МиролюбаБенатова

Свързваш ли тази липса на критично мислене, безрезервна вяра във всичко, което изтича онлайн, със стари навици, с времена, в които всичко във вестника и “в телевизора” е вярно? 
Според мен проблемът не е поколенчески, по-скоро е въпрос на „психология на масите“. Всеки един от нас, като самостоятелна личност, функционира по определен начин. Когато се усетиш в група, рефлексите ти отслабват, губиш идентичност за сметка на „общия разум и емоции“. Тогава може да възприемаш и информацията, и случващото се, много по-емоционално, с натрупвания от други събития. Фактите могат да се размият за сметка на чувствата. Така лесно се злоупотребява с емоционалния заряд.

Казваш, че нямаме защитни механизми срещу такава манипулация?
Нямаме, затова и са съществували такива личности като Хитлер, Сталин, да не се връщаме и по-назад — защото действат на несъзнаваното. Скоро четох интервю с Карл Юнг, което е дал през 1938. В него той прави психологически анализ на Хитлер, Сталин и Мусолини, и казва, че Хитлер представлява „колективното несъзнавано на цяла Германия“. В това няма нищо рационално, само дълбоките емоции и комплекси на цели нации. Сега си представи си каква скорост могат да се катализират същите процеси онлайн.

В контекста на темата ни, как четеш днес националното? С глобалността на интернет, евтиното пътуване, миграцията, бързото живеене, дали доктрината за националното не се размива, като следствие на създаването на по-големи държавни организации, на разпадането им, дори само за последния век. Валидно ли е още националното?
Разбира се, че е валидно. Националното винаги го има и една от основните му валидации е езикът. Неслучайно, създавайки Македония преди шейсетина години, Коминтернът първо измисля език. Езикът е голяма част от идентичността на нацията. Знаеш, че е илюзия, че в целия свят се говори английски — говори се основно в Америка и Великобритания. Като си в Италия ти говорят на италиански, в Испания на испански, а в Германия на немски и това е положението. Пропуснах Франция, там особено много говорят английски! (смях) Дори в Америка англоговорящите вече статистически са по-малко от испаноговорящите. Ние сме роби на митове, които не са верни.

Какви други митове употребяваме?
Друг мит е, че някъде там, в чужбина, се живее по-добре. Скоро четох интервюта с хора, които от много години не живеят в България. Един от тях казваше, че не е точно като на екскурзия, че никой не говори за реални неща — пенсионна, здравна система, какво е майчинството например, ако го има изобщо. Ние сме свикнали да вярваме, че Там, неясно къде, но не и тук, е по-хубаво, без да си даваме сметка, че онова, хубавото, е система, в която не винаги е възможно да се включиш от раз.

Какъв е този комплекс, при положение, че много лесно, с няколко клика, можеш да сравниш нещата?
И може би да осъзнаеш, че ако едно е добро, друго не е. В България има много голяма корупция, но и в Италия има много голяма корупция, вероятно по-голяма от нашата…

Кога, според теб, ще преодолеем “корекомския” комплекс, че “онова” винаги е по-хубаво?
Ето това е поколенческо и няма как да мине. Тези, които сега са на двайсет, са се родили и са имали дънки. За нас уокмена и шоколадовите яйца ще си останат вечен култ с елемент на носталгия. Израснали сме с мечтата да отидем Там, където тези неща ги има.

С теб сме част от това поколение и ми е тъжно, че толкова трудно хората се разделят с това мислене. Не за друго, просто не е практично.
Не мисля, че хората, като цяло, са склонни да се анализират чак толкова. А и нямат време. Заети са с това да организират материалния си свят по-добре, дори с цената да гледат възрастни хора. Факт е, че тук нямаш много възможности да си осигуриш бита добре, а икономиката се движи и от хората, които работят в чужбина, които за целта се скъсват да работят какво ли не.

Кое за теб е личният компас, който показва кое е добра история? Кое е полезно за хората?
Аз не произвеждам биохрани. Не живея с мисълта, че съм елемент, важен за човечеството. Историите, с които се занимавам, са историите, които лично на мен са ми станали интересни. Щрих, детайл който съм видяла, дори от обикновена статистика, може да ме провокира и да се разровя.

Имало ли е моменти на съмнение дали дадена история всъщност е добра?
В различни периоди историите са различни. Ти можеш да направиш аналог с твоята професия — може би в началото много си се стремил да направиш най-добрия грим, да вложиш всички техники, които владееш. Обаче колкото по-уверен ставаш, разбираш, че доброто е сведено до прости умения.

Аз усетих това спокойствие от “малкото е повече” към петнайсетата година…
Тогава започваш повече да виждаш истински обекта, а не себе си и какво можеш да направиш с него.

По пътя егото започва да отсъства от работата ти.
Винаги съм се стремила да отсъствам, събеседниците ми сами да покажат себе си, сами да разкажат историята. Сега си давам сметка, че не е задължително да интервюирам двайсет човека, за да разкажа една история. Мога да намеря един и през него да кажа всичко, без да вкарам всички журналистически методи и пак да е ярко.

Без финтифлюшките! (смях)
Които ги можеш, но не се налага вече. Ако на ден първи от професионалния ти път, направиш този прост грим, който можеш сега — никой няма да ти обърне внимание. За да правиш прост грим, трябва да си стигнал далеч. Тогава ти е позволено, тогава ти вярват, че си преценил правилно. Защото си спечелил доверие. Най-ценното на опита е доверието, което води след себе си.

Не съм вярвал, че ще говориш за журналистика на полето на гримьорството, признавам си.
Ама така ли е?

Така е. Защо все забравяме, че във Вселенски мащаб сме някакъв незначителен организъм, говоря за земляните? Как успяхме в този мащаб, населявайки прекрасно място, да създадем такъв свят на отричане, разделение, унищожение?
Друго, което каза моят герой от НАСА, на моя въпрос дали има живот извън Земята, той отговори, че живот сигурно има, но друг е въпросът дали е интелигентен живот. Защото един живот, за да стане интелигентен, каза той, трябва да има проблем, предизвикателство. Така че, всъщност трябва да си дадем сметка, че това, което ни движи не е комфортът, а недоимъкът – емоционален, материален. За да се размърдаш, трябва да ти убива някъде! (смях)

Много ни е комфортен животът, за да еволюираме?
Важното е искаш ли да виждаш, има ли какво да те задвижи?

Позволи ми аналогията — с твоята работа си като боксова круша за обществено мнение. От какъв бетон си, та да не те докоснат такива настроения, да си свършиш добре работата?
Имаш предвид Катуница, може би? Това е репортаж в един специфичен контекст. Но преди да се върнем на Катуница, ще ти разкажа за първия път, когато бях в шок, че работата може да ми донесе негативни емоции. Винаги съм вярвала, че хората имат нужда от истината, а моята работа е да я науча и да им я разкажа. За да са информирани и доволни от това.

Романтично настроена млада Миролюба! (смях)
Да, до 2008, когато научавам, че бащата на Емануела Горсова, жертвата на Максим Стависки, проиграва на хазарт парите от дарителската сметка. Това е злоупотреба с доверие и кражба. Разказвам на хората за тази кражба, с видео със скрита камера от конкретното казино, имам очевидци, всичко ми е бетон, дълго подготвяно разследване… И в един момент — страшен хейт срещу мен! Как мога да покажа така горкия човек?! Много мислих тогава и осъзнах, че хората, публиката, ако погледнем като общност, е като децата. Реагира изцяло емоционално, фактите нямат никакво значение. И разбрах, че аз съм лошата, защото съм убила добрия герой. В случая бащата на жертвата трябваше да е добрият. Тогава беше много трудно да обясня, че бащата на жертвата не е задължително добър. Публиката има нужда от черно и бяло, има нужда от добрия и лошия. Като им „убиеш“ добрия — ти ставаш лош.

Тогава ли скъса с романтика на професията?
Беше ми много тежко. Но аз вярвам, че това което съм направила е редно. Тогава, в интерес на истината, беше важно, че свидетелите отидоха и свидетелстваха в съда. Не се отметнаха и съвсем по мъжки отидоха и дадоха показания. Това бяха работещи в казиното и ми костваше голямо усилие да мотивирам техния работодател, който се нарича Златомир Иванов-Баретата, да повярва в тази кауза. А той не искаше —“ние за клиенти не говорим”, му беше основен аргумент. В крайна сметка постъпи мъжки. Обеща ми и го направи. Ако се беше отметнал, аз излизах долна лъжкиня. До ден днешен върви пропагандата, че омаскарявам Горсов, защото Максим Стависки ми е платил. Не е вярно. Стависки е блъснал момичето и е виновен. Паралелно с това се случва друга история, за която аз разбирам и разказвам.

Тази случка помогна ли ти след това да си по-подготвена в Катуница?
При Катуница имаше голяма лъжа, приписаха ми се думи, които аз не съм изговорила. Лъжата беше повторена хиляди пъти. Да се върнем към началото на разговора — когато има много канали, от които тече еднотипна, макар и невярна информация, публиката придобива усещане за истина, без това да е така. Аз се стремях да помня какво се е случило и да не се поддам на натиска.
Направих си труда да прочета всички съобщения до мен. В тях ме кормеха, убиваха, изнасилваха, убиваха неродените ми деца, клеха ме да нямам деца… Прочетох хиляди варианти на унижението и смъртта ми, независимо че беше тежко. И отговорих на всяко едно, лично.

Наистина?
Да. Всичките ми приятели смятаха, че съм луда.

Оцелява ли се емоционално след това?
Очевидно да. Но не беше лесно. Слава Богу, Люба Ризова, Слави Трифонов и ръководството на bTV, застанаха зад мен. Не мога да кажа същото за останалите. Беше ми много обидно — Волен Сидеров да стои пред bTV, а хората около него с надписи “Миролюба – циганска курва”. При положение, че мен, не тях, е ритал циганин, докато правя разследване за фалшиви документи. Това е само един от примерите за подмяната. Беше удобно в този предизборен момент, президентски и местни избори 2011, емоциите на хората да се нажежат до взрив, а аз да бъда дискредитирана.
Защото не нарекох “национални герои” футболните фенове, които вилняха пред очите на полицията и жандармерията. Обикновената фактология не беше на почит. Това, което ми помогна после е, че не се обидих лично на тези, които ме хулеха. Знаех, че хората, които ме обиждаха, не ме познават и обиждат някаква имагинерна Миролюба Бенатова. И тази фигура като „оживее“ и им отговори лично, нещата се променят. Не, че са тръгнали да ми се извиняват, но разговорът става различен.

Доволна ли си от реакциите си със задна дата?
Тогава не разбираш какво точно се случва, реагираш по инстинкт. В следващите пет години много хора намериха начин да ми се извинят, че тогава са се поддали на емоцията срещу мен. Не се тренира “оцеляване от хейт”. В такъв момент не можеш да извадиш повече, отколкото имаш. Тогава категорично разбрах, че хората възприемат емоционално. Чуват дотолкова, доколкото са наранени. Чуват с раните си. И нещо, което според теб е чисто като факт, отсреща се възприема като от оголен нерв.