Мария Силвестър

Какво работи Мария Силвестър?
Аз работя себе си и не ме е срам от това. Мисля, че дойде времето да си позволя да не търся стил или облекло на това, което правя, a да правя това, което ми харесва. На този етап то се случва в БНТ, в рамките на един час, всяка неделя. В този час аз показвам видеа, каквито на мен ми харесват и показвам действителността, каквато аз я виждам. Изключително се забавлявам, но в никакъв случай не подценявам самата действителност.
Така че аз работя Мария Силвестър.

Това ми звучи като онзи бисер отпреди време – „работя Златка“?
Може и така да е. Тъй като в България е много сложно да се подпишеш под жанр, което понякога дразни хората, те непрестанно търсят причини и поводи да го правиш, затова казвам, че работя себе си. Защото докато правя това, което харесвам, работя и върху себе си, израстваме заедно, аз и работата ми, колкото и абсурдно да изглежда на моменти.

Дойде ли времето, в което можем да сме каквито си искаме, без етикетите на „професиите“?
Не, не е дошло! Изобщо! Хората са много чувствителни, хората от гилдиите са много чувствителни. Хора, които аз много харесвам, работя с тях, но и внимавам как наричам сама себе си, защото не съм завършила нито едно от нещата които правя, а знам, че те са положили големи усилия, за да завършат определено образование и да вземат диплома. И тъй като аз не съм, нямам никакъв проблем с това кой как ще ме нарича, как ще бъде определяно това, което правя.
Единственото, което знам и чувствам, е че супер много харесвам това, което правя. До такава степен, че мога да си позволя и да не го правя, тоест аз съм независима от него. А ако някак съм зависима, е в степен, че искам да изглежда по точно определен начин.

Излиза, че има голям процент хора, заклещени в клетката на етикетите, работещи работа, която не ги прави щастливи, тоест те за зависими от работата си.
Ти не си ли виждал такива?

Постоянно виждам, но какъв е начинът да е друго? Може би тук не е мястото за това?
Не, мястото е, но някак хората не могат да се изтеглят от самите себе си и да погледнат отгоре на нещата, които правят. Знам за много хора, които са много способни, които се опитват сами да правят някакви неща, ъндърграунд личности, и в културата, изкуството – в полите на тези неща. Но има проблем да правиш нещо авторско, творческо и да бъде хванато под ръка с комерса, защото тези неща пък струват пари. И някои не могат да разберат, че няма ясно разделение – правим само изкуство, или само журналистика. Хората са многопластови, те са създадени такива. Мога да си позволя да правя каквото си поискам, стига да го искам. Не ми е необходима тапия за това, нито очакванията или нечие потупването по рамото.
Трябва да си смел, а до тази смелост се стига по определен път – има падания, ставания, възприемане на критики, невъзприемане на критики и така до момента, в който не си кажеш – „Ето това е моето нещо, моя си формат.“
Тези неща обаче трябва да бъдат продадени. Когато бях модел, много ме възмущаваше изразът „букерите продават модела“. Идва букерът и ти казва – „продадох те на еди кой си клиент за еди колко си“. В началото това ме натъжаваше и ме караше да се чувствам зле.

Сега разбираш ли го?
Сега го разбирам. Преди се възмущавах, че ме възприемат като продукт, но сега разбирам какво е да се дистанцираш от това, което правиш, да го погледнеш отстрани и въпреки всичко да се опиташ да го продадеш на правилните хора, защото то все пак трябва да стигне до някого. Крайна форма на егоизъм е да правиш нещо само за себе си, да го разбират петима твои приятели и да кимат с глава одобрително – до там!

„Продукт“ не винаги е лоша дума, дори говорейки за одушевен предмет.
Ама не е, разбира се! Всеки един е продукт – на самия себе си. Знам, че някой може да се възмути ние с теб като се наричаме продукти…

В твоите материали се прокарва една основна нишка – всеки е ценен по някакъв начин, дори извън статуквото. Ценното е някъде в цялата палитра от качества и недостатъци, нали?
Моите герои често имат три допирни точки, по които си приличат неминуемо. Първо, те са спокойни хора, второ – правят това, което им харесва, и трето – изпитват щастие от това, което правят. Интервюирала съм една жена, кoято работи на секс телефон, това е професията ѝ, която ми говореше за Бог и за любов, беше стигнала до изводи, каквито четем в булевардната литература за духовно израстване. Тя ми говореше за работата си с огромна любов и в енергията ѝ усетих един баланс вътре в нея – тя знаеше точно какво прави, точно какво иска, точно за какво изкарва тези пари. И може да се забавлява изкарвайки тези пари, ама истински.

Не е ли това идеята?
Е това е, де! Само че повечето хора ще я заклеймят като някаква проститутка, която прави ужасни неща, веднага ужасният етикет ще бъде залепен и ти никога няма да искаш да си говориш с нея. Повечето хора имат проблем с това да си отворят сетивата и да възприемат някого заради самия него, а не заради това, което прави. Защото ти не си твоята работа, не си твоите приятели, не си техните очаквания, ти си Ти! Много често забравяме кои сме, влизаме във филма и забравяме да излезем. Най-вече забравяме, че в крайна сметка ние сме режисьорът.

Как определяш твоите материали? Сатира, комедия или си в ролята на шута, който използва смеха, за да ни вкара надълбоко в сериозните теми?
Хората не знаят как се случват материалите като снимане. Аз намирам една история, която обикновено е на човек извън общата концепция и колкото и абсурдно да звучи – умея да виждам тъжното, не съм толкова повърхностна, колкото го играя.
Тези хора са освободени от лицемерието и единственият начин е да съм максимално естествена, много повече отколкото в средите, в които живея. Така че познавайки принципите и правилата на снимането на тези материали, аз ги обръщам надолу с главата – влизам на сто процента в разговора и човекът срещу мен няма защитна реакция, всичко е спонтанно и естествено. Много ми харесва, изградила съм го през годините. Така разбрах, че като изляза на улицата и вляза напълно във филма на някой, филмът си продължава естествено, без да спира.

Този някой не се чувства като на интервю?
Не, в никакъв случай.

Разкажи ми още за случването на твоите неща?
До голяма степен е актьорска работа, защото съм в образ. Обаче този образ не работи с предварителен сценарий, има го и моментът на журналистиката – нещата са веднъж, никога няма втори дубъл. Не знам дали е разбираемо колко е трудно да си едновременно в образ и да измъкваш историята по най-красивия възможен начин, представяйки я такава, каквато е. То е като да получаваш бонус точки за това, че нещото се случва.
Началните ми анонси ги правя само веднъж, няма начин да повторя анонс, нито въпросите мога да задам така, както някой предварително би ги подготвил. Нямам сценарий, както и хората нямат сценарии на собствените си истории.
Имам късмета да няма нито един материал, който да е брак и да не е излъчен.

Всичко, което някога си снимала е излъчено? Нямаш резервни материали?
Не, нямам архив, който да е готов да замести нещо. Всяко снимане излиза такова, каквото е, затова и не се притеснявам, че не мога да определя жанрово работата си – тя е това, което е!

На кого си полезна с твоята работа, с какъв адрес са материалите ти?
Има няколко групи хора, които ме харесват. Едната са тези, които харесват кукувицата, дето се прави на палячо, което си е смешно само по себе си – добре изглеждаща мацка прави странни и смешни неща. Това е съчетание, което не е често срещано – красивите жени не използват качеството си да са смешни, което е тъпо. Познавам много красиви жени със жестоко чувство за хумор, но в мига, в който блеснат светкавиците, слагат дрехата, която им трябва за пред обществото в този момент, което според мен е голям минус.
Другата група, са тези, които четат между редовете. Там пускам и основната информация, основния текст. Без значение в какъв абсурден контекст съм се поставила, или какво съм си сложила на главата, защото аз обичам да слагам! (смях)
Много често този друг текст не е смешен и аз харесвам това противоречие. Винаги са съчетани двата пласта – смешният отгоре и долният, основния. Което е супер, защото има за всеки по нещо. Най-много ми харесва хората да са се забавлявали и да са усмихнати, след като са ме гледали, да им леко и готино, да не са се натоварили.
Дошло ми е до гуша от тегоби и тяхното възпроизвеждане по един или друг начин. С времето работата ми се оказа моят протест срещу тегобите, моят начин да избягам от тях. Което се оказа, че забавлява хората и продължава да ги забавлява и все повече текст тече между редовете, и всичко е прекрасно! (смях)

Винаги съм подозирал, че криеш някаква диплома в специалност „Самоиронията и изкуството да не се взимаме на сериозно“.
Ами да, това е нещо което много спъва хората. Това е клише разбира се, но когато някой влезе много сериозно във филма и стане много важен, обикновено такъв шамар получава от живота, че лошо му става, но и не разбира, че сам се е вкарал в това.
От друга страна са много малко хората тук, които вместо да ти попиват сълзите и да плачат заедно с теб, да ти плeснат един шамар и да те осъзнаят. Българите не обичаме приятели, които могат да си позволят да бъдат до такава степен искрени с нас, че да ни хванат и разтърсят. Ние им се сърдим, обиждаме им се и обикновено след това ги избягваме. А те са много ценни, не осъзнаваме, че те са направили това, което съвестта ни е трябвало да направи, но не е могла на момента.

Не е ли това приятелството?
Притесняват се хората, страхуват се да седнете и да си говорите истински неща. Като че ли всички предпочитат да се самозалъгват дружно. Ей така да се напием, наядем, да попушим цигари, да потанцуваме. Утре пак същото, вдругиден пак. И така докога? Докато се изхабим, осъзнаем се на 40, 50 години. И какво сме правили 20 години – яли сме, пушили сме…

Да не си станала някакво здравословно гуру, в борба срещу алкохола и цигарите?
Не съм! Грижа се за тялото си, което е основно изразно средство на човека артист, както днес ме нарече таксиметровия шофьор, май той напипа правилната формула какво съм аз! (смях)
Много се ядосвам на талантливи артисти, които правят с телата си отвратителни неща. Не може да очакваш да си адекватен на сцената, когато не си владееш тялото. А го владееш добре, когато се храниш добре, спортуваш, грижиш се за него.

В някаква степен традиционната романтична представа за дълбоките търсения на артиста са свързани с такъв декадентски образ – чашката, цигарата. Водещ е духът, а не тялото един вид.
Ама те нещата са балансирани. Духовният живот е едно, а това да драматизираш и търсейки идеята на автора, докато се наливаш с алкохол заедно с други интелектуалци по кафетата, е съвсем друго. Това си е чиста деградация.
Не смятам, че за да влезеш в артистичната среда, трябва да станеш алкохолик на финала. Не харесвам актриси и актьори, млади и талантливи хора, пред които тепърва се разтварят творческите порти да следват този начин на живот. Не искам да виждам хора, които търсят артистичността и смелостта в себе си посредством алкохола. Не може той да ти отваря съзнанието и въображението.
Е да, можеш да го използваш веднъж, два пъти за да съзреш бездната и да разбереш, че там наистина е дълбоко, но не можеш дълбокото да го запълваш с алкохол.

Можеш ли да сравниш Мария преди 10 години и Мария днес? Дори ако не взимаме предвид майчинството. Разликите в Мария като човек, не като майка? Много тъпо се формулирах, излиза, че майката не е човек…
Ами не е, тя е нечовек! (смях)
Ако трябва да върна десет години назад, съм била на 25, това е съвсем друг човек. Тъкмо бях загърбила моделството и се чувствах не много добре. Според мен от моделинг кариера трябва да излезеш с развети знамена навреме. Бях в огромна дилема какво да правя със себе си – много от жените, които приключват с моделството, много се объркват ако не са обвързани с модната индустрия. Голяма част от тях нямат завършено образование, защото рано са започнали да пътуват и изкарват пари. Докато си пътувал и, наистина, обогатявал откъм контакти и култура, останалите вече работят по образованието си, имат семейства, изобщо животът им си върви. И когато се върнеш в страна като България, след като си прекарал много време в друга среда и си се „скроил“ доста широчко, разбираш, че за да се адаптираш трябва бързо да се прекроиш обратно, което си е голям шок…

От овърсайз да минеш на слим фит?
Да, душевен… И аз като една XXL душа, трябваше да мина на М… Тогава бях твърде чувствителна, не готова за погледи и мнения, всеки можеше да ме обиди. Тогава си наложих образ на студената Мария, която не говори със всеки – моят начин да се преборя с несигурността си. За да го преодолея, докато реша какво искам да правя се впуснах на сто процента в самата себе си – в тези видеа и нещата, които правя. Спомням си, че беше трудно, постоянно имах чувството, че хората не гледат с добро око на мен…

А сега?
Сега изобщо не ми пука, ама изобщо. Който ме гледа с добро око е добре дошъл. Осъзнавам, че това се случва едва когато намериш себе си в своята си ниша, на това, което харесваш да правиш, наистина. Тогава се появяват и „твоите“ хора, нещата излизат от мъглата и придобиват очертания. При мен очертанията още не са завършени, ама натам вървят нещата.

Това ли е есенцията за щастие, да намериш какво наистина е твоето занимание в живота?
Много е труден тоя път. По него непременно има хора, които се чувстват длъжни да те критикуват. Непременно се появяват хора, които твърдят, че те са те създали. Такива, които те обявяват за луд. Или пък, след като си минал своя път и твоето нещо вече е видяло бял свят, се намират хора, които на готово дават съвети как то най-правилно да се случва. Това също е голям феномен в България – разбирачите се появяват след като нещото се случи. В този ключов момент много хора се пречупват. Аз имах късмета да съм и майка, така че ежедневието ми беше между работата и детето, социалният ми живот липсваше, така че аз ги пропуснах тези феномени! (смях)

А бе да не се взимаме на сериозно, дори намирайки се на правилния път?
В никакъв случай! Много хора, намирайки се на правилния път, почват да грабят с пълни шепи и изведнъж откачат, изчезват. Така че не се взимай на сериозно, отваряй очи и уши и се учи от всичко живо, дето се появява напред-назад. И не си мисли, че си велик и гениален. Защото ха си го помислиш и веднага – шут!

Интересуваш ли се от политика, или предпочиташ да пропуснем тази тема?
Пропускаме я, защото съм прекалено откровена и не е добре.

Има ли нещо, което искаш да кажеш, а не съм те питал?
Искам да кажа, че хората трябва да спрат да имат очаквания от това, или онова! Че човек, който в материалите си е смешен, не винаги е такъв и в живота. Писна ми да го обяснявам това. Изобщо хората да се освободят от всякакви очаквания за каквото и да било, а да отворят съзнанието си и да следват себе си.