МарианаКрумова

Знам, че тялото за актьора е равносилно на костюма за роля. В какви отношения сте с твоето тяло, как го възприемаш? Като храм или като нещо, с което трябва да се съобразяваш? Интересно ми е отношението ти към телесното от една страна като жена и от друга като актриса.
Винаги съм се чувствала добре в своето тяло, никога не съм имала конфликт с него. Във времето то се променя, както и ние се променяме. И някак неусетно съм свикнала с тези промени. То не е храм, то ми служи добре, така че промените през годините не са драматични.

Как можем да четем твоя опит във възприемането на остаряването? Как би го обяснила на жените, които нямат твоята професионална привилегия — да гледаш на тялото си и като инструмент за работа? Къде се събират професионалното и чисто женски суетното отношение?
Те се събират в едно. Но в професията работата на тялото е да открие ролята, да помогне на ролята, да изрази ролята по някакъв начин. То няма отношение към възрастта. Би имало ако се промени драстично във времето. Аз никога не съм наддавала килограми и не съм и смъквала килограми от гимназията насам

В момента изглеждаш късметлийка в очите на повечето жени! (смях)
Имам късмета тялото ми да е винаги с мен, каквото е и да ми помага в работата. А то наистина е инструмент и през цялото време без да искаш го изследваш, до какви възможности то може да ти служи. На мен ми служи добре, не съм чувствала, че на тези години няма да мога да играя различни роли, чисто на ниво физическо изпълнение. Само преди няколко години играх Медея, една жена, която заварваме на брега на морето, изоставена от Язон, гневна, дива, царица. Свикнала всичко да е както тя го иска и в този случай ми трябваше много енергия. Трябваше тялото ми да влезе в кожата на тази жена. До такава степен да пресъздаде това състояние на диво животно, като една котка, която физически присъстваше по този начин. С тези движения, с тази пластика. И аз нямах проблем въпреки голямата енергия необходима за ролята. Автентичната реакция на образа винаги се ражда от тялото. Тръгва от тялото, всяка една реакция на човек. Когато паднеш, те боли и усещаш тази болка, и извикваш от болка, може би. По този начин се движи всичко, което е в тялото. Реакцията му е важна, което пък възбужда усещанията и сетивността, която носиш.

Можем ли да кажем, че в някаква степен, дори за представление време, тялото не принадлежи на човека, а на образа? Има ли някакъв вътрешен механизъм, с който успяваш да гледаш на него без личното, интимно усещане?
Много е тънка разликата. Ти си героя и човека едновременно, няма как. Тялото се приобщава към героя, изведнъж започва да се подчинява на ролята. И не усещаш как точно идва тази енергия. Можеш да скочиш два метра докато си в роля, а в живота да ти е невъзможно да го направиш. Но когато си енергизиран и си в образ, нещо се случва. Емоцията и енергията движи нещата отвътре и тялото следва теб, а ти — емоцията. В този смисъл, при различните роли е различно, а тялото изобразява ролята, също. Да речем Ричард III е даден недъгав като образ, тоест няма как да не влезеш по този начин в ролята.
Не е лесно, нещата са много взаимнопроникващи. Например, в “О, щастливи дни” на Бекет авторът поставя героинята в ситуация, в която е покрита и се виждат само ръцете и лицето. В този монолог героинята разполага само с част от изразните си средства. Или пък ролята ми във “Виктория”, когато нямах изразните средства на езика, тъй като героинята не говори.

По този повод и в контекста на съвременните обсесии към “красотата”, отношението на обществото ни към възрастта, към остаряването, всичките клишета, с които живеем. Спомням си, че тогава се впечатлих на твоята свобода в изказа ти на актриса. В сцената с мъртвата Дима (героинята на Мариана във “Виктория”, бел.ред.) ти си гола, което придаде страхотен драматизъм и реализъм на сцената.
Не бива да се срамуваме от телата си, това сме ние. Не виждам причина да се срамувам, особено когато е в роля. Когато е в живота, сигурно не бих се събличала.

Коментирахме с теб разтърсващият проект на Юлиян Табаков с вече покойната мама Злата. Как го видя през твоите очи?
Това да имаш смелостта да покажеш тялото си в последния етап на остаряването и то вече не точно тяло, а по-скоро обвивка на духа… Беше силно, не беше тъжно.

Изпитваш трудност да го разкажеш?
Трудно е да. Трябва да кажа някакви неща за моментите преди смъртта, да го вкарам в контекста на нещо, което си отива. Човек се ражда едно бебе, с една гладка кожа, цял живот се променя и в края си не е в позицията да служи. Много метафизично е като размисъл.

Възприемането на старостта и смъртта наистина присъстват по много драматично краен начин в живота ни. А всички възможности за “забавяне на времето” още повече ни объркват. Имам предвид култа към вечната младост, маскирането на годините със скалпел и спринцовки. Как гледаш на това? Губим ли нещо по този начин?
Не е нормално, защото така не изживяваш естествения цикъл на живота си. Пропускаш много неща, които са ти дадени да преживееш и почувстваш в живота — различните моменти от остаряването, всеки преход между възрастите. Нарушава се хармонията, природното. Има една начална точка, има и една крайна точка, и се лишаваш именно от този дар на природата — да се променяш, да сменяш личните си сезони, да откриваш по различен начин сам себе си. Да се обичаш по различен начин. Да свикнеш да се обичаш такъв какъвто си.

Имаш ли спомени за конфликт със себе си, в твоя личен цикъл?
Като всеки израстващ човек, разбира се. Не с тялото, но с лицето имах проблем в млада възраст, имах комплекси заради луничките. Получавала съм обиди като малка само защото е нещо различно и непопулярно по нашите ширини. Използвах тайно кремовете на баба ми, едни руски кремове съдържащи живак. След като завърших пък слагах много грим, дори през деня, за да прикрия този “дефект”. До един момент на пробни снимки за първото ми участие в киното — “Авантаж” на Георги Дюлгеров. Той много деликатно ме остави в една стая и ме помоли да си измия лицето преди пробите. И каза: “Я колко си хубавичка”. От тогава, не заради думите му, но едно бреме се смъкна от мен и спрях. Отключи се нещо в посока да съм себе си, да се харесвам такава, каквато природата е преценила. Това беше за мен една голяма промяна тогава.

В кой филм си се чувствала най-секси?
Има един секси филм, “Любовното лято на един льохман”, където хем си млад, хем си секси, хем се събличаш в ролята на любовница, всичко е много младо и красиво.

А имаш ли роля, която да събира и добра роля, и това да се харесваш като жена? Много често двете не вървят в комплект.
Има, в ролята на Албена, с режисьор Иван Добчев. Тя се случи в много хубав период за една актриса и жена. Там си бях аз, бях истинска, едно уникално присъствие, благодарение на режисьора. Различно от това, което се правеше до този момент. Всички знаят, че Албена е стройна, красива с бадемови очи, мила нежна, докато моята Албена беше мъничка, боса, с малко токче. С дълги червени коси, рижи — абсолютно вън от всякакво клише за българката, за героинята по автор. Разби всички представи за героинята и там наистина се чувствах много добре. Освен факта, че в началото публиката не ме прие много добре.

Защо?
Защото тя идва да види една описана от Йовков Албена, а Добчев, като един иконоборец, разруши представите. Дори в първите представления чувах от залата някакви негодувания, беше им много различно, явно. Излизах почти със сълзи на очи, влияеше ми, но след десетина представления публиката започна да я харесва и да приижда в салона.

Къде сте го играли?
В Хасковския театър, един много хубав период от живота ми.

Ти не си натурално червенокоса?
Но всички си мислеха така, почти през целия си живот съм била с такава коса. Нямаше тогава бои на пазара, така че с малко перхидрол, смлян карамфил, натурална египетска къна и парна баня  — ставаше магията на естественото рижо.

Аз се запознах с теб като актриса на късен етап от кариерата ти, благодарение на “Виктория”. Мисля, че по някакъв начин си късметлийка в професията — различни поколения публика те открива по различно време. Това как те кара да се чувстваш?
Аз съм с голям късмет в театъра още в самото начало. Започнах с Възкресия Вихърова, Маргаритa Младенова, обичам експеримента, да се хвърлиш напълно в проекта. Това беше времето, когато наистина в провинциалните театри се случваха големите театрални събития. Много хубав период и със Добчев, тогава се утвърдих като актриса, даваше ми много големи роли. Чисто професионално той ми помогна да се утвърдя в театъра. Но винаги съм била доволна, че всеки поотделно е виждал в мен някакви възможности, че не съм слагана в рамки, още от млада. Както в роли подходящи за възрастта, така и такива, които са много напред във времето като възраст. В един и същи сезон съм играла героини на 25 и на 50. Това създава една свобода, самочувствие, вътрешна пластичност в младия артист. Никога не съм слагана в клише. Но аз се хвърлях без задръжки във всяко предизвикателство.

Винаги ли са били оправдани рисковете във професията?
Да, да…Понякога разбираш по-късно, че дадена ситуация е трябвало да се случи точно както се е случила.

Има такъв казус, особено в Холивуд — не се пишат роли за актриси във зряла възраст. Забелязваш ли го в твоята работа? Младата актриса обикновено е ангажирана и това не е тема за размисъл, но може би в един момент ролите намаляват? Фактор ли е възрастта за дълголетието на актрисата?
Така е, вярно е, пиесите са написани така. Може би идва от това, че младият човек е в развитие, има какво да му се случва. Докато на една зряла възраст има много за показване, но тази възраст всъщност не е обект за авторите. Това е положението.

Получава се, че докато не знаеш много, играеш много, а когато имаш за даване като опит, не?
Има едни такива паузи, но ние сме изпълнители и дори да има такива роли, трябва и ситуация, която да ми ги предложи. Трябва много стечения на обстоятелства, за да се случват такива роли. А има такива образи, надявам се и много неща, които ми предстоят.

Не мога да не ти задам толкова “нетипичния” въпрос: има ли роли, за които мечтаеш и още не си изиграла?
Да мечтая не, но бих могла да изиграя някои! (смях) Споменах за Медея, една неочаквана роля, но много важна за мен.

А в киното?
Киното е различно, там излизаш с лицето си, много често без грим, няма преструвка. Така че очаквам да се случат роли в киното, но не епизодични, а нещо важно и интересно. Любопитна е например любовта между хора на възраст, интересно е. Защото всичко, което ти се случва на млади години, ти се случва и на стари, но някак се пренебрегва. А ние сме същите хора, може би по-добри, може би по-мъдри, по-обичащи, по-разбиращи. Нашето кино все още няма този поглед.

Накъде отива то в момента, според теб? Още ли стоим заклещени в соц темата или сме го надскочили вече?
Още сме в процес според мен, но има млади режисьори, които се опитват да правят кино и успяват. Такова, което се сравнява с доброто европейско кино, че и повече. Аз имам големи надежди, защото има млади хора, които поради факта, че пътуват, че имат възможност да гледат всичко, което се прави по света, ме карат да мисля, че тепърва има какво да покажем.

Ти си от поколението, което е имало шанса да снима много кино, дори чисто количествено. Такова съвпадение на обстоятелства ти се е случило. Днес сякаш още се опитваме да сравняваме сегашното ни кино, което се прави повече въпреки, а не заради системата, с онова количество продукции преди години. Има ли база за сравнение всъщност?
Снимаха се до 25 филма на година. Като дойде пролетта и ние вече имахме по един-два филма в проект

Ти колко имаш зад гърба си?
Над трийсет са през годините. Имах много прекъсвания, но още преди да стъпя в театъра, вече бях снимала “Авантаж” и “Адаптация”. Това са режисьори от които се учиш. И аз от улицата — директно партньор на Руси Чанев, във филм на Георги Дюлгеров, актьорският ми живот започна като приказка! Голям късмет! Но имах една колежка, която ми каза, че ако искам да стана актриса, трябва да забравя за киното на онзи етап.

Каква за теб е разликата между двете?
В театъра си всеки ден, там е семейството ти, а киното е като любовник. Театърът е особен, в това семейство може да се карате, да се обичате, да не се обичате, но вечерта си на сцената и това е някак по-устойчиво. То е ежедневие и непрекъснато се учиш, защото и режисьорите са различни. Това е начин на живот, който е важен за артиста. Докато в киното отиваш за малко, избран си, отнасят се към теб като към избран, даваш най-доброто от себе си и после си тръгваш. И всички остават с добри спомени и чувства, до следващия път. В този смисъл с киното си в любовни отношения, поне аз така го чувствам.

Разочароващ ли е момента в киното, когато си снимал нещо, но на монтаж те няма в желаната степен? Остава ли “онова” чувство?
То е за много кратко време онова чувство, свиква се, част от работата е. Въпросът е да си свършиш добре работата, а след това отговорността за крайния продукт е на авторите на филма.

Постоянно се коментира, че българските актьори са обучавани за театър и в киното театралничат, че няма киношкола в България. Вярно ли е това според теб?
В киното има един момент на обучение на терен. Учиш се от актьори с талант, аз тайно съм наблюдавала Руси Чанев как работи ролята си в първия ми филм. Така че момента с ученето го има, но или го носиш този талант, или не. Както се казва — камерата да те обича. Трябва да имаш една особена природа на чувстване, една специфична органика, която, да речем, не е за сцена. Там нещата са малко повдигнати. Но всичко е в мярката, аз изключително държа на това и мисля, че то е в природата на актьора. Едни са по-събрани, с ясна мярка какво могат да си позволят и други, които излизат от тази мярка.

Има ли някакъв вид актьорска интелигентност?
Не е въпрос до това, може и да си интелигентен и пак да не стоиш добре. В киното е важно какво лицето може да изрази в милиметри…

В моите представи актьорството е винаги свързано с много духовен, интелектуален живот, нещо необозримо. Разбира се, практиката показва и друго. Има ли го това, че може да си добър заради вродени инстинкти, органична първичност, някаква животинска интуиция и не задължително да е подплатено с интелектуалност?
Задължително е интуицията да работи, независимо колко си интелигентен. Това са ония дълбоки дебри в човека, всички тайни, това което носиш априори. Никога не е излишно да си чел книги, по-добре е, отколкото ако не си чел. Но аз съм убедена, че това е професия , за която се раждаш. Каквито и школи да завършиш — или си актьор, или не си. Пак казвам, че по време на работа се учиш, с всеки нов режисьор е нов урок. Аз обичам да се уча, за това и казвам, че се хвърлям в проектите си. По конкретно ако трябва да кажа, ако преди, в началото, се учех от Иван Добчев, Маргарита Младенова, Възкресия Вихърова, то сега работя с техните ученици. За мен това е голямо удоволствие и привилегия. Така беше със “Слугините” на Явор Гърдев, с Галин Стоев в “Госпожица Юлия”. Щастлива съм, че младите хора все още се интересуват от мен. Това е — учители, ученици, учим се докато сме живи. Да се учим е много важно!

В последните години, имаш две роли, които са все епохални и в много различни времена играеш различните роли на жената в обществото. Дима беше еманация на социалистическата майка, а участието ти във “Воевода” маркира предосвободителния период и жената като воин. Не мога да пропусна и ролите на Маргита Гошева в диаметралните състояния на жената от прехода в “Урок” и в “Слава”. Любопитно е и че първите два са режисирани от жени — Майя Виткова и Зорница София, а другите в женско-мъжкият тандем на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.
В миналото имаше режисьори, които се концентрираха върху жената като образ и обект. В момента това, което изреди, е много хубаво, защото отново с други очи се обръща внимание на жената в обществото. “Воевода”, благодарение на неистовата любов и енергия на Зорница София, успя да зарази екипа и филмът да се случи. Публиката се отблагодари като напълни салоните, може би ѝ е липсвал исторически филм. Това е пример за мястото и на жанровото кино. В един разговор със Зорница София си споделихме, че жената е с едни токчета по-висока от мъжа, което е много хубаво защото освен че е равна, би могла да е и малко повече, ако се наложи. Радвам се, че се появи такъв образ, показващ жените, които са извървели пътя на еманципацията от зародиш. Тези български амазонки, през целия период на освободителното движение, до Баба Тонка, която е приемана за светицата на Възраждането… Те вместо нас са извървели този път, за да стоим ние тук. Героизмът им е неповторим, жени в чиято кръв тече бунт, гняв, чувство за несправедливост. Само като си представим, как прекрачваш тази граница на двуполовия модел в онова време, хващаш гората и ставаш водещия… Това е изключително!

А ако преминем към малките и големи жени във “Виктория”, тези три поколения в капана на Социализма?
Тогава жената е вече еманципирана, но подтиска своята любов, своето майчинство, това, което трябва да даде на дъщеря си. Тя е с партийни вярвания, сама се бори в живота и това натоварване я лишава от истинското майчинство в идеалния му смисъл. Не успява да намери начин да даде любовта си, защото всъщност моята Дима обича дъщеря си. Затова тя е непълноценна. Ето разликата — ако Румена се еманципира някак стихийно, без авторитети зад нея, то тази постигната еманципация е пречка за Дима. Тя се губи в авторитети като партията, естественият женски компас не работи относно ролята ѝ на майка.

Изводът е, че жената, във всяка епоха, е прецакана от обстоятелствата?
Адела Пеева, документалист режисьор, направи едно изследване за жените режисьори в киното, не са малко. Но въпреки това, според нея, отново има преобладаване на мъжкия сегмент в работата. Та не знам какъв е отговора на това къде се намира жената като роля в обществото. Функциите ѝ са много и различни. От това да е майка, до това да е професионалист, пренебрегването на едното, за сметка на другото, много често е драма.

Феминизмът тема ли е още?
Не мисля, че вече е тема в обществото. Аз сама отгледах дъщеря си и бях и баща, и майка. Не защото съм искала, а защото така се е случило. И това никак не е лесно. Аз нямам избор дали да бъда впрегната в този ярем. Но се чувствам удовлетворена, не ми пречи, че се е случило. Приемането на живота е важното — да го приемаш такъв, какъвто е. Както и да приемаш тялото си, или всичко, което ти се случва. Въпросът е как крачим напред.

Колко начина има, според теб?
Масово се случва един поток, който се движи като вълна, но всеки човек, лично, има път. Независимо от всичко той го върви с дадената вяра. Защото вярата е като кислорода за клетките. На клетъчно ниво е кодирана тази вяра. Друг е въпросът, че днес вярата е облечена в различни думи — вяра в партията, в някаква религия, вяра в непременния успех. Природата ни е в движението, да живееш движейки се напред. Ти никога не си днес повече от веднъж. Затова не мисля, че вярата сама по себе си е измислена с цел, а е кодирана в нас.

Религиозна ли си?
Много труден въпрос. Всичко се случва в живота. Аз например, както имах всичко — много добра кариера, всичко беше нормално в личен и публичен план, даже много добре. Но нещата се промениха в един момент, точно по време на христовата възраст загубих почва под краката си, не знаех защо ходя на работа, не знаех какво искам, какво не искам. Няма общо с депресия, просто губиш смисъла. И това нещо е много страшно. Чувствах се много зле, беше в началото на 90-те. По един много неясен за мен начин, краката ми ме заведоха до една евангелска църква, нямам обяснение за това — до този момент бях влизала в православен храм, без да влагам нищо специално. И там усетих една общност, една доброта, хора които вярват в нещо, обменят мисли и внимание един към друг. Нещо различно и непознато за мен. Започнах да чета и да посещавам, без обаче да се ангажирам. И на никой не казах. Но тъй като това ме завари в една възраст, в която много книги бях изчела, много живот беше изтекъл, нямаше как това да замени или разруши всичко досега. В един момент по също толкова естествен начин излязох от това и се чувствах добре. Може би все още не съм си отговорила какво ми даде тогава онзи момент и какво се случи. След една или две години станах майка.

На колко години беше?
Малко преди четиридесет. Казваш си в някакви моменти, че ситуациите имат по-висш смисъл, който разбираме по-късно. Икигай е японска концепция, която има няколко значения, но най-простото което означава, е да имаш причина да станеш сутрин с радост. И то не свързано с работа — по-висшия смисъл, каузата, която носи радост в живота. Ставам, за да помогна на семейството си днес, някакъв чист смисъл, не защото съм просто на работа. Загубиш ли своя чист смисъл, ти си загубил икигай.

Какъв е твоят икигай сега, днес, в шейсет и петата година от твоя живот? Звучи ми като да е трудно да намериш икигай, независимо от възрастта. Търсенето му процес ли е?
По метода на отхвърлянето не е работата, може би семейството. Имам възрастни родители, майка която не е добре. Възможно е да мога да помогна точно аз. Много е трудно винаги да намираш смисъла да станеш сутрин. Всеки човек живее в някакъв модел, изграден от емоциите му, изграден от света, в който живее. Имаме си нашата си картина за света и когато се срещнем с реалността, тя просто реагира. Или си стигнал до ново ниво, или си останал някъде назад във възприятието ти за външния свят. И понякога се агресираш, или се разболяваш, нещо се случва. Трябва огромна сила, за да можеш да променяш тези нагласи. Много ми е мъчно когато гледам баща ми, който ще навърши деветдесет, гледа компютъра, интересува се, но е донякъде във възприемането си. Не може да счупи модела си за света и да повярва, че може, че ще се научи. Но някак си ума, тялото, всичко за което говорим, не ни позволяват в даден момент да вървим напред.

Това ли те натъжава, че ъпгрейда в даден момент спира?
В някаква степен да. Това, че не мога да помогна, че той няма енергия да счупи модела си и да тръгне по новия път. В мига, в който спрем да бъдем във времето си, вече сме една стъпка назад. И не че е нужно да си във всички детайли на времето си, аз мога да бъда актуална в моята работа, в моя фокус — театъра и киното. Затова казах, че съм благодарна, че работя с млади хора, че съм в тяхното време. Иначе, ако срещу себе си имаш стена, какъв е смисъла? Трябва по някакъв начин трябва да се движим, няма как.

Извън личния ти свят има ли нещо, което не можеш да разбереш защо се случва, кое те озадачава или ти е непонятно?
Разбира се, че има. То е в много общ план, това че няма чуваемост между хората. Абсолютно никой не желае да чуе по същински начин другия човек. Гледаме се в очите, някой говори срещу нас, кимаме с глава и това е. Това да искаш да чуеш другия, означава да го разбереш. Не повече от това.

Егоизъм ли е това?
Не е егоизъм, това е някаква обвивка, защита, която изграждаме за комфорт. Няма комуникация, нито в политиката, нито в семейството, нито между приятели. Никъде никой не спира, за да чуе другия, да го разбере.

Звучи валидно и за света в който живеем, не мисля, че е локално. А кое ти дава надежда, кое е хубавото на света, в който сме се озовали?
Сигурно е клише, но това възраждане на природата, младите хора, този цикъл и движение на природата, кръговрата. Всичко продължава, това е хубавата новина. Може би и за добро, защото всички натрупвания на предните поколения ще преминат в нещо друго, в нещо по-добро.

Как се грижиш за себе си ежедневно, какво те зарежда?
Внимавам с какво и колко се храня. Много обичам да взимам душ — водата е много важна за мен. Още съм активна и гимнастиката не ми е необходимо ежедневие. Пък и подготовката за роля може да е много тонизираща.

Човек разбира ли някога кой е, за какво е? Идва ли такъв момент или търсенето е вечно? Знаеш ли коя си?
Това си е непрекъснат въпрос, който е актуален винаги. Аз съм човек, майка, актриса, жена… (смях) Това е. Между тези неща минава ежедневието и живота. Преди всичко обаче е важно да си човек. Няма да казвам клишето добър човек, но ако си такъв и във всички други роли, които ни е сложил живота, ще си ценен и важен.

Има ли нещо, което не те питах?
Много странен разговор всъщност, обърка ме, не толкова за театър… Повече за живота… Добре.