В някаква степен се радвам, че имах шанса да се почувствам толкова съкрушена и смачкана, винаги съм се възхищавала на актьорските постижения в тази посока. Да излезеш тотално от себе си и да те напусне всякаква суета, на ниво кой как ще те оцени или възприеме.

Използваш тялото си като костюм за ролята?
Така е, освен това Кристина Томова ми предложи един набор от дрехи, които бяха невероятни. Панталона с който съм във филма, ризките… Пълно отлепяне от себе си.
Но да се върнем на промяната в мащаба след всичките фестивали – не съм си и представяла, че ще срещна на живо актьори, на които само съм се възхищавала и винаги съм се питала какви хора са всъщност. Чувството е нереално. Всичките ми тези пътувания са някакъв паралелен живот, който е на сто процента докато се случва, но след това вече не е част от мен.

Това е паралелния ти живот на супергерой?
Така изглежда, да. Но в нито един момент не съм се почувствала като супергерой. В нито един момент това не ме прави друга, не ме променя. Усещам, че съм на прав път в борбата със суетата!

Какви са уроците от паралелния живот?
Това, че те изважда от комфортната зона при всички положения. Ето, например аз летях 24 часа до Гуадалахара. Веднага на следващия ден имах прожекция, пълна каша в главата ми. Един творец, според моето скромно мнение е задължително да живее извън комфортната си зона. Като с това не визирам да го държат там с унизителни средства, а това да е негов личен избор. Чисто идеологически. За мен тези пътувания са урок по търпение, учене на адаптация, защото аз не съм много адаптивна. Но в резултат, по никакъв начин не ме карат да се чувствам важна. Давам си сметка, че моята природа е все повече творческа, отколкото актьорска. Като на всеки човек впрочем. Творческата природа ни отличава от животните. Аз не мога да играя нещо, ако то не ме занимава като човешко същество. Като не разсъждавам дали това е добро или лошо. Не съм от тези, които се харесват отстрани. Всичко, което съм изиграла на сцената, а то не е много, вече е минало за мен. Всяко следващо е ново начало, ново търсене за мен. Не се считам за голяма актриса, за умна или важна. Благодарна съм за всичко, което ми се е случило до тук. По начина, по който се е случило. Благодарна съм, че все още се изненадвам и възхищавам. Между другото си пожелах преди година, много силно си го пожелах, да имам сетивата – ушите , очите, всичките, да разбера кога се случва чудо. И съм голяма щастливка, защото всъщност на мен се случиха чудеса. И аз ги поех напълно.

Имам усещането, че изпитваш неудобство от това.
Писнало ми е от звезди, аз не вярвам в това нещо. Не искам да съм част от тази линия. Aко човек намери в моето скромно присъствие в света нещо важно, да го вземе, да. Но не проповядвам, имам собствено мнение, уважавам се, но наистина не е важно за мен да ставам център. Това ме напряга.

Ще се изкараш голям “социопат”?
Наистина, като на истински “социопат” кръгът от приятели е малък. Но пък с тези пътувания успях да разбера, че хората навсякъде по същността си са еднакви. Да разбера, че ми е приятно да общувам с всякакви хора. Да виждам другата гледна точка, как разсъждават, как живеят, как работят. И видях, че нашият филм, такъв какъвто е малък…

Деветнайсетдневен…
Да! Но се оказа много центриран, защото е базиран на много прости неща. Без всякакви финтифлюшки, без патерици. В нашия филм няма музика. Има само един хладилник, основно действащо звуково лице. Чувам постоянно: “искам да гледам нещо забавно, неангажиращо, тъй или иначе ежедневието ми е толкова стресирано”. Тук пак става въпрос за личен избор. Дали да заместваш, да отлагаш, утешавайки се с леки неща, или през смеха да разбираш и чувстваш сетивно важните изречения. За мен смешното, абсурдното, е в поставянето на един човек с определени възгледи в ситуация, която го изважда тотално от неговото статукво. Боя и шамарите, които получава в дадените обстоятелства, неговата несъвместимост със ситуацията. Това в своята същност, като парадокс, е дълбоко трагично. Ето – отивам там на всичките тези места и през цялото време имам чувството, че е на игра. Че се случва с друг човек.

Как се мотивираш в такива сюреалистични моменти да си свършиш работата?
Като стъпя на сцената и прожектора ме освети, се събирам веднага. И по някакъв начин излизането пред всички тия публики е било излизане на сцена за мен. Само че, такава каквато съм аз, не в роля.

Кое е най-милото или смешно изживяване, коего те е трогнало по време на пътуванията?
Спомням си веднага за фестивала в Токио. Нашата прожекция беше закриваща за фестивала – късна прожекция при пълна зала. Японците гледаха филма като истинска драма, въпреки че не е точно драма, а директора на фестивала водеше срещата с публиката. В случая цялата публика беше останала за срещата, с голям респект. Разговора поде в комична посока и на мен ми дойде вдъхновението – още пътувайки за Токио си мислех, че аз всъщност знам песен на японски от много време, и ако някъде мога да я изпея е там. И така, на финала, директорът благодари за вниманието, беше късно, към единайсет вечерта. И ставайки да си тръгваме аз ги помолих за още нещо – да изпея песен. И запях една детска песен, която всички знаеха. В свободен превод в нея се пее – “Ние всички сме живи, когато поставиш ръката си на дневна светлина, можеш да видиш как кръвта ти тече по вените ти”. Типично японско усещане за света. Цялата зала стана на крака и всички пеехме заедно, включително директора на фестивала. Беше голямо вълнение и превъзбуда.

Всъщност с тази песен ти си закрила кино фестивала в Токио!
Днес си мислех как нещата са много прости, ако размишляваш върху тях. Телесната температура дава знак, че организма се бори с неприятеля вътре в него. В този случай не се взима лекарство, което да подтиска процеса, да лъже, че всичко е наред. То е все едно да притъпяваш взривените си сетива с алкохол или друго. Организмът ти в крайна сметка знае как да се пребори, той знае как и колко. Това е естествен процес. По този начин той сам те прави устойчив и силен. Така гледам на това да се предизвикваш сам, да не се плашиш да си до край. Аз потъвам в нещата.

Товар ли е твоята “повишена телесна температура”?
Да, аз страшно потъвам, опитвам се да бъда максимална. Но не съм анархист, по-скоро съм балансирано крайна! (смях) Като една истинска двойна Везна постоянно търся хармонията. Можеш да си представиш какво чудене пада.

А не е ли именно работата ти най-лесният начин да се предизвикваш, да минеш отвъд?
Така е, на сцената можеш да си позволиш да правиш безобразия безнаказано. Да бъдеш крайно лош и крайно “висок” вътрешно. За цялото ми стоене на сцената няколко пъти съм изпитала какво значи да преминеш на друго ниво. Истинското екстатично стоене на сцената. И ми е трудно, защото го знам това усещане, но не мога да го постигна винаги. Голяма борба пада…

За мен смешното, абсурдното, е в поставянето на един човек с определени възгледи в ситуация, която го изважда тотално от неговото статукво

Не мога да изиграя нещо, което не минава през мен или не разбирам. В този смисъл не съм истинска актриса

От какво се страхуваш?
Страхувам се от хаоса у хората. Липсата им на критерии за действията им. Невъзможността да се погледнеш отстрани е като усещането да няма къде да се облегнеш…

На какво се дължи според теб тази липса на критерии? Очевидно е, че причината не е генетична, защо у едни ги има, а у други не?
Аз знам за мен къде е разликата и какво за мен е това центриране, но то не важи за всички хора. За мен е вярата.

В какво?
Оставям го за себе си, много е лично.

Защото за едни вярата е в полето на познатите религиозни доктрини и ритуали, други я намират тотално извън това. А има и безверници. Липсата на вяра ли е причината за липса на критерии?
Не знам, другите си отговарят за себе си. Вибрират си в пространството по свой си начин.

Ако погледнем на срещата си като на моментна снимка на Маргита тук и сега – каква си в момента?
В момента съм много отворена. В момента съм жива, чувствам се наистина жива. Имам надежда в този момент, за себе си, за другите, за това, че е възможно всичко. Радвам се, че наистина мога да се възхищавам в този момент. Това е много важно за мен. И си давам сметка, че като говоря за изненадването, то не зависи от другите хора. Зависи единствено от мен дали съм способна точно в този момент да се изненадам.

Усещам нотка на лично постижение?
Може би не съм отдавала такова значение. Сега това има значение. Може би не съм обръщала внимание, не знам… Аз знам, че нищо не знам, всъщност! (смях) И това ме кара да имам надежда в себе си.

Станала си по-съзерцателна може би? Да не пропуснеш миг или емоция?
Не, не е някаква цел да не изпусна нищо, напротив. В момента не искам нищо и нещата се случват. И аз ги приемам спокойно и благодарствено.

Един режисьор ми каза, че съм твърде аналитична за актриса.Окей, ще изчакам!

Смирение ли е думата, която убягва на голямата маса хора?
Действеното смирение, в истинския смисъл на думата. Един много важен за мен човек веднъж каза, че човек се чувства нещастен, защото по презумпция е създаден за висши неща. Само че през цялото време се занимава с други неща, които си мисли, че могат да заместят. В същото време обаче осъзнава за голямата пропаст между двете и в този момент се чувства нещастен. От забравата за висшето си предназначение.

Аз, признавам, съм обезсърчен в това отношение. Мислиш ли, че хората ще видят това, ще го осъзнаят?
То е закодирано във всички ни, проблемът е, че някои не го осъзнават, по ред причини. Но колкото – толкова. Една революция започва от една стъпка, дори на един човек… Не вярвам изобщо в масовостта на каквото и да било.

Но как се интегрираш в тази масовост? Налага се да живееш в общата среда, не винаги имаш избор с кой контактуваш.
Ама аз съм човек, ядосвам се за глупости, мрънкам, абсолютен човек! Не съм някакъв супергерой! (смях) Но аз отговарям за себе си. Мога да стоя в тази маса по определен начин. И ако някой го докосне това – окей. Ако не – също е окей. На хората им е даден личен избор. Избор, избор, избор! Това е много важно! Точно това си говорихме преди да започнем снимките на филма – моята героиня не е жертва на ситуацията. Тя прави собствен избор в дадени обстоятелства. Всеки трябва да носи отговорността си и това е много важно.

Стигайки до своята си истина за съществуването, не мислиш ли, че носим отговорност да я разкажем, да я предадем?
Хората са на различна фаза и стъпка от живота си. Не можеш на никой да кажеш нещо, което той не е готов да чуе, да го разтърси и да го премести веднага. Затова не искам да звуча изобщо като някакъв учител, който ги знае нещата. Единственото, което мога да правя, на сцената или изобщо, с творческата си природа е да го правя честно и лично. Аз съм личен пример за моето дете. Но единственото място, където мога да изкажа себе си, да се “обърна с хастара навън”, е сцената и киното. Аз не мога да изиграя нещо, което не минава през мен или не разбирам. В този смисъл не съм истинска актриса. Не вярвам на хора, които “ми играят”. Затова и хората с които се доверявам да работя са малко.

Къде си сега като актриса?
Аз съм в началото, винаги съм в началото. Не мога докато репетирам да си кажа: “а да, това така ще го направя, знам го”… Не знам дали е хубаво или лошо, че започвам винаги от начало. Не си слагам етикет, това би ме ограбило и ограничило. Във всеки сюжет търся своята човешка позиция, какъв е моят размисъл по тази тема. Тогава излизат актьорските техники, не изхождам от тях. Повече ме вълнуват идеите, които стоят зад нещата, отколкото средствата, с които са направени, винаги търся смисъла.
Май излиза, че съм трудна за работа! (смях) Един режисьор ми каза, че съм твърде аналитична за актриса. Окей, ще изчакам! (смях) И не твърдя, че това е правилното – много се възхищавам на актьори, които се впускат стихийно в роля, но аз просто не съм такава.

Как виждаш “Урок” в контекста на киноситуацията в България сега?
Независимите проекти мен лично много ме “дърпат”. В тях все още има свобода, без да се съобразяваш кого ще настъпиш. Важното е за какво го правиш, всъщност. Имам надежда, нещата се отварят, новото българско кино пътува много и се среща с голяма публика.

Ако ми позволиш аналогия, моя лична – виждам във вашият филм и във “Виктория” проекти, които са се случили “въпреки”, а не “заради”. Водени от съвсем различна емоционална мотивация, проекти, които не се случват от бюджети, а от хора, от личности.
Само че кино се прави с пари. Така че нашият случай не е за пример. Да събрали сме се, направили сме го. Но това не значи, че филми трябва да се правят без пари, напротив. Трябва да получаваш за труда си.
И не са само двата проекта, има “Чест”, „Отчуждение“, „Скок“ и други. Има наистина много талантливи хора, които са чешити. Много обичам чешити.

Злободневното в каква степен те касае?
Ходя на протести. Нямам възможност да съм много дейна, но трябва промяна и искам да съм част от нея. От придвижването напред… На Човечеството! (смях) На човешкото…

Колкото и да си незначителен в мащаба на Човечеството, то самото е съставено от милиарди като всеки един от нас.
Абсолютно! С ясното съзнание съм, че съм важна в този смисъл, не в другия, “звездния” смисъл.

Как се забавляваш?
Пътувания, много обичам. С колата, със семейството си, с приятели. Сещам се за един случай от фестивал в Мексико. Отидохме до Тлакепаке, което е на трийсет километра от Гуадалахара, и на връщане се набутахме пет човека в едно такси. Отпред беше директора на фестивала във Ванкувър, аз отзад с трима “ейнджълс” – доброволците, които се грижат за гостите на фестивала. Много горещо, отворени прозорци, вятъра ме духа от тях, от радиото се чува мексиканска музика и тримата “ангели” пеят… Ето този миг, дребни неща. От онези, които “преобръщат колата” и те запокитват някъде другаде. Чист момент, който не подлежи на описание.

На какво учиш Матей (синът на Маргита, бел.ред.)?
Много дълго време той ме учеше. Аз се опитвам да го науча да не лъже и да се смее повече. Да обръща внимание на хората, на заобикалящото. Да не се стреми да бъде пръв, защото това не е толкова важно, колкото през това време да се учи от живота.