Мила Михова

Ще се съгласиш, че онлайн хората те свързват с много други неща, освен операта. От онзи блог от тинейджърските ти години, за който не искаш да говориш до пълнокръвния образ на “инфлуенсър”, заради активността ти и смешните статуси. Излиза, че истинският ти професионален път стои някак в страни, не е познат.
Да, но това е в реда на нещата. Първо — операта по никакъв начин не е масово изкуство и колкото и хора да ме следват, аз не мога да ги вкарам в оперен театър заради това. Избирайки да бъда толкова активна, отворена и комуникативна онлайн, съм наясно, че ще има много хора, които ще ме следват и като автор, и като блогър. Но истината е, че моята професия е тази и ако отделям повече време на всичко останало, никога няма да бъда разпозната като оперна певица в България. Докато не стана на възраст, в която сигурно ще ме канят като баба-прима в театрите. Затова преди време ми се наложи да изясня в социалните мрежи, че повече не възнамерявам да се включвам в медийни, социални или експериментални проекти, ако не съм поканена за тях в качеството си на оперен артист. Не капризнича и не се правя на важна, просто е безотговорно от моя страна да не обръщам вниманието върху себе си като един от малкото млади хора, които успешно се занимават с оперно изкуство в България и не само.

Аз знам, че през цялото време вървиш твоите стъпки в операта много последователно и методично, но изглежда сякаш точно сега ти дойде отвътре да заявиш професията си категорично.
Една от причините, поради които винаги съм избягвала да говоря за операта и професията си в социалните мрежи, е, защото ми се струва несериозно да го правя там. Имам огромен респект към изкуството, към играта, към нивото в което тя се развива и никога не ми се е струвало адекватно да коментирам работата си във Фейсбук. Особено при положение, че именно там е възможно да изпиша страшни глупости и го правя — това забавлява колкото мен, толкова и хората, които ме следват. Но вече стигнах момента на едни доста отговорни изяви. Като Rossini Opera Festival в Пезаро, като концерта с музика на Бьорк, като концерта с музика на Росини в София. Вече съм на ниво музикант, в което съм длъжна да обгрижа своята изява като оперна певица по адекватен начин. И когато ме поканят да правя нещо повърхностно се изнервям.
Много често съм правила неща за пари, защото в началото на една оперна кариера, младият артист има нужда от непрестанна инвестиция в себе си, за да дойде моментът в който, започвайки да изкарва пари от пеене, да продължава да реинвестира. Но преди да започне да изкарва пари като певец, трябва да го прави с нещо друго. В случая, аз избрах да изкарвам пари със себе си като персонаж. Как се създава персонаж, който изкарва пари просто като е себе си, това е феномен на последните 20 години, който не мога да обясня.
Това, което ми се случва професионално в момента е плод на много години труд, подготовка и учене. И още цял живот ми трябва да уча, да търся и намирам себе си като артист. Но има един много тънък момент, в който човек трябва да се научи да не разделя нещата, но и да не ги смесва. И точно в този житейски момент се намирам.

Изобщо не отговаряш на представата за оперна певица, объркващо е, не си в клишето.
В момента нито една оперна певица не отговаря на клишето за оперна певица. Влез в Инстаграм и виж профилите им, как се презентират на света. Анна Нетребко, която е най-голямата звезда в момента, можеш да я видиш в от премиера в МЕТ, през това как мъжът ѝ Юсиф Ейвазов ѝ подарява пейка в Сентръл парк за годишнината от сватбата, до това как пълни чушки. За нея това не е проблем, напротив, това я доближава до хората, които и бездруго вече я обожават. Crazy Anna, която по бански рине сняг на балкона си в Ню Йорк. Crazy Anna, която направи най-голямата революция в оперното изкуство след Калас. Защото това е ежедневният живот, не стоим вкъщи в барокамера, за да се пазим за следващия си концерт. И да уточня, че не слагам себе си и Нетребко под общ знаменател, трябва да съм луда, за да го правя! (смях)
Оперните диви от миналото са оставили впечатлението, че са някакви извънземни същества, които правят единствено това да облекат красивите си рокли и да излязат на сцената да пеят. А реално ние сме хора с ежедневието си, грижим се за къщите си, който има деца се грижи за тях, обичаме да обикаляме магазините и да ходим на кино. Живеем нормалния си живот.

Всичко това рязко стана видимо в онлайн ерата. Тя, според мен, много промени оперното изкуство и в частност — живота на изпълнителите. Сякаш операта спря да бъде онзи недостижим блян, онова високо изкуство, с каквато представа съм израстнал?
Това спря да е така още когато големите тенори излязоха на стадион, това е разделителната линия “преди и след”. За мен един от последните хора, които поддържат онази мечта, онзи блян, е Райна Кабаиванска. Тя е последният жив представител на онази епоха, в която в края на спектаклите са замеряли артистите с огромни букети, а в някои от тях е имало и диаманти. Тя е хванала ерата на диамантите и шампанското. После идва ерата на по-ежедневните диви и се стигна до антидивите.

Ютюб дивите?
Да, като Аида Гарифулина, един от най-големите медийни продукти на операта, която преди няколко години спечели Operalia. В професионалния свят реакциите бяха доста противоречиви — дали тя беше най-добрата, дали беше с най-съвършената техника от всички финалисти, дали това е онзи артист с ексклузивен “it” фактор, който оперният бизнес търси в момента… Безспорно беше най-красивата и беше с рокля на Elie Saab, безспорно в момента нейният Инстаграм е повече котюр, отколкото работа. Но тя се забавлява — снима се във Florence Foster Jenkins с Мерил Стрийп, забавлява се с концерти с Бочели, пее съвременна руска музика, написана за нея. Движи се по тънката граница между младият оперен артист, който експериментира и тоталният поп-фолк в операта. Но трябва да има и такива артисти.

Това не е ли профанизация на изкуството?
За мен не, всичко, което се случва на тънката граница между операта и попкултурата, означава нови публики. Ако има двама артиста, които са направили революция в нашето изкуство, това са Мария Калас и Анна Нетребко.
Калас е най-великият интерпретатор на нашето време, единствената призната за абсолютна дива, макар и за времето си да е била колкото обожавана, толкова и критикувана и то за дефекти, които, обаче, тя е успяла да превърне в грандиозни ефекти. Тя е и първата, която свързваме с диаманти, корабни магнати, висока мода — попкултура, в някакъв смисъл. В университета като отделен предмет трябва да се изучават само жестовете на Калас, самите те изграждат образ. Тя е човекът, превърнал себе си във форма на изкуство. Това е нейната революция, че е успяла да превърне себе си в това, което наричаме diva assoluta. Това означава, че можеш да изпееш един широк репертоар — от Моцарт и барок, до Вагнер и Щраус, при това в една не много дълголетна кариера. Всички след нея могат само да гонят този стандарт, но е невъзможно да се повтори, не само заради качествата ѝ, но и заради времето.
Същото важи и за Нетребко — има много други артисти, които са определяни като вокално съвършени, но нямат нейната харизма и чар. Тя превърна операта в кино, в изключително секси изкуство, в игра с публиката, a оперното пеене — в инструмент на своето актьорство. Пеенето спря да бъде върха и центъра на изкуството. Тя също не е перфектна, но има изумителен глас, изключителен цвят и обем на гласа, всичко свързано с чистите ѝ природни дадености е специално. А в началото на кариерата си притежаваше и зашеметяваща красота и сексапил, с които очарова всички. Тя е супер ествествена, няма я онази хиперболизирана, драматична нотка на театралната игра, онова нещо на което в театъра му казват “не ми играй като оперна певица”! (смях) Нетребко приближи дивата до хората по най-естествения начин, което я превърна във феномен, след който се появи една цяла генерация от нейни “клонинги”, които се опитват да бъдат като нея, но, подобно на Калас, това не може да се повтори.

Ако правилно съм си написал домашното — възрастта на певеца е в пряка връзка с ролите, които може да изпее, не всичко се изпява на двайсет и пет, например, нали?
Това е противоречие в днешно време, заради което много от олдскул феновете и професионалистите се гневят на артисти, които се опитват да компресират репертоара за трийсетгодишна кариера в десет години. Дори Калас не е изпяла всичко за десет години! Рената Скотто, с която преди години имах щастието да работя в опера студиото на “Санта Чечилия” в Рим, често казваше, че съжалява, че е избързала с драматичния Верди и Пучини, защото така е пропуснала възможността да изпее огромни белкантови роли, към които, след определени промени в гласа и репертоара, трудно можеш да се върнеш. Отделно, че и бизнесът се променя и с определени лични ходове, цялата система започва да те приема по различен начин. Например, моя прекрасна колежка, с която учим при един и същи коуч, на 27 спечели конкурса Toti dal Monte с “Норма”, на 28 дебютира в Римската опера с “Мария Стюард”, а на 29 се редуваше със Соня Йончева в “Пирата” в Миланската скала. Сега, след тези чудовищни роли, трудно ще се върне към “репертоара за млада певица”. Ето, скоро ще дебютира “Аида” в Ла Фениче, от Скалата я искат за “Бал с маски”… Днес липсва постепенното изграждане на кариера и репертоар. Изстрелват те в орбита и като в джунглата — силните оцеляват.

Не е ли това необходимото зло за да се поддържа изкуството живо, или е естествено развитие? Публиката е толкова различна в момента, че това да я ангажираш изисква нови средства, нови таланти…
Преди години попаднах в един музей със светлинни инсталации и една от фразите, които бяха изписали беше “All art was once contempоrary”. Това жестоко ме впечатли и промени личното ми отношение към операта. Бях 17-18 годишна и за първи път гледах осъзнато Амадеус на Милош Форман, и една от най-красивите сцени за мен е момента, в който Моцарт и жена му Констанце се качват на една карета, натоварват клавесина му в друга, и отиват при Австроунгарския император. Там той бива настанен насред една морава, свири с клавесина си, а хората наоколо ядат и пият. Даваш си сметка, че докато днес критиците още се чудят какво ли е искал да каже той с този ми бемол във втората част на някой концерт, преди триста години Моцарт е бил човек, който е писал за партита, за пари, за да забавлява хората и да забавлява себе си. И все още е факт, че той е гений, чиято музика директно е слязла от небето.

Има ли някаква хигиена от къде до къде може да си позволи изкуството да пребивава? Много се изписа и изговори за изпълнители свирили или пяли в механа или ресторант. След като Моцарт е бил толкова рокендрол за времето си, защо сега слагаме граници?
Тънката разлика е, че това, което Моцарт е свирил, го е писал сам, свирил е авторска музика един вид! (смях) Аз не бих пяла Моцарт в ресторант или клуб, не бих пяла с микрофон, може би съм задръстена, но не бих. Пях на един пърформънс с храна преди време, помниш какви бяха реакциите. Но тогава знаех, че на фона на една инсталация, която по директен начин показва консумацията на плътта, моята музика напомня, че има нещо извън материята. Така съм съгласна, да. Това са моите граници. И в момента не се сравнявам с никоя певица, аз съм млад артист на моя си етап от кариерата.

Първото ми интервю с оперна певица беше със Соня Йончева, с която, разбира се, сте много различни характери, с различни качества и на различен етап от кариерата си. С нея си говорихме именно за Ютюб реалността в изкуството, за живите излъчвания на спектакли в кината…
Най-хубавото в нашето изкуство е, че имаме много различни нива на изява. Не всеки влиза в star-системата, Соня е първата българка в нея. Когато нещо се качва онлайн, то е одобрено от звукозаписната ѝ компания, което автоматично продава албумите ѝ, а прожекциите на спектакли са начин някой, който няма как да отиде в Метрополитън опера, да ги съпреживее. И те са повод за гордост, защото тя е от малкото български певици пяли там. Оставяме настрана, че е певица с изключителен глас, техника, изключителна харизма, и това е факт, без съмнение. Но фактът, че е печелила Operalia и е от оперното семейство на Доминго, я поставя на високо място в star-системата. Това не я прави нито първата, нито последната българска оперна дива и всеки, който я третира по този начин допуска голяма грешка. Защото има и други много големи имена, въпреки че в България по особен начин се е разпрострял феноменът на забравата. Може би ще прозвучи политкоректно, но аз се възхищавам на Соня и кариерата ѝ. Но също така се възхищавам и на артисти като Александрина Пендачанска, с толкова богата кариера, над 70 роли, пяла във всички големи театри, няма неспечелен конкурс… В този контекст, нейният концерт в НДК миналата година беше нещо невероятно, защото показа пътя на тази кариера, изграждането и надграждането на един артист от световна стойност.

С голям плам говориш за нея.
Тя е един изключително интелигентен, мислещ артист, сериозен професионалист и много добър човек. В нея улавям някакъв творчески гняв, който припознавам и в себе си. Тя е дъщеря на голямата Валери Попова и може би затова и аз, тръгнала по стъпките на майка си, следя много внимателно пътя ѝ. Имам много гняв в себе си, заради случилото се с кариерата на майка ми, както и тя. И двете го имаме, защото кариерите на майките ни не са оценени подобаващо в България. Защото и двете сме израстнали в къща на дива и знаем, че когато има една дива вкъщи, е много трудно да има втора. И заради това ставаш един изключително сериозен, дисциплиниран, самокритичен и нелигавещ се артист. Затова когато пееш, пееш за двама. И всеки път, когато я виждам и говоря с нея, виждам точно това. Тя е и един обичащ младите артист, едни от най-важните неща в професионален план са ми се случили благодарение на нея. Често ѝ пращам мои записи и тя ги слуша, дава ми отзиви. Джиджи е дивата “добро ченге”, тя ме насърчава чистосърдечно и винаги ми казва: “Хайде, чакам те вече да ни пращаш вкъщи!”. За мен това е безценно! Защото да живееш в една къща с дива, която вече не пее, а преподава, която винаги е била свръхвзискателна и критична към себе си, и е такава и като преподавател, е трудно. Аз, като нейна дъщеря, ставам обект на тройно по-голяма взискателност, винаги съм била строявана като войник. Не мога да очаквам излишни комплименти от нея и когато чуя ласкателства, разбирам, че съм се справила много добре.

Чудех се на кога ще споменем Дарина Такова, но ето я и нея, разбира се! Мислех си, дали ще успеем да разговаряме без да споменем името ѝ, защото не исках да те поставям в ситуацията “дъщерята на”…
Беше толкова сладка в Пезаро, по време на Фестивала, защото постоянно се представяше: “Здравейте, аз съм майката на Мила Михова!” Толкова беше прекрасно! Ако има някоя, която в Пезаро да наричат La regina del Festival (Кралицата на фестивала, бел.ред.), това е Дарина Такова. Най-големите ѝ триумфи са били с росиниеви роли за примадона и то на Rossini Opera Festival. Затова за мен да се явя на прослушване сред 500 души и да бъда една от избраните за фестивалната програма за млади артисти, беше огромно щастие и знак за много добре свършена работа до този момент!

Много кармично стана положението. Повтаряш нейни стъпки с този фестивал?
Нормално е. Освен кармично, е и генетично. Гласовете ни са изключително различни, но природните дадености и вокалната ми естетика са наследствено придобити. Моят личен образ за дива е майка ми, защото е най-близо до мен. Има роли, които не мога да възприема изпяти, освен от нея…

Aко не беше израстнала с кариерата на Дарина Такова, щеше ли да се занимаваш с опера?
Няма как да знам, защото музикалния талант е двустранен — аз съм дъщеря на двама музиканти. Освен дивата вкъщи, аз имам баща, който е изумителен музикант — Огнян Михов, кларинетист, саксофонист и маниакален перфекционист.

Звучи ми като да си нямала голям избор с какво да се занимаваш. Единствено се чудя, ако си нямала глас за пеене, какво щеше да бъде?
(смях) Това, което си спомням като дефиниция, за мен като малка, е: “Това дете е много шумно”! Включително ме помолиха да напусна училищния хор, защото много съм се чувала! Та май съм нямала много избор, въпреки че баща ми искаше да се занимавам с други неща. До 12 годишна възраст свирех на пиано, но изобщо не ми харесваше, не го чувствах тоя инструмент. Бях супер добра по солфеж и посредствена като инструменталист. Но винаги съм искала да пея, в пубертета си мислех, че искам да пея джаз и соул, струваше ми се готино.

Имаше ли “побутване” от страна на майка ти в тази посока?
Не, напротив. Тя чувстваше някакъв дълг към това че имам глас да ми предложи да опитам. Баща ми беше против, защото смяташе, че съм прекалено умна за певица! (смях) Той искаше да уча Международни отношения, защото говорех чужди езици и умея да манипулирам! (смях) Според него трябваше да се занимавам с бизнес и дипломация, с интелектуална дейност, което пък се случи с писането.

Семейната динамика свързана с музиката е ясна, вече виждам и пътя ти на артист, но имаше ли някакъв конкретен момент, в който получи благословията на майка ти или баща ти? Един вид, кога разбра че “ставаш” за това, че имаш талант?
Колкото и абсурдно сигурно да прозвучи, аз самата нямам никакъв комплекс, че майка ми е голяма певица, ама изобщо! Никога не съм се сравнявала с нея. Аз съм достатъчно мислещ и осъзнат човек от ранна възраст, за да си дам сметка, че такова сравнение е невъзможно. Ние сме отделни хора, с различни таланти като певици и поведение на сцена. Не съм се чувствала подтисната от това, че майка ми е обожавана, че е имала голяма кариера. Когато пред себе си имаш артист от такъв карат, сравнявайки се с него означава да се сравнявам и с всички други имена с този карат — Кабаиванска, Димитрова… Това означава никога да не повярвам в себе си, напълно излишно е. Плюса е, че майка ми никога не е била онази типична дива с лимузините и нестъпването на земята. Тя винаги е била in your face тип човек. Тя е супер пич и е супер семпла, и няма никакъв проблем да е такава. Според мен това ѝ е спестило и много драми в живота. Нейната роля в моя живот е и да ме приземява когато се налага.

Имате ли такива отношения — с тежки приземявания към действителността?
Всъщност не, защото аз пък не съм човек, който много си вярва и ако изглежда така, то е по-скоро самоирония. И тя го знае. Ако тя е критична и взискателна, то не е за да ме нарани или за да ме кара да се съмнявам в себе си. То е за да възпита в мен дисциплина и самокритичност, благодарение на които сега оценявам действително всеки свой успех, или неуспех, без излишна сантименталност. Всъщност, именно така тя ме превърна в професионалист.

Винаги съм се чудил, в кой момент пишеш реални случки и кога е литература, фикция? Знам, че и много хора си мислят: “Абе не може на Мила все да ѝ се случват такива неща, сигурно си измисля!”
Знам, че е така! (смях) Аз просто имам очи да виждам нещата и ситуациите. Едно гадже така ми казваше и се чудеше как в една и съща ситуация, на която присъстваме и двамата, аз виждам нещата по друг начин. Казваше ми, че имам невероятен талант на разказвач, дори за най-прозаичната ситуация. И да, мен наистина са ме удряли баби на опашка в пощата, наистина съм се возила в автобус в Рим, където имаше дядо, който беше излязъл само по шушляк и гащи, факт, видях го! Всъщност, замислял ли си се колко много хора живеят в сив свят, като си мислят, че животът им е скучен? А реално ние живеем както ние си изберем, в свят, какъвто ние си го харесаме и го видим.

Както казваше един мой учител в пети клас: “Гледате, ама не виждате!”
Като слушането и чуването! Това е и голямата разлика между професионалната и непрофесионалната публика — едната чува, а другата слуша. Аз самата не мога да слушам без да чувам, ама то е професионална деформация…

Като говорим за това — изгубили ли са младите поколения възможността да оценяват изкуството, различните нива и стойности в него? Важни ли са дори теоретичните знания в областта, които да ни помогнат в критерия за възприемане на изкуство? Образованието ли е слабата брънка?
Добре, да оставим настрана, че имам родители класически музиканти. Защото не съм отгледана от тях, те са разведени, имаха активни кариери, всеки пътуваше по неговата си работа и аз съм отгледана от родителите на майка ми, които са обикновени хора. Завършила съм само, изключително и единствено, държавни училища в София, тоест нямам по-различно образование от това на моите съученици. И за мен това образование беше напълно достатъчно. Музика в училище не се учи и слава Богу! План-конспекта по музика в едно средно училище е кошмарен. В един от учебниците, по който съм учила, има на две съседни снимки албум с арии на майка ми и плоча на Лили Иванова, съвсем сериозно.
Също така учехме за музикалните фолклорни традиции по време на жътва и седянка, и всичкото това е в един учебник! И в крайна сметка, часовете по музика и рисуване ги използвахме да си говорим и всички го знаят.

Тоест образованието по изкуство в средното училище няма отношение към възприемането на изкуство в бъдеще?
Казвам, че то няма отношение дали някой ще слуша една или друга музика. Знаеш ли колко много суперобразовани хора познавам, които нямат отношение към музиката, или имат но е в тясно направление? Познавам хора, които обожават например симфонична музика, а не понасят опера. Има хора, които намират Иво Димчев за пошъл и Папи Ханс за окей.

Не мога да не попитам: ти как ги намираш двамата?
Аз ги намирам по обратния начин. Другият проблем е, че тези хора няма да видят Димчев в негов спектакъл, или да прочетат книгата на Константин Трендафилов. Хората съдят по това, което виждат на повърхността. Те смятат, че това, че Иво Димчев е гей, който пее Хубава си моя горо със собствена мелодия, е супер проблем и гавра, а Суперпалав и Кекс е нещо супер забавно и иронично. Иронията, пак повтарям, е, че вече направили тези оценки, те едва ли ще видят другата страна на тези артисти и това е осъзнат избор.

Не е ли въпроса в откровеността на изкуството, което правиш, а не кое ще “превърти интернета”?
Все едно да кажеш същото за мен, защото съм водила предаване от мол. В крайна сметка сме свободни хора, милениъли, които могат да си правят каквото си искат. И ние го правим, всеки в различни измерения на риска да обезцени сериозното изкуство, с което се занимава.

Но ето — има риск!
Естествено, че има риск. Но аз вече отказвам да приемам повече моя риск. Не съм на 23, вече не ме интересува дали хората знаят коя съм. Интересува ме тези, които знаят да го знаят по правилната причина.

Окей, Мила Михова, мислиш ли, че на някого, от тези които ще прочетат интервюто, му пука за операта?
Да! Защото знам, че тези които ще го прочетат няма да са от онези хора, които като чуят с какво се занимавам възкликват: “Йее, моя любим певец е Андреа Бочели!”

Това предполагам е като да кажеш на пианист, че любимият ти е Ричард Клайдерман?
Аз Клайдерман съм слушала само в асансьора, между втория и шестия етаж, съжалявам! (смях) О, и няколко пъти в ресторант…

Ето дойдохме си на попкултурата! За мен имаш една дуалност в себе си — от една страна е Мила, която живее тайния си живот на оперна певица, а от другата е момичето, което живее в момента, със супер адекватно мнение и вкус за всичко, което ни заобикаля.
Аз съм леко странна, на мен всичко ми се случва с леко закъснение. На мен ми е супер, защото правя нещата със свой ритъм. Има хора, които от много малки забиват изцяло в едно нещо и рано или късно има бърнаут. Винаги съм казвала, че дете-чудо не означава възрастен-чудо, клише, ама факт.

Намираш ли паралели между днешната попмузика и тази от времето на Моцарт, която колкото и странно да ни се струва, само преди триста години също е била попмузика? Събират ли се някъде, или са диаметрално разположени?
Има много общо между част от класическата музика и джаза. Един от най-великите примери за това е едно изпълнение на Нина Симон в Монтрьо на Love me you leave mе, в средата на песента внедрява една фуга на Бах. И е толкова логично, такова доказателство, че Бах е най-влиятелният композитор на всички времена, защото всичко тръгва от него. Има много джаз в Пучини, в Щраус, в Стравински. В Равел има много джаз. В джаза има един момент на гениалност заради импровизацията. Това е нещо, което ние белкантистите го правим…

Обясни сега на небелкантистите какво точно е белканто.
Буквално, bel canto, означава красиво пеене. Ако трябва да бъдем строги, всичко в музиката трябва да е белканто! (смях) Но иначе, това е музиката писана от Росини, Белини, Доницети и композиторите от тяхната епоха. Цялата ми формация като певица стъпва върху тези трима композитори и Моцарт.

Кой е твоя любимец от тях?
Мисля, че е очевидно — Росини! Лятото бях в Пезаро, родният град на Джоакино Росини, където всяка година се случва Rossini Opera Festival, в рамките на който се представят три негови опери, представени от звездни състави, плюс една серия от концерти и изяви, представени от млади оперни певци, част от академия Росиниана. Академията от две години се казва Алберто Дзерда, създателя на фестивала. Тази година е 29-то издание на фестивала и 30-та академия.

Колко млади певци участват в академията?
Тази година са били 500, от които 150 са допуснати до прослушване, от които 18 бяхме избрани, а деветнайстият е по обмен с младежката студиа на Болшой Театър.

Как мина за теб тази академия, имаше ли предизвикателства?
Имахме невероятни майсторски класове през първите седмици, след което редица концерти, гала концерт на академията, концерти от балкона на родната къща на Росини, което беше огромно вълнение! Всички колеги бяха страхотни и имаха своя “отличителен белег”, и все пак има едно деление между хора, които могат да пеят Росини и истински росиниеви певци. Това, което отличи мен от цялата младежка академия, беше, че съм характерна росиниева певица и носител на драматичния му репертоар. Репертоар, който изисква и зрялост, но по-скоро конкретна вокална специфика — глас с голям диапазон и характерен тембър. Операта “Пътуване до Реймс”, която представихме, беше малко трудна за мен, защото е комична и въпреки, че в мен хората разпознават смешната Мила, винаги в центъра на абсурдни ситуации, на сцена ми е трудно да съм забавна. Аз натурално нося един меланхоличен и драматичен патос и този спектакъл беше гигантско предизвикателство.

Отзивите?
Критиката беше много положителна, директорът на фестивала каза, че в спектакъла ролята ми е била на най-доброто ниво, от целия период на репетиции и уъркшопи. Давам много голям процент като присъствие на сцена. Голяма роля за това има участието ми в Пощенска кутия за приказки, защото там отдавна съм се дала на публиката, без да се притеснявам. Оказа се, че мога да флиртувам с нея и имам плюса с опит на сцената не само като певица.

Как се чувстваш след този фестивал, каква е чистата ти емоция от преживяното? Какво означава той за кариерата ти?
Като стъпка в кариерата беше супер важно, това е една голяма витрина, където те чуват диригенти, директори на театри, агенти, критици… Щом си там, вече е ясно, че носиш характеристиките да бъдеш росиниев певец. Всички критици са ласкави за ролята ми на Мадама Кортезе, казват, че това е важен глас, който доминира над останалите. Въпреки че това е роля за примадона, интересно е, че са я пяли и Кабайе, и Ричарели, тя е вокално специфична и драматургично неблагодарна. Не мога да кажа, че съм влюбена в персонажа си, че бих я пяла още много пъти, не е моят тип жена и характер. Дори агенти и критици ме съветват да изпея и другите две роли за сопран в операта, които са много по-интересни като драматургия. То е като във Вълшебната флейта — Памина, която пее от край до край, но в крайна сметка излиза Царицата на нощта, изпява две арии и е тя! В много опери е така.

Звучиш като човек с план, сякаш не бързаш и не се състезаваш с очакването на другите за себе си?
Вярвам в идеята да се бърза бавно, знам че всеки има негов си момент на избухване. Това за мен е такъв момент. Български артист от много време не е пял на ROF. Там са пяли Мариана Пенчева през 1996, Александрина Пендачанска през 1999 и майка ми, между 1999 и 2006. Тя вече беше пяла на много големи сцени, когато я поканиха да направи своя абсолютен дебют в росиниева опера, по време на фестивала и всяка година се връщаше там. Много опери, които не бяха поставяни досега, се направиха специално за нея, оттам и прякора La regina…
Самият факт, че аз пея след тях на този фестивал, за мен е комплимент. Аз съм много търпелива и знам добре, че едно събитие може да се третира като огромен шанс и стъпка, но и като изолиран случай. Ако се бях презаредила със свръхочаквания от това, което се е случило там и после нищо не се беше случило, щеше да означава да се срина. Знам много добре какво съм направила, какво ми е струвало да го направя и че ако последва нещо от това, то ще е голямо и красиво. Знам колко мога, знам колко още имам да работя, за да съм още по-добра. Тоест, с това постоянно взиране в себе си, този самоанализ, наблюдаване на общата картина, конкуренцията и движенията в бизнеса, знам какво мога да очаквам да ми се случи и какво трябва да направя, за да се случи. Аз съм щастлива, че веднага след фестивала последваха покани за важни събития. Ернесто Паласио, който сега е директор на ROF, но преди това беше един от най-мощните агенти, човекът създал Хуан Диего Флорез като певец и продукт, изключителен експерт в изкуството и бизнеса, веднага ме покани да изпълня La petite messe solennelle на Росини в Le grand amphitheatre de la Sorbonne в Париж, в деня на смъртта на Росини, като финално събитие за честването на 150-годишнината от смъртта му, която се отбелязваше през цялата 2018, по целия свят. Това беше огромна отговорност, но и най-директната и откровена оценка за представянето ми на фестивала. От това пък последваха още контакти, предложения, възможности, които аз взимам и развивам с работа и с въпросното постоянно наблюдение.

Голям плюс е, че запазваш здравословен мащаб на погледа си над собствения ти живот и ролите в него — социални, субкултурни, ролите ти извън професията.
Да, защото, както казах по-рано, човек трябва да умее да не смесва нещата, но и да не ги дели. В този смисъл, работата за баланс е най-важната.

Предизвиквам те да поразсъждаваш над въпроса защо операта е яка. Като за неподготвена публика го разкажи.
Операта е яка и е важна и необходима, защото тя обединява всички изкуства в себе си. И то е толкова очевидно — в нея има и музика, и театър, и визуални изкуства, и танц… Има литертура… Операта е кино на сцена. В операта има приказки, митове, но има и история.

Като каза кино се сещам за героинята на Джулия Робъртс в Хубава жена, която с всичките си рокли и диаманти реве на опера, без да разбира езика…
Моментът, в който Джулия Робъртс реве, е моментът, в който Виолета (от Травиата, бел. ред.) оставя Алфредо. А какво е Виолета? Тя е куртизанка, която избира да остави мъжа, който обича безкрайно, защото знае, че тя, като куртизанка, с нейната репутация може само да му навреди. Тя избира да го остави… Затова за Вивиан във филма е толкова драматично…

Окей, но ти си подготвена професионално, знаеш либретото и правиш тези връзки…
Ето това е магията на музиката! Наскоро си говорихме, че човек, който не е слушал опера, не знае чужди езици и не познава историята на дадено произведение, ако чуе как Мария Калас го изпълнява, веднага ще разбере с най-голяма точност какво е състоянието на героинята ѝ! Това е мощта на великия интерпретатор, неповторим за всички времена! А и някои опери са написани така, че няма как да не те докоснат. Често се шегувам, че ако ще и баба ми да играе Мими в Бохеми, а портиера ни Васко да е Рудолфо, пак ще плача! Толкова е ясно всичко в музиката, то се разбира. Не трябва никога да забравяме, че хората, които са написали тези опера, са били гении! Не са го написали защото са си казали: “Я аз да напиша една оперка, да забавлява хората”, въпреки че уточнихме, че често е било именно заради това. То просто е “изтекло” от тях, те са онези гении, които са транзита между Бог и публиката. И всъщност е супер абсурдно в момента да ги анализираме на техническа база, защото то е съвършено, защото е съвършено, то е природа! Това е най-великото на нашето изкуство. То е изкуство, защото не е естествено. Но е изкуство, което стъпва на нещо, което е чиста природа. Природата на гения на композиторите, природата на гения на гласа на изпълнителите. Аз съвсем не съм религиозна, но ако има нещо което ми доказва съществуването на Бог, то това е музиката, която правя. Когато застана срещу нея и я видя, и я чуя, и я преведа през двете си гласни струни… Те са ми дадени от Бог, не съм си ги направила аз. Това е доказателството.

Влизаме в “рубриката” музиката е религия?
Да! За мен музиката и секса са най-близки да божествено преживяване. Защото те са от малкото неща, които, преживявайки ги, те карат да кажеш: “Oh my God!”

Да превключим на 2019. Ще те използвам като лидер на мнение и човек с вкус към изкуството: как виждаш съвременната култура в България? По-конкретно, кои за теб са примерите, които са конвертируеми в контекста на световната култура?
Започвам със Соня Йончева, която в момента е визитката на България, в моето изкуство. Рут Колева, Иво Димчев, Георги Господинов, Явор Гърдев, Недко Солаков, Теодор Ушев, Voin. Стайко Мурджев, абсолютно, фантастичен е…

С по няколко думи, защо те?
Иво Димчев по принцип не подлежи на описание, той е като единица за неописуемо, както и единица за абсолютен талант. Кара ме да се чувствам щастлива, че го има, защото той прави изкуството си независимо от всичко. Смел, дори арогантен, прескача всички граници, не го интересува чуждото мнение, а го прави заради личната си потребност от това. Съвсем конкретно — той е вокален феномен. Дори когато сме си говорили с него разбирам, че той прави неща, които не осъзнава, че прави. Той пуска Бог през гърлото си, а най-върховното усещане на сцената е да спреш да бъдеш себе си.
Рут Колева за мен е фин музикант, който е намерил своята ниша, която е бутикова, красива и на много нива непонятна за публиката тук. Тя е интелигентен музикант, интелигентен вокален артист.
За Георги Господинов каквото и да кажа ще е малко. Той е единствения български автор, който може да бъде преведен на всеки език и да бъде разбран, харесан и обикнат.
Явор Гърдев за мен е богът-машина, най-схематично изграденият гений в изкуството в България. Това е човек абсолютно лишен от излишен сантимент и аз обожавам това. Сам по себе си е интроверт, интелектуалец, човек който каквото и да прави, е толкова подплатено със смисъл и послание, че не се налага да използва евтини сантименти, за да достигне до публиката.
Недко Солаков, защото е конвертируем артист, това което прави е понятно навсякъде и аз харесвам такива артисти, другият такъв е Кристо. Който пък май единствено в България е непонятен. Според мен ще стане понятен тук, единствено ако увие Бойко Борисов в чипровски килим.
Voin го познавам от ъндърграунд сцената преди десетина години, когато още не знаехме точно какво ни се случва. Той е артист, който се разви по много хубав начин и това, което той прави в София е важно, защото тази публика има нужда от провокация, тя не е свикнала да гледа такива неща, а отношението към ъндърграунд изкуството в България е почти никакво.
Стайко Мурджев говори театър на езика на хора като мен и теб. Млади, критични, технократи. И притежава една фина чувствителност, която е много малко застъпена в театъра в България.
Асен Асенов с неговата One dance week, който като китайска капка се бори да пробие каменните ограждения на възприятията на хората за съвременен танц.
Да не забравя да спомена двама човека, които безкрайно харесвам! Филип Морозов и Стругаре. Как можах да забравя свети Троян Стругаре Иванов бе хора?! (смях) Според мен той е канал на нещо висше, Троянко е канал, изглежда, че въобще не си дава сметка какво прави, но всъщност е супер осъзнат. Той обединява страшно много неща в себе си. На първо място той е Бог, на второ място Троянко е ебати пича, на трето място Троянко не се интересува от стереотипи, прави си каквото му се прави и го прави страхотно. Той е поет. Този сарказъм, който има у него го няма в никой друг артист. Плюс това, е супер секси!

Един финален въпрос. Кажи ми за теб, лично, какво означава България? Това и по повод “патреотския” тренд напоследък…
На фона на целият този ужас, на който сме свидетели като излезем на улицата, като гледаме новините, за мен винаги България ще бъде годината, в която бяхме на Арена ди Верона и в сезона на театъра имаше Травиата с майка ми, Набуко с Гена Димитрова и Мариана Пенчева и Аида с Орлин Анастасов. За мен България винаги ще бъде, че когато споменеш името на Гена Димитрова, където и да си по света, хората притаяват дъх. България е когато една от най-големите диви на всички времена Рената Скотто каже, че гласът на Гена е все едно Миланската скала да е пълна догоре с Нутела.
Много често ми се е случвало да се замислям дали искам да живея другаде, но на мен тук ми е супер, обичам да съм си в София. Където и да съм била, колкото и добре да съм се чувствала, винаги съм се питала какво щях да правя ако съм в София в този момент. Защото аз обичам София, в нея са ми се случили толкова изключителни в житейски и интелектуален план неща. Срещнала съм хора, които като артисти са променили живота ми завинаги и които аз обичам.
От друга страна България е страната на неограничените възможности и аз го установих в последните десет години, в които си дадох сметка, че ако аз бях един обикновен блогър, където и да е другаде, освен в България, вероятно нямаше да съм това, което съм като разпознаваемост в България. България е място, където имаш възможността да направиш неща, които никой друг не е правил. България е мястото на селфмейд селебритита… И като цяло ти оставя усещането за неограничена възможност да СИ.

Това хубаво ли е?
Окей, в щатите селфмейд селебрити е Ким Кардашиян…

Тук е Николета Лозанова.
Да, но и аз! Както и половината от артистите, които изброих преди малко. Разбираш ли?! Аз се самоопределям като селфмейд селебрити, колкото и безумно да звучи. Имам бенефити някакви, колкото и елементарно да звучи. И като теглиш чертата виждаш, че си разпознаваем с нещо готино, не си се издънил, не си направил компромис със себе си. Това, с което съм популярна, макар и попкултура, все пак е нещо положително, без претенции да съм писател или интелектуалец. Защото никога няма да бъда от ранга на Явор, Нойзи или Жеков. Аз и не искам.

Охо, някой е фен на Нойзи…
Че кой не е фен на Нойзи?! Той е донякъде причината аз да съм, каквато съм. Защото в годините, в които се формирах, четях егоист по религиозен начин. В годините, в които никой не ни учеше да мислим критично, тези хора с ума и натрупванията си ни преведоха през тъмната ера на 90-те в България. Аз го знам и ти го знаеш. Заради такива хора и онова, което са направили, тук още може да се живее в нормална среда.