Мирослава Кацарова

В какъв момент те намирам?
Между няколко интервюта и на път за Театър на Българската Армия, където ще бъда водещ на второто издание на един доста любопитен столичен музикален фестивал, организиран от Теодоси Спасов. Казва се “Жълтите павета”, много интересен и иновативен фестивал, защото става дума за среща на различни култури, на инакомислещи хора, музиканти склонни към експериментиране. И се случва в България!

Върви ти да водиш – предаване по Jazz FM, сега това интересно събитие. Водиш и хората през музиката и като организираш Plovdiv Jazz Fest.
Водя и по време на моите концерти, защото непрекъснато разказвам за музиката, която изпълнявам.

Накъде водиш хората чрез музиката?
За мен тя е пътешествие и всъщност това, което си мисля, е, че предпочитам хората да тръгнат с нас на това пътешествие, отколкото ние да правим опити да изглеждаме като клоуни и да правим някакви номера само за да спечелим аплодисментите им. Предпочитам да повеждаме публиката на това пътешествие, което е безкрайно, което е бездънно, безбрежно, това което е музиката. Защото музиката е голяма игра.

Музикалното пътешествие обаче има много различни маршрути. Как ще спечелиш някой за твоя?
Няма един… Съвременният артист трябва да бъде свободолюбив. По принцип артистът по всяко време проявява свобода на духа, защото не можеш да се ограничиш само с един маршрут. А този път, който е свързан с джаза, винаги е различен — всеки път, на всеки концерт. И той не изненадва само публиката, изненадва и артистите. Ние имаме някакви представи, някаква яснота накъде да поемем, но там, накъдето тръгваме, ни чакат изненади. И това е много вълнуващо, защото нищо не е свързано с някаква рутина. Точно обратното — нещата се случват тук и сега и затова са очарователни, затова и мисля, че не ни омръзват.

Знаеш клишето, че джазът е нишова, елитарна музика, жанр за разбирачи. В този контекст те питам, как ще спечелиш нова аудитория за твоя “маршрут”?
Джазът не е елитарна музика, той е разбираема музика. Разбира се, той изисква натрупвания, изисква патина, изисква, по някакъв начин, това, което си преживял да кореспондира като стил на живот с този стил музика. Защото джазът е свързан с един по-различен темперамент. Той може да бъде едновременно много медитативен, много откъсваща, даже изолираща от света музика. От друга страна, джазът може да бъде много динамичен, много активен, да те накара да се втурнеш в света и живота по един абсолютно страстен начин. Защото той носи в себе си много страст, заради това имплицитно заложено, вътре в стила, общуване. Общуването е една от причините за зараждането на тази музика. Общуването между музикантите… Как си представяш като възможна импровизацията, ако няма общуване? Когато има истинско общуване на сцената, абсолютно всички хора ти вярват, защото тогава е истина.

Но хората се плашат да прекрачат прага на такъв клуб, където да разберат за това общуване, за тази игра.
Ако играта е истинска нещата се случват. Това е магия, отвъд нас е. Нали знаеш, има една прочута фраза: “Вярвам, защото е абсурдно”. Това се отнася и до музиката.

Защо всъщност, според теб, джазът се възприема за елитарен?
Защото той никога не е бил представян. Никога не е имало достатъчно дълъг период за българина, в който джаза да се представя като музика.

Мислиш, че е локално възприятие?
Абсолютно! На големите джаз фестивали по света не можеш да си представиш колко шарени хора, колко различни… Няма го това клише, че човека, който слуша джаз е някаква бедна интелектуалка с кларкове и дълга пола. Няма го. Има всякакви хора в публиките — и елегантни, и небрежно облечени хора. За мен традицията през годините е била прекъсвана нарочно. А има история на българския джаз, ние не можем да им сложим кръст на тези хора, но е било много трудно, джазът се е смятал за буржоазна музика. Защо Марио Станчев, защо Милчо Левиев, Камелия Тодорова, Йълдъз Ибрахимова са емигрирали? Пълно гонение и унижаване на този тип изказност, защото това е проява на свобода, проява на инакомислие, символ на една демократична държава.

Имаме ли като нация емоционален проблем, щом масата не може да потърси тази чувствителност и на класическата, и на джаз музиката, или е въпрос на образование?
Аз мисля, че по-скоро е образователен момента, защото всяка една диагноза си има причина. Ние не можем да слагаме диагнозата, че тези хора са емоционално недъгави. Причината е именно в този огромен исторически пропуск. В момента, за съжаление, обираме последствията на едно много тежко време. Време на липса на свобода на личността. И то ще продължава още, като последствия. Друг въпрос е, че има една медийна тенденция, а хората са много силно податливи на тази манипулация, медиите просто толерират “другото”. Може би там работят хора, които харесват тази музика (чалгата, бел. ред.) и аз, признавам си, не воювам с този жанр. Моята борба е единствено джаза да го има. Много вярвам, че когато нещата се правят както трябва, при нас ще има все повече и повече хора. Аз не искам да кажа простак на простака. Защото първо, той няма да ме разбере и второ, имам ограничен ресурс — моята енергия. А аз искам да я вложа в нещо хубаво.

Страстта ти към музиката е очевидна. Кога се включи ти в тази игра?
В момента, в който разбрах, че има такава музика — джаз, разбрах, че това е моята музика. Трябва да съм била в седми клас когато осъзнах джаза. Не съм минала през рока както повечето хора, които харесват джаз. Рокът също е една много прогресивна, интелигентна музика, тя е за хора които по някакъв начин пробиват света с идеите си, със страстта си да променят живота. Но аз попаднах в този свят пропускайки етапа с рока благодарение на The Jackson 5, които в началото на осемдесетте не бяха никак популярни в България.

Да не кажем, че Мотаун течението не е било популярно…
Но Мотаун естетиката ме беше спечелила. Четох интервю с хората създали Мотаун. Дадох си сметка, че тази “черна” музика е нещо повече от музика, тя е философия, тя извира дълбоко от душите на едни хора, които са свързали тази музика с болката, с радостта, с всички крайни състояния на човешкия дух и музиката е природно естествено проявление на техния дух. Тя не е пошла, не е просто шоу, не е някакъв опит да станеш прочут. Тя е много дълбоко себеизразяване. Аз си пеех още тогава и се опитвах да пея такава музика. Бях будно дете, четях книги и танцувах, занимавах се със странични от училището неща и си давах сметка, че джаза най-много ми прилича на това, което съм аз и на това, което искам да бъда.

Разбра коя музика се припокрива с идеала ти за себе си?
Да, бях малка, тогава съм се оформяла като личност, правила съм първите избори в живота. Тогава съм се припознавала в разни образи и съм се откривала в хора, книги, музики, които за първи път съм виждала. Чувствах се като откривател през тези години.

Избор ли е музиката, с която се отъждествява човек? Тя ли те намира или ти нея?
Няма според мен такава идея — кое е първото, яйцето или кокошката? Тук нещата са свързани в много плътно, магическо единство и единоначалие. Музиката съществува и ти съществуваш. И когато ти се припознаеш, поради някакви обстоятелства, с тази музика — ти си тази музика. Сега се сещам за нещо любимо на Томас Елиът, който казва: “Като музика така дълбоко чута, ала ти си тази музика, докато музиката трае.” Нещата са в непрекъснато взаимодействие.

Нямаш ли усещането, че в цялата конкурентна суматоха на музикалната сцена, нещата съвсем се размиха стилово, всички натрупвания през различните стилове вече не се разпознават, няма го знанието за тях?
Съвременната музика е еклектична. Тя вече не се спира в много категорични и чисти жанрове, тя понася свободолюбието да се минава от един стил в друг с лекота, без да изпитваш угризения за това. Освен всичко друго, когато става дума за лайфстайл, за избор на музиката, която те определя, всички тези неща са свързани. Защото джазът, до голяма степен, е музика за размишления. Той не е музика за танци, никога не е бил хиперпопулярна музика. Въпреки, че е имало един етап от развитието му, когато е бил музика за забавление — по времето на Луис Армстронг и онези увеселителни корабчета по Мисисипи, и е било тържество на живота. През петдесетте, след войната, когато има икономически разцвет в САЩ, много именити джаз певци са правили големи групи със солисти в големите ресторанти. Хората са ходели с луксозните костюми и перлените огърлици, загърнати в хермелините си и са танцували на джаз. Това са двете епохи, когато той е бил музика за забавление.
Въпреки това, като се има предвид огромния музикален материал, свързан с т. нар. American Jazz, откъдето произхождат джаз-стандартите, цялата музика е свързана с една грандиозна тема — темата за любовта. Това ни определя, това е всичко.
Аз мисля, че когато говорим за лайфстайл, ако си човек, който поставя като приоритет чувствата си в живота, в крайна сметка, рано или късно, джазът става твоята музика. Защото тя е една от най-изразителните музики в това отношение. Да не забравяме и класическата музика, която назад във времето има много ярки примери, които са наистина такава поезия, сами по себе си, че са устойчиви на всякакви дефиниции. Но като че ли в основата на всичко, в крайна сметка, стои любовта, любовта във всичките ѝ проявления. Като самотата, едно от типичните градски състояния, в които съвременния човек неизбежно изпада. Музиката е саундтрак на този тип хора, които обръщат внимание на тези неща, които се влияят от всичко това, които не са дебелокожи, които чувстват света и живота си. Които не се срамуват от чувствата си, не се срамуват да плачат на обществено място, да се смеят на висок глас. В същото време, това са образовани хора, това са възпитани хора. Хора, които пътуват по света, променят живота си, склонни са на новости в него и са смели, дръзки хора. С една дума бих го обобщила така — това са хората, които импровизират живота.

Музиката е саундтракът им?
Това е публиката ни, това са хората, които дори да не харесват джаз, дори това да не е музиката, която слушат в колата си, когато я чуят — припознават част от себе си.

Образованието ти не е свързано с музика. Как Богословието се кръстоса с музиката, която от рано обичаш?
Нещата са свързани, защо си мислиш, че не са?

В каква степен?
Степента зависи от мен, няма обективна степен. Богословието, за мен, е свързано като наука с интереса ми към философията, а тя категорично е свързана с моите лични размишления, още от времето, когато тепърва съм се докосвала до джаза. Без да звучи претенциозно — аз бях много добра ученичка, учех си уроците, винаги съм се стремяла да бъда номер едно и винаги съм се стремяла да чета повече от другите. В Библията е казано — който трупа познание, трупа тъга. И колкото повече се образоваш, колкото повече отваряш кръга на познанието си, толкова по-чувствителен ставаш и неизбежно се превръщаш във философ. Винаги съм се стремяла да знам повече, да отварям този кръг непрекъснато. Това ме превърна във философ, в човек жаден за други познания, за други духовни пространства, които ми се искаше ей така, като един пътешественик да опъна бялото платно и да пътувам… Музиката е част от всичко това.

Закономерен ли е този синхрон в увеличението на чувствителността спрямо увеличението на познанието?
Не мога да направя такова обобщение, защото за различните хора е различно. Била съм свидетел как натрупването на огромни познания превръща човек в жив демон. Защото той става един много ловък манипулатор и познавач на това кой и как може да бъде жертва. Но моят случай не е такъв! (смях) И съвсем осъзнато съм направила избора да не съм такава. Не искам да бъда такава, защото това е морален избор. Моят избор е да се оставя на чувствата.

И пак се върнахме на избора. Защо постоянно повтаряме, че нямаме избор? Наистина ли е така или “нямаме топки” да го видим?
Неслучайно ти казах, че хората, които мен ме интересуват са дръзките хора, смелите хора. Защото да вземеш решение да смениш радикално схемата, в която си изпаднал, по една или друга причина, наистина се иска смелост, иска се да бъдеш дързък, предприемчив. Да проявяваш различността си без да те е срам. Срамът е едно много хубаво качество, хубаво е човек да се срамува от някои неща, а не да бъде безсрамен и нагъл, но това е отделна тема. В случая става дума за това да опознаеш “другостта” си и да не се страхуваш от нея. Да застанеш гордо и достолепно пред всички и да кажеш — това съм аз! И отдолу да се подпишеш! Винаги имаш избор да бъдеш себе си, или да си в масовката на собствения си живот. Сега, ние няма да сме като Кашпировски и да повтаряме на масите: “Имате избор”, не, няма да им казваме така. Трябва с музиката си да ги накараме да си задават въпроси. Защото отговорите всеки сам си ги дава. Джазът във всичките му линии е музика, която води любовта към живота, най-голямата ни ценност. Ако обичаш живота, ще направиш всичко възможно да се пребориш с обстоятелствата, с граничните ситуации, в които си изпаднал, кризите, депресиите, дъното… Това са личностни категории, при които ако си там и не искаш да погледнеш нагоре — оставаш си там. Много е страшно.

Толкова ли сме се разглезили днес, че не ни се излиза от комфортната бездействена зона?
Попадаме в една схема доста често. Когато нещо се получава много добре, става навик. Получава се живот от навици. Човек се идентифицира с него и пропуска да види, че отвъд навика съществува един друг свят, който е пълен, който е плътен, който обаче е провокативен. Той не е лесен. Не ти казва някакво ежедневие, което всеки ден е едно и също, а ти казва — днес се събуждаш и денят ти ще бъде изненада.

Така ли се събуждаш всеки ден?
Така, всеки ден! Възприела съм го като начин на живот, защото аз не ходя на работа от осем до шест, всеки ден променям деня си според нещата, които са насреща, защото сама си избирам нещата, които да правя. Кога да си правя концертите, кога да си правя предаването, дали и кога да направя фестивал. От друга страна кога да отида на пътешествие със семейството си, кога да избягам от града…

Тежки избори! (смях)
Ама знаеш ли моя избор колко по-лесен е от този на човек, който си знае деня по минути? И знаеш ли защо? Защото съм извървяла дълъг и нелек път на себепознание. Просто знам какво искам.

Излиза, че страхът от избор всъщност е страх от това, че не знаем какво искаме?
Да! Аз знам какво искам, искам любов, това е всичко! (смях)

Готов слоган — “Жената, която знае какво иска!”
Но няма какво да продам със този слоган! А и любовта, освен извинение, е и причина да не продаваш чрез нея. Има една пиеса в джаза, която се казва Love for Sale, свързана с тази любов за продан, която е прочута от древността. Били Холидей е единствената певица, която решава да изпее различно този бърз суинг, да го изпее бавно и протяжно. Ето това е метафора за избора. Защото Love for Sale е много тъжно нещо, не е бързо и игриво.

Разкажи ми за Plovdiv Jazz Fest, който организираш?
Ако трябва да бъда откровена, никога не съм си мечтала да правя джаз фестивал, но винаги съм правила джаз концерти. Откакто съм започнала да се занимавам с музика, аз съм човека, който организира и движи всички неща. Напоследък имам късмета да работя с един малък екип от помощници, които са близо до мен, вече са опознали какво искам, как го искам и ми помагат. Извървявам онзи невидим път на независимият артист, за да се кача на сцената и да пея. Затова от една страна мисля, че съм подготвена да правя нещо подобно, а от друга — бидейки в JazzFM вече 14 години и наблюдавайки какво се случва в съвременната музика, всяка седмица, си дадох сметка, че бих могла да направя такъв фестивал. Защото имам опит и имам поглед върху това, което се случва в световната музика, световния джаз. Бях поканена за това, в последствие спечелих обществена поръчка за финансиране от общината и започнах да вървя по един път, който сам по себе си ми стана интересен, и се оказа, че не е и толкова труден. И се оказа, че нещата някак се нареждат. Когато преминават плавно едно в друго, разбираш, че не искаш да правиш нещата за себе си, а искаш да си полезен за повече хора. Иска ми се този празник, който аз осъзнавам насаме със себе си, в студиото, да ми се случи в една среда от хора, да мога да ги виждам, да съм част от тях и да ходим заедно да слушаме тази музика. И да стане един истински обмен. Дадох си сметка, че този фестивал дойде съвсем естествено. За четири месеца, моят малък, но изключително интелигентен и прогресивен екип направи чудеса.

Похвали се, сега!
От 02 до 06 ноември поканихме трима хедлайнери, в чиито график влязохме в последния момент. Отваряме фестивала с Кърт Елинг, който е един от най-добрите съвременни джаз певци, печелил Грами за най-добър вокален джаз албум. А откакто създава албуми, всеки един от тях е бил номиниран за Грами. Той идва на Plovdiv Jazz Fest с най-новия си албум, Passion world, от това лято, много поетичен, лиричен и разбираем албум, много елегантен. Идва и със своя квинтет, навръх рождения си ден! Ще празнува с нас! Втората вечер е посветена на инструменталния джаз, като ще видим една група специално създадена за фестивала – Октет Пловдив. Млади и много прогресивни инструменталисти, всичките родени в Пловдив, доказани професионалисти. Вторият концерт на тази инструментална вечер е новия албум на Живко Петров трио с Еко и Димитър Семов, а след тях е хор “Детска китка”, които ще изпълнят джаз стандарти. Третата вечер е поверена на четири дами – Белослава, Хилда Казасян, Андрония Попова – Рони и мен. Ще пеем в компанията на джаз трио и вечерта се казва “Четири дами пеят джаз” защото…

Лейди пее джаз…
Точно. А хубавото е, че има една много приятна енергия помежду ни и като се замисля, за първи път четири дами, на една сцена, ще пеят тази музика с индивидуални и общи изпълнения. Следващата вечер е на фамилията Толстой. Казвам го с чувство за хумор, защото се оказа, че фамилията предизвиква по-голям интерес отколкото музиката на Виктория Толстой, която всъщност е забележителна джаз певица, трето поколение шведка, пра-правнучка на Лев Толстой. Много красива, с много магнетично присъствие на сцената, с много красив, еластичен, висок, гальовен глас. С много дълбока концепция за генералната отличителна черта на скандинавския джаз — мелодията. Тя също ще предстви последния си албум, заедно с пианиста Якоб Карлсон. Последната вечер е Росалия де Соуса, нашата любимка, която прави прекрасен акустичен микс между боса нова и джаз. Това са само международните хедлайнери…

Звучи като елитен клуб?
Наистина, това издание на Plovdiv Jazz Fest си е поставило амбициозната задача да покани само актуални изпълнители и понеже фокусът тази година е вокалния джаз — основно певци, които наистина влияят на съвременната музика. Това, което е важно, е че всички те са в афиша на европейските джаз фестивали и хора като мен, които обичат такава музика, си купуват самолетен билет, отиват някъде си и ги слушат. А сега те ще са тук срещу трийсет лева! За мен това е вид комплимент, защото видях, че е регионална заблуда, че тези хора не искат да дойдат в България, защото България е някаква дупка, примерно. Е не е така, те искат да дойдат!

Има ли съпътстваща програма?
Добре е да се знае и за тази програма, която от една страна ще бъде от концерти в клубовете — Bee Bop Café и Петното, където ще свирят млади банди като Southwick, Павел Терзииски със Скилър, Павлета Ценова с Brazil Acoustic, а от друга страна ще има литературно четене на писатели, които обичат да слушат джаз организирано от Катя Атанасова, като ще има селекция от музика от Koka Mass Jazz, върху текстовете, които ще се четат.

Звучи като пълнокръвно джаз преживяване.
Имаме още! (смях) Имаме изложба на художници, които слушат джаз. И нещо важно — майсторски клас на един от най-добрите съвременни преподаватели по вокално изкуство, която живее и работи в Берлин. Казва се Анете Гьорес и ще направи тридневен майсторски клас заедно с утвърдени и млади певци. Много е важно, че ще има обмен на творческа енергия. Ще направи и една голяма публична лекция за всеки, който работи с гласа си – актьор, журналист, певец, всеки който се интересува как гласа му би го представил най-добре. Защото това е онази духовна част от нас, която е безплътна, но без нея не можем.
А Jazz FM ще излъчва цялата си програма от Пловдив.

В личното си качество на артист какво подготвяш?
Вече записах новия си албум, който се казва “My Cinema” и който включва почти изцяло миналогодишната ми концертна програма. Това са прочути филмови теми и не толкова прочути, някои от тях — инструменталн, превърнати в песни, от филмите “Говори с нея”, ”Ново кино парадизо”, “Криле на желанието”, ”Един мъж и една жена”, “Пина”… След концертния цикъл от петнайсет концерта сега се подготвя албума. В изчакване съм да се уредят правата на някои от песните, така че след фестивала ще се концентрирам върху албума, за да се случи легално, да бъде красив, да изглежда добре и да представи едно ново пътешествие в света на филмовата музика. В него съм включила и три авторски пиеси, по мои текстове и музика на Мирослав Турийски, които са в стилистиката на филмовата музика. Това следва от мен, иначе аз вече мечтая за следващата година, за следващия ми концертен проект, който ще бъде силно провокиран от моето предаване Дезафинадо. Мечтая си да изпея авторска музика върху някои от любимите ми съвременни български текстове, готови поетични текстове. Като от тези текстове ще се изхожда за музика, производна на джаза.

Покани аудиторията в Пловдив?
Елате, защото джазът не е елитарна музика, той говори на сърцето ни. Аз вярвам, че нашата публика винаги е от много интелигентни, много чувствителни, прогресивни хора, които са имали детска стая в детството си, където са имали онези важни моменти на усамотяване, в които са разбрали, че пътя към себе си е най-важен.