Март 2025 / Хора

Мария Кавлакова:Белегът на силата

фотография от Слав&Хубенстайлинг, коса и грим от Славтекст от Мария Кавлакова

Когато през 2016 представихме Мария Кавлакова в 12 беше в ролята ѝ на модел в модна фотосесия. Закачката тогава беше с вече несъществуващите ѝ мерки 90-60-90, които са били валидни по време на моделската ѝ кариера в края на 90-те. Посланието, което отправихме беше, че и на 38 години една жена може да е вдъхновение с естествената си красотата, а “мерките” ѝ бяха години — 38, деца — 2, пластични операции — 0.

Девет години по-късно цифрите са други, а единственото съвпадение са нулата естетични корекции. Към днешна дата “мерките” на Мария са следните: години — 47, деца — 3, операция — 1 (пълна хистеректомия заради рак на яйчника), химиотерапии — 6, вливки имунотерапия — 27.

Оказва се, че в живота на една жена винаги е имало много цифри и мерки, за които дори не се замисляме. Затова се запитахме, когато диагнозата е рак, спираш ли да бъдеш майка на децата си? Когато изтърбушат плодородието ти, спираш ли да бъдеш жена? Когато наближаваш петдесетте, спираш ли да бъдеш красива?

Представяме ви Мария и дъщеря ѝ Вяра във фотосесия, която доказва, че една жена не е само обществено приети “мерки”, която показва истинската сила на женското начало и дава смисъл на словосъчетанието “сила на човешкия дух”.

Дълго време съм си мислела, че силата на жената се проявява в това да не признава, че е слаба, да не признава, че не може да се справи с нещо, да крие проблемите си и да изглежда винаги щастлива.

По трудния начин разбрах, че силата на един човек, независимо мъж или жена, се крие във възможността му да говори. Да споделя за това, което го интересува, това което го тормози, това което го радва, това за което съжалява… Изобщо да говори за чувствата си. Без да се срамува.

Обществото много често налага стереотипи, налага ограничения, на които и деца и възрастни лесно се поддават. „Какво ще кажат хората?“, „Тихо да не чуят съседите!“, „Аре бе, голяма работа! Колко хора са се справили с това, та ти да не можеш…“. И куп други оправдания, на пръв поглед невинни, но способни да вкарат човек в клетка.

Сами също си налагаме ограничения: „Няма да споделям това, защото никой не го интересува“, „Няма да споделям сега, защото ще успея да се справя сам“… И така бавно и неусетно, подчинявайки се на тези бариери, затъваме в собствения си затвор.

Изходът е да се говори. Да се търси помощ. Да се търси събеседник, който е бил в същото положение. Точният човек в точния момент. Правило, приложимо във всяка сфера от живота ни. Така направих аз.

Преди три години чух диагнозата рак. Представяте си какво е. Ако не, то поне сте гледали по филмите. И противно на очакванията не потърсих помощ от близките си (вероятно за техен ужас). Потърсих помощ от други жени, които са били на това място и които са минали по моя път. Те знаят кои са: Таня, Симона, Веси, Мария, Петя, Мира, Деси, Александра, Вили, Надя, Яна, Марина, Рая, Вера, Ева, Цвети… Когато стигнах до конкретни медицински действия вече знаех какво да очаквам. И направих каквото трябва.

Миналата година чух същата диагноза за втори път. И отново потърсих хора, които са били на моето място. И пак бях подготвена и направих каквото трябва.

И не спрях да говоря. Нееднократно писах в големи онлайн групи и получих вълни от подкрепа и разбиране за каквито не съм и мечтала. Това ме спаси! Благодаря на всеки, който ме е чул, който е помислил за мен. Имала съм цялата необходима енергия на света.

И днес заставам смело и гордо, загърбила предразсъдъците на обществото! За да дам сила на други като мен и за да дам пример на децата си! Най-вече на моята Вяра!

Причината за това заболяване остава неизвестна. И това води до много въпроси в главите ни: „Къде сгреших?“, „Какво направих, за да се разболея?“. Истината е, че вината няма място в тази битка. Болестта не е наказание. Тя не е слабост, а урок по смирение и ново осъзнаване на собствената сила.

С тези снимки искам да напомня, че белезите, видими или невидими, ни не ни правят по-малко жени. Напротив – те носят историите ни.

Ние сме повече от телата си – ние сме дух, любов и светлина.

Показвам белега си не с притеснение, а с гордост. Цял живот, в суетата си и като дете и като жена мечтаех за плосък корем… и поддържах такъв. Днес той е срязан на две. Никога няма да е плосък, но аз съм същата – дори по-красива, по-силна и по-истинска.

Нещото, което най-много ми помогна е честността – признах пред себе си, че ме е страх. И вече можех да говоря. Потърсих себеподобни- други жени с подобен проблем. Почерпих опит от тях, научих много и се успокоих. На свой ред аз помогнах на други.