Февруари 2015 / Хора

Миа Сантова

Интервю от Слав

Преди двайсет години, Миа Сантова става едно от първите емблематични лица на „новите медии“. Тя стартира кариерата си през 1995 в Нова телевизия, където през годините редува позиции на международен редактор, репортер, редактор Новини, водещ Новини, водещ Сутрешен блок. Следват работа като главен редактор Новини и актуални предавания в Диема, главен редактор на лайфстайл списание. Последно сме я гледали в ефира на ТВ7, като автор и водещ на „Уикенд с Миа Сантова“, а по-късно и като водещ новини.

Двайсет години след старта на кариерата ѝ, се срещаме, за да се опитаме да разберем какво и как се случи с телевизията. Да се попитаме кога Николета Лозанова подмени Елена Йончева и защо медиите бягат от отговорността, в един разговор за журналистиката, стила, теория на конспирацията и деветдесетте.

Напоследък забелязвам една тенденция – много хора не гледат телевизия, особено такива с деца.
Разбирам ги напълно. Ако даде Господ да съм родител, не мога да си представя как цялото това нещо ще влиза в главата на детето. В същото време, не можеш да избягаш от това облъчване, защото е навсякъде. То е омагьосан кръг, в който искам да имам право на избор. Искам да знам, че мога да гледам новини и после да не гледам турски сериал.

Ти гледаш ли телевизия?
Напоследък така се случва, че гледам. Нещата са стигнали някакви висоти на низостта. И всеки път си казвам – не може по-гадно, не може по-некултурно, не може по-некачествено. A то все става по и по… И не знам защо, наистина.

Наистина нямаш обяснение, гледайки цялата картинка?
Обяснението ми е, че малкото ерудирани и адекватни хора по една или друга причина се умориха, отвратиха, омерзиха. Някои от тях напуснаха тази територия и останаха едни хора с дълбоко провинциално мислене, с дълбоко скопен мироглед, и превърнаха конкретно телевизиите, в нещо, което няма нищо общо с качество, или морал дори. Не знам защо стана така.

Можеш ли да откроиш положителните примери в такъв случай?
Излиза, че съм страшен мракобесник! (смях) Трудно ми е да отлича нещо. Знам, че искам телевизия, която не се занимава само с безспорно важните локални неща. Искам да има международна политика, документалистика – българска и световна. Но не да изпращаме репортери само когато на Майдана стане нещо. Пък от тях кой разбрал, кой не разбрал, кой знае руски, кой не знае английски… Абсолютно неподготвени хора, които са изпратени там и после се превръщат в герои, неизвестно никому защо. Вместо хора говорещи езици, имащи подготовка, чели задължителни за всеки журналист книги. Евентуално да са чували за Чомски, Кисинджър…

Kъде се “скъса лентата”, дори ако погледнеш само времето, в което ти си била част от ефира?
За себе си, това го усетих около 2003-2004, тогава напуснах Нова телевизия. Напуснах абсолютно осъзнато, умишлено и премислено. Защото в един момент започнаха да се искат от нас неща, които не се вписваха в моята представа за интелигентна телевизия. Журналистика дори не я употребявам като дума, защото за мен това е някакво много високо призвание. Някакъв следващ етап. Репортери, водещи, това е по професия. Докато онова другото, журналистиката, е нещо повече. И не смея да твърдя, че има много журналисти. Да не кажа, че се броят на пръсти в момента, работещи реално в медиите. Мислещи хора, които да проведат някаква тенденция, някаква линия, някакво образование…

Tова е въпросът мантра – не избягаха ли медиите от отговорността си да образоват?
Именно! Много ясно си го спомням, водехме с Николай Дойнов сутрешния блок и дебютираха едни много популярни реалити шоута. Като част от медията, бяхме принудени те да “минават“ през нас по един начин, който на мен ми беше доста неприятен. В един момент се озовах срещу себе си в огледалото в гримьорната и се запитах – аз какво правя всъщност? Искам ли да го правя? За какво ми е? Какво ми носи? Не съм луда, знам че човек трябва да прави компромиси, но достигнах границата им. След това една година продължих, работих други неща, но вътрешно бях взела решението, че това не е моето. И след това напуснах.

Омерзила си се от работата си?
Абсолютно!

Не можеш да правиш едновременно ентъртеймънт в чист вид и публицистика на високо ниво.Няма как.

Риалитито уби ли смисъла на телевизията, журналистиката в нея изобщо?
Мисля, че трябва да ги има и тези неща, не съм крайна, за да твърдя обратното. Но трябва да има една ясна граница докъде да влиза в останалата част от телевизията и журналистиката, докъде да остане изцяло в шоу сегмента на медията. Не може цялата продукция, от сутрешния блок, до късните предавания да се занимава с това, не е окей. От сутрин до вечер се налагат едни абсолютно изкривени образи, една пълна морална извратеност, една страшна простащина.

Но ако изключим обществената телевизия, всички за които говорим са частни медии. Излиза, че корпоративното измести истински медийното.
И обяснението – това продава! Аз съм категорично против това! Защото смятам, че медията, телевизията, вестника, списанието имат една изначална и основна функция, и тя е да образова. След това да създава стил, в някаква прилична форма и рамка, и чак след това – всичко останало. Защото забавлението може да бъде забавление и по друг начин. Не можеш да правиш едновременно ентъртеймънт в чист вид и публицистика на високо ниво. Няма как.

Ако влезем малко в теория на конспирацията, не е ли това умишлена политика на опростачване, някакъв интелектуален геноцид? Дори не само в България, по принцип.
Да си призная, тук си влизам в теория на конспирацията. Защото не си го обяснявам по друг начин. Скоро гледах интервю на Сашо Диков с Тома Томов, което до голяма степен отговаря на въпросите, които с теб дискутираме в момента. Виждаш две вселени – на “тъмните” и на “светлите” сили, най-грубо казано.

А защо единият е в ефир, а другия не?
И аз питам защо. Защото застава пред теб собственик на медия, мениджър или все едно, и ти казва – този не продава, искам цифри, рейтинг. Никого не искам да обидя в личен план, най-малкото имам уважение към възрастта.
Много сме склонни към преповтарянето на едно и също – политиците ни ограбиха, разбиха ни, разпарчетосаха ни… Не е само това. Медиите са много по-виновни от политиците за това, което се случва с нас. И в морален, и в духовен, и в интелектуален, и в човешки план.

Медиите не са ли политиците всъщност?
За мен да. И цялото това облъчване ти влиза в къщата, през екрана, тази енергия, която те размазва…

Можем ли да разглеждаме конспиративните теории като политически некоректна истина?
Точно! Виж, времето е интересно, всяко време е интересно, ако човек се дистанцира и го погледне в по-глобален мащаб. Опитвам се да гледам нещата от по-широк ъгъл и дори съм склонна да мисля, на базата на нещата, които чета – духовна литература, езотерика, че сега още минаваме през вид чистилище. Нещо се случва, излизат много истини, пяната излиза отгоре… Погледнато така може би има и позитивен аспект – нещо ще се изчисти, ще дойде друго. После пак се връщам в реалността и си казвам – е нали тук и сега живеем? Как да извлека максимума за себе си, за да се чувствам добре? Но се сблъсквам с неща, които са ми в повече, които не разбирам.
Излиза, че всъщност не е толкова добре да мислиш прекалено много.

Защо, не е ли предизвикателство това да си мислещ човек и да намираш своите си патерици в свят, който не харесваш?
Обричаш се на самота. Контактуваш с едни пет човека, ако има и толкова. Ставаш аутсайдер. На мен например, много ми личи когато нещо не ми харесва, и в работата ми винаги ми е пречело. Не мога да аплодирам хора с очевидни недостатъци и с ниско ниво, което адски много ми пречи.

Има две състояния на съществуване — на страх и на приемане, любов

Би ли се върнала в телевизията под някаква форма?
С удоволствие бих правила умни неща в моята представа за умни неща. Такива, които биха дали информация, биха обогатили, биха дали различен ъгъл.
Предаването, което правех в ТВ7 – “Уикенд с Миа Сантова”, в интерес на истината се получи. Идеята ми беше без политици, без звезди (каквото и да значи това в нашите условия), само професионалисти и хора, които са добри в това, което правят. И се оказа, че има публика за такова нещо, стига да ѝ го дадеш. Никой не го прави и не мога да разбера защо. Не мога да гледам едни и същи безобразници през цялото време.
Постоянно се питам, кога забравихме? Кога разрешихме? Някакъв доброволен отказ от смисъл. Познавам хора, колеги, които преди държаха на ниво и качество, дори и те се отказаха. Умориха ли се?

А и самите медии абдикираха от много позиции. Културата например… Покрай културата на министъра и министъра на културата нещата доста се объркаха.
И аз това казвам, правѝ простотии, от които уж да печелиш пари, но ги влагай в нещо готино, в нещо умно. Нека ги има низките страсти в реалититата, но като спечелиш едни огромни пари, направи и нещо качествено. Нека има Николета Лозанова…

Защо?!
Опитвам се да бъда благородна! (смях) Искам да кажа – свят широк, вкусове всякакви. Нека я има Николета Лозанова, но нека има и Елена Йончева. Нека и тя да прави телевизия.

Как се евакуираш от този вакуум?
Чета, чета тонове неща. В последните месеци, особено, 70-80 книги сигурно.

Любими?
Скандинавската вълна напоследък има много качествени автори, които ми правят много добро впечатление. Понякога си чета с удоволствие така наречената езотерична литература, без да прозвучи вещерски! (смях) Обожавам Дънов. Не го разбирам винаги, може би е прекалено голям за мен, но го чета с терапевтична, пречистваща цел. За мен това е енергия, която те изчиства. Понякога, дори чета глупави чиклити, те пък ми действат по друг начин.

Ти си завършила Класическата гимназия?
Което си е минус! (смях) Моето поколение беше толкова напред тогава, че сега не знае какво се е случило междувременно…

Да не говорим в категория “знанието е печал”?
Много, да. Като имаш предвид, че не бях от най-примерните ученици.

Как станаха нещата с журналистиката?
От мързел, чист мързел… Тогава ме налегна младежката лудост. В този момент от живота си не положих никакви усилия да дам повече от себе си и това ме приеха.
В същото време ме приеха и иранистика, за първи път имаше такава специалност, но родителите веднага казаха – журналистика. Все пак семейството ми е такова – вуйчо ми Евгени Станчев е бил главен редактор на Поглед. Баща ми е бил главен редактор на Народна Младеж, генерален директор на София Прес, генерален директор на Киноцентър Бояна…
Много хора казват, че ако се върнат назад нищо не биха променили. Аз всичко бих променила. Изцяло отношението си към нещата, които ми се дадоха в онзи момент. Защото предполагам, че има някакъв космически план, не е само свободната ни воля. Нямаше да се оставя толкова инертно да подходя към професията. В никакъв случай нямаше да избера телевизия. Честно го казвам.

А не е ли част от плана, че знаеш какво искаш сега, а не тогава? Не е ли нова врата, отговорност към това осъзнаване?
Нямам отговор. Но е и голяма глупост оправданието, че нямаме сили вече. Нали знаеш, има две състояния на съществуване – на страх и на приемане, любов. Осъзнавам, че в минало време много по-водещ е бил страха, което е ужасно. Да не остана без работа, да не остана без приятелско одобрение, без гадже… Всички тези глупави страхове. Този социален страх да не би да изглеждам неосъществена, страх да не разочаровам родителите си. Да не би да ги изложа, да не каже някой,че съм мързелива, лигла, недостойна.

Как започна работа?
Реших, че съм много самостоятелна и независима, и веднага след като ме приеха журналистика започнах работа. Никога няма да забравя първата си заплата, беше пет пъти повече от пенсията на татко, който беше дипломат-пенсионер. И аз не му казах, беше ме срам.
Истината е, че това което се случи тогава в България, в началото на деветдесетте, го уби физически. Той си отиде от рак за месеци, защото целият му свят се срина. Ходеше в пет сутринта на опашка за хляб с жълти стотинки. И се разболя от обида и от ужас.
Така започнах работа и изведнъж се оказа, че са минали двайсет години. Питам се – какво направих? Не подценявам нещата, които съм постигнала за себе си. Но като си пусна телевизора се чудя какво правих двайсет години? За какво ми трябваше да се пъна?

Тези двайсет години са много плакатни, нова мерна единица. Нулеви години?
Точно нулеви. Все едно съм била на някакъв курс по нещо, курса е свършил и сега трябва да почна да мисля реално. Много е особено.

Да си семпъл и чист, според мен, е напълно достатъчно, за да имаш някакъв стил, без да се изхвърляш

През годините мислила ли си за преместване, географско?
Ето пак страха, побърква ме това! Мислила съм естествено, още в мига, в който завърших училище. Обаче се започна – мога ли да оставя родителите си, едно дете съм, да съм до тях…

Много познато. Ако го разглеждаме по-философски обаче, това е особен вид късмет. Да сме поколението, на което се е паднало да живее точно в това време за България.
И аз съм си го мислила, но много малко след това си казвам, че не е голям късмет! (смях)

Какво те разсмива, забавлява?
Умни хора. Срещна ли умен човек и все едно големи камъни ми падат от гърба. Това е едно от малкото неща, които ме радват – да срещам хора, които да искам да слушам. Да вникна в мотивацията им да мислят по определен начин, какво ги е направило такива…

В моите очи винаги си имала подчертан личен стил и вкус, дори във формална среда като новините. До каква степен стилистите на телевиизите са имали пръст във визията ти?
Веднага ти казвам – никакъв шанс някой да ми се наложи за това, много съм категорична. Далеч съм от мисълта, че разбирам от това, но някак си имам собствен стандарт и винаги съм била в негласен конфликт с хората, които отговарят за визията. И в Нова, и в ТВ7, все влизах в някакъв спор с отговорниците от гардероба. В един момент те разбраха, че няма смисъл да се занимават с телец. (смях) Казвали са ми го и преди, но не съм се замисляла, че се усеща някакъв личен стил. Радвам се ако е така. Но наистина, не можеш да водиш новини с ярко червено червило като за коктейл. Просто не може! Не случайно са измислени различните цветове. Различен стил за различни дейности! (смях)

Имаш ли някой женски образ, който те е вдъхновявал винаги?
Катрин Деньов определено ми е любима, много чиста и стилна жена. Грейс Кели, безспорно… Тъмните знойни жени явно не са ми в обсега. Много харесвам Шърли Маклейн.

От тях ли е повлиян личният ти вкус и стил?
Основно от майка ми. Тя има много добър вкус, невероятно стилна жена е и много поддържана. В момента е на 72 години и въпреки, че е трудно подвижна, не пропуска два пъти седмично да отиде на фризьор, на маникюр. За мен това е абсолютен стандарт и не мога да си представя да не се погрижа за външния си вид, да изляза без елементарен грим.

Загубиха ли новите поколения жени този златен стандарт на поддръжка, който с такова умиление ни е напомнян само от възрастните дами с тоалет и червено червило, които все по-рядко срещаме?
Това отношение се учи, предава се от поколение на поколение. Според мен е много рядко майка ти, или баба ти да не са го имали и ти изведнъж да го придобиеш. Стилът си е ДНК, то се наследява. Можеш да го оформиш с време и желание, но първичният усет е някакво тайнство.

Модата вълнува ли те?
Не съм някаква маниачка, която се взира в марки и тенденции. Интересно ми е за обща култура, но не ми е водещо. Да си семпъл и чист, според мен е напълно достатъчно, за да имаш някакъв стил, без да се изхвърляш.

Какви бяха деветдесетте за теб?
Първо бях барманка в кръчмата на Янев – култов бар до баня Мадара. Емблематично място, само за отбрани хора, нещо като клуб за алтернативни софийски чешити… После дойде  “Калното“, или кръчмата на Иво Дългия – огромна дупка до строяща се станция на метрото, пълна с най-зареждащата енергия, която някога съм усещала на едно място. Най-хубавото време в живота ми! Софийския ъндърграунд, безкрайни разговори за „нещата от живота“, най-яката музика – Front Line Assembly, Front 242, Sisters of Mercy, Stereo MCs, Shaimen, с много алкохол, трева и жесток купон!

Нали знаеш, че тече запис? (смях)
Да, да. Аз съм израстнала с трева, няма да се правя на ощипана. Говоря за време, когато това беше начин на себеизразяване, колкото и тъпо да звучи, сега вече всички пушат. Цялата мода тогава – грънджа, кубинките, обръснатите вратове… После дойде електронната вълна, появиха се Метрополис. Но като цяло деветдесетте бяха жесток купон. Единици имахме достъп до информация и музика, без интернет… После и в България започна да се прави добра музика. Тибетски Сърца ако си спомняш? Които и сега да си ги пуснеш са яки. С Файчето все пак имахме петгодишна връзка и всичко се случваше около мен.

Ти си си била групи?
Абсолютно! Те си бяха звезди – фенки, плакати се подписваха… (смях) Много готино беше.

После Спартакус, после Червило…
О, Червило е по-късно от това време, там вече кокаина навлезе, мутрите… Но тези години, в които още бяхме деца, нямаше такива простотии. Спомням си Файчето и Петър пишеха песните на Мариус, и го правеха вкъщи, денонощно. И неговите, и на Ирина Флорин. Много готино беше. Никакви мрачни хора, никакви тежки наркотици…