Майя Виткова

Как намери своята героиня? Как избра двете Виктории?
Много дълго време търсих дете за ролята. Защото нямах ли точната Виктория – нямаше да има филм. И се чудех, ами ако е компромисно избрана, какво би станало? Мога ли да прехвърля тежест на другите герои? Беше голяма драма. И така на един от традиционните в миналото съботни семейни обеди…

Ти си включила цялата фамилия явно?
Те са с мен от самото начало. Всеки от тях знаеше, аз винаги споделям всичко, което правя, не мога да мълча. И на този семеен обяд се оплаквам, че не мога да си намеря детето за филма. Извадих една сцена от сценария и я връчих на Дария (Дария Виткова – племенница на Майя). Казах й, чети и да видим сега това изобщо става ли за нещо или не? И в момента, в който зачете, разбрах, че съм я открила. Парадоксът беше, че вече я бях снимала в късометражен филм, знаехме тя какво може. Тя е много голяма… Без да искам да обидя никого, за мен, ако има един актьор, който би могъл да превъзхожда другите в този филм, то това е Дария. Тя е професионален актьор отвсякъде.

Как се работи професионално с дете, което ти е и роднина?
Тя е професионалист, знае какво прави. На дадена сцена казвам, Дария, така и така, това и това правим. Тя може да ми каже, че не е съгласна с мен, че си го представя по друг начин, и то работи… Тя се оказа актьор от класа, при който това, което предлага като алтернатива, е по-добро от онова, което ти искаш от него. Защото актьорите много често се бунтуват, имат предложения, които мислят че “надцакват” твоите режисьорски решения. Което пък много често е безсмислено, няма как да стане, ти си капитана и ти решаваш.

Защо, винаги на монтаж можеш да направиш своята идея?
Е не, ако нещо е добро, разбира се, че ще го заснемеш, никой няма да компроментира идеята си и да не приеме по-добро от неговото предложение. Винаги ще кажеш, да – сгреших, ти си прав, но това просто не се случва…

А как се спря на Ирмена за ключовата роля на майката на Виктория?
Оказа се, че има нещо кармично в избора на всеки един от актьорите. Ирмена я видях на улицата, не знаех, че е актриса. Видях я случайно на “Раковски” и само си казах – ето я Боряна, но нищо не направих, не я спрях. И месеци по-късно, едно момиче ми даде да гледам късометражния му филм, където пак видях Ирмена, но вече в роля. Издирих я и така нататък, но беше странно.
По същия начин не можехме да намерим бабата. Казах на Ирмена, добре де, няма ли някоя жена, която да е твоето алтер его, ама след еди колко си години. И тя ми каза – да, има, Мариана Крумова. И тогава се появи тази невероятно интелигентна, красива жена, след като беше прочела сценария, според мен не беше поза, а си беше реално състояние и каза: „Тази история е мойта история, аз нямам пъп.“

Уоу! Но тя има пъп?
Има, много ясно, но си казах, колко удачен начин да спечелиш един режисьор. Истината е, че в първия момент в който я видях, знаех че е тя. Всъщност аз припознах прототипа на героинята.

На майка ти?
Не, на баба ми. Чакай сега, аз съм Виктория, майка ми е Ирмена, а баба ми е Мариана.

Виктория биографичен филм ли е?
Да, автобиографичен. Това е моята история с майка ми. Разбира се, има и художествена измислица.

Е, едва ли си имала пряка телефонна линия с Тодор Живков…
Сега ще ви кажа каква е моята „пряка връзка“ с Живков. Като дете бях хиперактивна, в детската градина развалях постоянно дисциплината със следобедния сън. Бях в постоянна опозиция и много ме дразнеха с техните правила и затова си измислях. Като ме накажеха в ъгъла, аз лъжех, че Тодор Живков е братовчед на баба ми. За да е сигурно, уточнявах, че той е от Правец, а тя от Етрополе и те умираха от страх. Също така им казвах, че ще бъдат наказани от ЦК на БКП… Промит малък мозък…

През цялото време остава усещането за супер прецакване, опустошение някакво, непоправимост в съдбата на Боряна?
Защо го виждаш така? За мен това състояние е начало. Хората сме сложни същества. Изграждаме модели еквивалентни на провал, успех, любов, омраза, които са абсолютно фалшиви. И когато ни се случи пълния крах, състоянието на отчаяние…

Липсата на надежда?
Всъщност липсата на любов, защото когато няма любов, сърцето е като празна камбана. Не се ли научиш да обичаш, не можеш да живееш. Камбаната мълчи… Аз се усещам сама, че много повече време не обичам, отколкото обичам. А това е много страшно. Липсата на любов е равнозначна на смърт. Просто теб те НЯ-МА! Съществуваш само когато обичаш, когато припознаваш другия такъв, какъвто е!

Това не е ли ясно?
Знаеш ли кога го „научават“ това хората? В нещастието. Смъртта например ни дърпа много бързо надолу от това възгордяване, в което съществуваме. Аз съм най-добрия, аз го правя това най-добре, аз, аз…

Егото…
Не егото, а възгордяването. Това, което правим, е отказване от Бога. Правим го по цял ден. Съдим по цял ден, изказваме присъди за всеки.

Изземаме функцията на Бог да гледа и съди?
Откъде накъде?! Нямаме това право. Аз самата го правя – съдя по сто пъти на ден. Какъв си ти, бе, селянин, гледай го този нещастник… А не бива.

Не е ли цялата ни реалност създадена така, че да се съдим един друг?
Не забелязвате ли, че когато се появи нещастието всички тези неща престават да са от значение?

Трябва ли да има нещастие, за да сме по-умни, по-светли?
Явно да, като не става по друг начин. Когато не става по нормалния начин да се събудиш и да кажеш: “Благодаря ти, Господи, за всичко, никой не съм, научи ме да обичам и ми прости всичките грехове”, си чао! И ние сме чао нонстоп.

Правилно ли разбираме, че това е и една от темите във филма – опустошението на майката и съзнателната еволюция на дъщерята?
Точно така. Но те не могат едно без друго. Смъртта, пълното падение, е редом с това да прогледнеш и да тръгнеш напред.

Противоречието в двубоя между биологичния родител и партията като родител?
Партията в случая е по-силна като родител, тя умело замества този родител, който не може да обича, не е научен да обича. Връщането към себе си всъщност отново е заради падането. Партията падна, аз паднах…

Какво казваш, като те попитат какъв е този филм, за какво се разказва?
За мен това е историята на едно нежелано дете, което, именно защото не е желано и обичано, се ражда без пъпна връв, която да го свързва с майка му. Виктория се превръща в “бебе на десетилетието на социалистическа България”. Кръстник й става Тодор Живков и тя живее на върха до 10 ноември, когато режимът пада и тя губи всичко. Единственото, за което може да се хване е майка й, онази, която не я е искала в началото. Това е историята.

А защо хората трябва да гледат Виктория?
Аз ще ти отговоря на въпроса по обратния път. От първата прожекция на филма на “Сънданс”, до сега, има един въпрос, който е задаван винаги и той е: “Какво искате публиката да направи когато види този филм?” Моят отговор е – искам да се обадят на майките си. Нищо повече. Ако могат…

Ти реши ли проблема с майка си? Ако го разглеждаме като автобиографичен, то майката не е много положителен образ.
Няма позитивни или негативни образи във филма. Всички са хора.

Окей, какво каза майка ти след като гледа филма?
Всъщност всички бяха в очакване какво ще каже майка ми. И беше много смешно, защото тя каза само: “Браво, много добре е станало”. Бях шокирана, че няма по-силна реакция, но тя отговори, че тази история тя я знае много добре, защото я е живяла и не съм я хванала неподготвена.

Мислиш ли, че ще е трудно да се повтори усещането при правенето на “Виктория” при следващите ти проекти?
Не мисля, че ще е трудно. Защото аз правя неща, които идват от мен. Но “Виктория” ще остане неповторим филм заради хора като Сашето, той е монтажист на филма, Бог да го прости. Защото той няма как вече да е с мен физически при следващите ми проекти. Да казва нещата, които казва и да вижда нещата, които вижда. Това ще остане само за “Виктория”. Това е една от най-драматичните загуби на приятел и професионалист в живота ми. Обичам го безкрайно…

“Виктория” е много красив визуално…
Аз не възприемам “Виктория” като красива картина. Не сме искали да правим красив филм. Феноменално е, че стана красив. Искахме да направим филм, който е много изчистен, близо до документален. Думата “красиво” никога не е използвана. Аз самата бях изненадана, когато коментирахме готовия филм с колориста на “Виктория” Тодор и той сподели, че това е най-красивия филм, по който е работил. Тогава чух това за филма, че е красив.

Е, ще се примириш ли, че той е и красив визуално филм?
Да!(смях) Осъзнах, че образът е емоция, затова няма толкова думи. Емоцията е красива!

Как ще отговориш на критиците, които ще припознаят във “Виктория” поредния български филм експлоатиращ времето и темите на соца?
Защо през последните двайсет години няма точно такъв филм? Нали уж всички се занимаваме само с комунистическото си минало? Защо няма такъв филм на “Сънданс” примерно? Само питам…
И друго нещо – за първи път в български филм има герой, който е щастлив по времето на соца и е нещастен след краха му…

Кой е най-странния или неочакван коментар, който си чувала за филма?
Коментарът не е в думи, а в няколко припадъка по време на прожекции на филма. И аз вече свикнах с тях. Това е най-странния коментар.

От тук нататък какво очакваш да се върне към теб от филма, какво ще последва?
Нищо не очаквам. Ще ти разкажа една случка. Аз не исках да приключвам филма, просто не го пусках да заживее своя си живот. Имахме уговорка със Сашето, че когато и монтажът е готов, ние ритуално ще си стиснем ръцете, като знак за финал. Този знак все го избягвах. Дори в момента, в който стояхме пред готовия филм с Крум и Сашето, най-близките ми хора в този проект, аз продължавах да настоявам, че още нещо не е готово, настоявах че може да стане по-добър. Тогава прекрасния ни Сашо ми каза: “Майче, този филм е най-доброто от това, което сме днес аз, ти и Крум”… Тогава му стиснах ръката и приключихме работа по филма.

Как ще обясниш на публиката на Криско, например, какво ще ги докосне във филма ти?
За да слушаш Криско трябва да имаш уши, а за да имаш уши някой трябва да те е създал. И този филм се занимава с това, кой те е създал преди да слушаш Криско. Как идваш на този свят и как почваш да живееш. В този смисъл, Криско и този филм не са в конфликт. И Криско е роден от майка, не е роден от динозавър! И ако си роден от майка, този филм е за теб.

Ако сега при теб дойдат извънземни как ще им обясниш коя си и какво правиш?
Ама те са тук, защо да им обяснявам, те знаят…

Какво пропуснахме да кажем?
Този филм не е интелектуална игра, а емоционална. И не игра. Емоционална история е, това е истината. Ако беше само интелектуално занимание, щеше ли да ревеш?

А ти, в кой момент от филма ревеш?
Винаги на архивните кадри от падането на Берлинската стена. Усещането да си бил свидетел на това как времето изтича между пръстите ти е такава тъга… Усещането за скоростно порастване, щракваш с пръсти и са минали десет години… Този живот е свършил, но не живота по принцип.