Ража & Илиана

И двете имате различни биографии преди настоящият ви проект. Да започнем от това как се създаде Dead’s Man Hat?
Р: Аз имах друга банда преди това — Raja & The Band, с която правехме основно кавъри, акустично. С новата група исках да обединя формáта на група, с по-мощен звук, с авторска музика. Така през 2016 издадохме първия си сингъл – After Midnight, който беше акустичен, а през 2107 — Little Cars, който вече не е акустичен.

Колко авторски парчета имате вече?
Р: Имаме девет записани песни и няколко нови парчета, върху които работим в момента. Като цяло нямаме някакъв проблем в писането на песни. Аз пиша основната мелодия, текста, кантото и след това с Илияна разработваме парчето, а с момчетата от бандата го довършваме.

Интересно ми е как функционира тази колаборация? Илияна, ти си позната и като танцьор, и като инструменталист, тук се включваш и с беквокали. Ража я познавам само като вокалист. Как се намерихте творчески в този проект?
И: Аз като цяло бях спряла да свиря (Илияна свири на виолончело б. а.), занимавах се основно с пърформанс и танц. Но имах някакъв визуално-музикален порив и правех пърформанс в едно пространство за експерименти — The Fridge, то не съществува вече. И аз със виолончелото, облечена като елф правя пърформанс там, на който дойде Ража. След като ме е чула, тя дойде в бекстейджа, започнахме да си говорим за музика и така решихме да пробваме да създаваме заедно музика.
Р: Аз винаги съм била фен на виолончелото, когато свиря или когато си представям музика. Попадайки случайно на този пърформанс, сякаш нещата се наредиха сами. Решихме от любопитство да пробваме какво ще стане и след само две репетиции вече бяхме на сцената на София Диша. Това се случи през 2014.
И: Още от началото всичко просто се изливаше, пълен синхрон! Може би и затова толкова бързо се случиха нещата с първото ни свирене пред публика.
Р: Хората, които са ни чули тогава явно са ни харесали много, защото започнаха веднага да ни букват за участия заедно. Така тръгна всичко. Събирахме много хора, а това за клубовете е важно, до ден днешен е така. Разликата с началото е, че сега е по-професионално, с идея, с авторска музика.

Усещам една плавна градация на случващото се. Можем ли да кажем, че нещата стават професионални, ако можем да конкретизираме изобщо що е то “професионална музика”?
И: За да ти се случват нещата си трябва професионализъм. Трябва работа, да вложиш мисъл и…
Р: И отдаденост! По това време аз работех друго, но в момента “работя” само музиката.

Какво си работила по това време?
Р: Работех в офис от, може би, осем години, за онлайн гейминг — в арабския маркетинг отдел и community management. Преди да започна да пея не съм свирила на инструмент, освен като малка на пиано. Започнах да свиря на китара на 22, научих се сама за няма и година, по осем-девет часа на ден. Близките ми приятели сигурно още си спомнят този прекрасен период на фалшиво свирене! (смях) 

Кое беше водещо като мотивация да се научиш да свириш? Музиката като цяло или това да акомпанираш пеенето си?
Р: Единствено музиката, тогава не знаех, че мога да пея! (смях) По това време слушах музика постоянно, бях фен на акустичните изпълнения, бях изгледала всичко в Youtube. После ми подариха китара. И когато почнах да си припявам с китарата, приятелите ми казаха, че го мога.

Kaк на такава възраст се запознаваш с блендата на гласа си, разбираш кое е точното за твоя глас и вкус? Ти не си X-Factor форматиран глас, много по-инди звучиш. Имитирала ли си някого, учейки се?
Р: Не. В начсалото просто влагах чувство. В последствие започнах да осъзнавам, че имам специфична бленда. И явно много обичам това, което правя, щом вече не съм в офис!

Към настоящия момент чувстваш ли оправдано напускането на “сигурната” офис работа?
Р: Разбира се, иначе щях да си търся работа в момента! (смях) Истината е, че музиката е в мен от много ранна възраст, нонстоп със слушалките или с музикалните канали, просто сравнително скоро ѝ се отдадох.

А ти, Илияна, от друга страна, си със музикално образование, нали така?
И: Да, аз още от петгодишна съм насочена натам. Била съм много музикална и никога не е било въпрос с какво ще се занимавам. Завърших музикално училище, после влязох и в Музикалната академия, обаче в този момент ми се случи идването в София и нещата взеха завой. 

Аз си те спомням от множество участия, в които и танцуваш, и свириш. Беше яката танцуваща мацка, която и свири на виолончело…
И: Да, а преди това бях виолончелистката, която много обича да танцува! (смях) Академията нямаше много шанс, защото започнаха да ме канят за много участия като танцьор, без да съм взимала и един урок…

Гледай ти, а аз така съм те запомнил, за инструмента разбрах впоследствие…
Р: Е то и аз съм учила финанси в УНСС… (смях)

Ясно, събрали сме се тримцата с почнати и недовършени виолончело, финанси и филология. Чудесни сме! (смях) Дефинирате ли стила си или няма как да вкарваме нещата в коловоз?
Р: Инди, индипоп…
И: Или индирок с електрозвучене. Напоследък електрозвученето е много застъпено в рок музиката.

Умишлено ли търсите такава еклектика или смесването на стилове вече е норма? Виждам паралел и в други изкуства, не само музиката. Има ли все още чистота на жанровете?
И: То е естествено стечение на нещата. След като електронната култура вече не е ново явление, а е претърпяла развитие, е нормално да се смесва с инди или рок.
Р: В днешни дни познаваме и слушаме всичката създадена досега музика, тези преплитания са естествени. Сещам се за един цял албум на Radiohead вдъхновен от техното — ОК Computer. Една класическа, депресарска рок банда, която стъпва на техномотивите в този албум. Така че ако се ограничаваш като артист, се ограничаваш от света.

Малко като дебата дали цифровата фотография е “развалила” класическата аналогова като стойност.
Р: Същото е. Дали един красив портрет е на филм или на цифров носител няма отношение към качествата му. Няма смисъл от спор.
И: За мен всички ограничения или норми, които се поставят пред едно изкуство, го унищожават.

Нека да върнем темата към професионализма. Всяко изкуство е и личен порив на артиста за изразяване. Има артисти, които може би нямат нужда от публика и тяхното изкуство е “чисто и неопетнено”, но когато артистът представя изкуството си пред публика, неизбежно се преплита с навици, дисциплина и правила, които наричаме професионализъм. Чистото изкуство може ли да съществува без тези условности?
Р: Няма как. Ние може да си творим и да си композираме, и да си пеем много хубави неща, но без екип и отговорности тези песни няма да видят бял свят.
И: Повечето хора не осъзнават, че каквато и музика, или изкуство да правиш, то не се случва от само себе си. Много е натоварващо и отговорно как ти самият се представяш пред публика. Така че е много важно това, което правиш да има някаква структура, организация, така че самата ти личност да може да изнесе отговорността на сцената. Няма как да се справиш иначе, поне не и дългосрочно. Може да издържи например година, но самият артист няма как да понесе всичко това за дълго, без да се структурира.

Някой може да каже, че е артист и не подлежи на норми и правила?
Р: За мен е много тъпо да оправдаваш недостатъците и действията си с това, че си артист.

Всъщност, трябва ли да е лесно изкуството? Опитвам се да изследвам мотивацията ви когато правите нещо въпреки, а не заради системата. Най-общо казано, хората не виждат смисъл в такива усилия.
И: Изкуството си е изкуство, то е абстракция. Не може нито да е трудно, нито да е лесно.
Р: Моят смисъл и мотивация са любовта към музиката. Аз бях в съвсем различна среда, нямах никаква представа какви хора населяват музиката в България, с каква общност ще се запозная. Просто бях обсебена от музиката и не съм мислила дали ще е лесно или трудно. В последствие човек се сблъсква с много прозаични обстоятелства, но трябва да си умен и да внимаваш в стъпките си, така че да живееш добре с това, което обичаш.
И: Да правиш това, което обичаш и да изкарваш пари от него е мечтата на всеки! (смях)

Свикнали сме в последните години, че държавата не помага на изкуствата. Това проблем ли е?
И: Не е точно така, всъщност. Но когато такава помощ идва от ниво държава, трябва да минеш през една бюрократична система, което може и да е демотивиращо, но варианти има, информацията е достъпна. Можеш да получиш държавно финансиране, но изисква определени усилия. За да ти се получат нещата, винаги е свързано с полагане на усилия, а не с оплакване и чакане наготово, както се казва. Нашия албум, например, е частично финансиран от Национален Фонд „Култура“ към Министерство на Културата.

Ража, помага ли ти опита от работата в офис, за да планирате и структурирате вашия бизнес, с музика в случая?
Р: О да! В комуникацията с хора, в по-професионалната комуникация, конкретно. Е, малко съм се отпуснала, не съм на бюрото в 8 всяка сутрин! (смях) Несъмнено съм спечелила от този опит.
И: Най-вече в онлайн комуникацията, тя е професионалистът в групата! (смях)

Възможни ли са плановете в бъдеще, при положение, че в реалността ни, вече всичко се променя с дни? Има ли смисъл от планиране? Как го усещате?
И: Мисля, че вече плановете за бъдещето не са такива, каквито бяха! (смях) Нашето поколение е несравнимо с това на родителите ни. По тяхно време плановете са били по-дългосрочни. Живота вече не е такъв, плановете не са дългосрочни в нито една сфера. Хората постоянно сменят работата си, например. Така, че според мен сега живеем с някаква насока за бъдещето и е по-здравословно да не плануваме повече от пет години напред.

Какви са вашите краткосрочни мечти?
Р: Да пътуваме и да свирим…
И: И да записваме, за да оставим нещо след себе си…
Р: Но това е насока, не план. Трябва постоянно да си пластичен и гъвкав, за да правиш нещата, които обичаш. Всичко се променя много бързо и е безмислен всякакъв хейт или пък сравнения какво е било преди, какво е сега. Нещо, в което живеем в България вече много години…

Поколенческия сблъсък сякаш става все по-сериозен?
И: За мен, него винаги го е имало, във всички времена. Дори в рамките на ХХ век, хората от 40-те са много различни от тези през 60-те, светът се променя точно толкова бързо.

Имате ли наблюдения каква е вашата публика?
И: Имаме голям късмет, че нашата музика се харесва на широк възрастов диапазон от хора. Идват от актуалните тинейджъри и хипстъри, до над 45-годишни. Но, според мен, не възрастта обединява нашата публика, а някакъв вид интелектуално удоволствие от музиката. Това не са хора, които търсят бързосмилаем поп, търсят други неща, в дълбочина.
Р: Другото е, че ние не създаваме песни за конкретна група хора, напротив. Много е интересно да видиш, след това, в клуба какви хора са дошли да те чуят. Тогава разбираме за кого сме създали нещо…

Името Ража е екзотично за нашите ширини, как се възприема?
Р: Много хора си мислят, че е псевдоним! (смях) Аз съм дете на палестинец и палестинка, които са живяли в Кувейт, където съм родена. През 1992 се местят в България, когато съм на три, и от тогава живея в София. Въпреки пътуванията междувременно, базата на семейството е тук в София.

Семейството ти мюсюлманско ли е?
Р: Да, аз съм мюсюлманка, но семейството ми не е строго религиозно.

Интересно ми е как се поставяш по скалата националност, религия? Задавам ти въпроса в контекста на всичко, което се случва в последните години, поляризацията във възприемането на религиите, манипулирането на хората. Ти как се определяш?
Р: Мисля, че това, за което говориш, е плод на целите и политиката на малък брой хора, които разделят и настройват едни срещу други не само различните религии, а и самите мюсюлмани. Те настройват всеки срещу всеки. Аз не искам и не се определям като националност или религия. Аз съм човек на първо място. Това, което ме вълнува, е несправедливостта от едни хора към други хора, независимо от националност, география или религия. За мен значение има единствено дали човекът срещу мен е добър човек, нищо друго. Разбира се, взела съм нещо и от арабската култура, израсла съм в арабска къща с всичките традиции и култура. Но съм избрала да се възползвам от всичко хубаво, което може да ми предложи живота във и извън дома ми.

Предполагам осъзнаваш колко е объркващо да си палестинка родена в Кувейт, да си мюсюлманка, да си израсла в България, да говориш прекрасен български и да си вокал на група на име Dead’s Man Hat? Това е сложна мисловна конструкция в силно фрагментираното мислене на масовия българин. В нечия глава, бидейки мюсюлманка, вече си с хиджаб, най-вероятно…
Р: Честно казано не съм усещала на гърба си такива предразсъдъци, освен в тинейджърските си години, когато ми се е случвало да се сблъсквам с необразовани и некултурни хора, които са ме засягали по някакъв начин. Но то е все едно някой като каже, че е християнин, аз да си представям поп, или жена със забрадка и голям дървен кръст. Абсурдно е. Това са клишета вкоренени от медиите. Била съм и в Сирия, и в Йордания, и от личен опит знам, че клишето със забулената мюсюлманка не е вярно на сто процента. Обаче правя разлика със Саудитска Арабия, където е вярно.

Един малко едромащабен въпрос. Как виждате света, в който живеем в момента? Какво е вашето отношение към него и как вие се поставяте в него?
Р: Аз виждам нашия свят разделен на два свята. Единият, с всичките си граждански свободи, свобода на пътуване и право на изразяване и друг, в който тези неща са само във филмите и изглеждат недостижими за милиони хора. Това мен лично много ме натъжава. И ако мога да направя едно сравнение между кампанията #MeToo в Холивуд и правата на жените в арабския свят, е тъжно как светът се събужда за едни проблеми, а за други дълбоко спи. Не подкрепям никаква форма на насилие и съчуствам на всички жертви на сексуален тормоз, но арабските жени нямат почти никакви граждански права. Заключението, че живеем в различни светове, в различни реалности идва само, но то е много тъжно за мен. Искам тези реалности да се обединят. Сякаш не осъзнаваме, че в голяма част от нашата планета има огромни проблеми, и живеем в сигурните си балони на благоденствие. Иска ми се всички хора да започнем да мислим за всички хора.

Какво би било твоето послание към хората, които живеят в затворения свят на стереотипите?
Р: Да четат повече книги и да са любопитни към света! Не само от Христа насам или последните двайсет години. Да отворят мащаба на знанията си и към древната история и философия на човечеството. Ще направят връзките и ще разберат, че света е само една представа за него, която е предложена, не е истинският свят.

Да се върнем на музиката. Илияна, ти си свидетел от първа ръка на, както ние си ги наричаме – “Златните години на БГ попа”. На какво се дължи тази наша носталгия, на нашето поколение, към музиката на Нулите? Превъзхождаше ли тогавашната поп музика сегашната?
Р: Ако трябва да сравнявам онази музика, когато бяха активни Каризма, Руши, Нина Николина и много други, със сегашната, сякаш тогавашният поп беше по-музикален, имаше повече музика в песните…
И: На мен май сега ми е по-интересно от тогава. Сцените бяха по-големи и имаше по-голям интерес и тръпка. Но според мен, ако тогава имаше интернет, в степента на днешния ден, сега нямаше да чувстваме тогавашната музика толкова важна, не съм сигурна, че тогава беше по-качествена. От една страна, това бяха годините, които бяха по-близо до началото на прехода и хората чувстваха по-голям глад за нови неща. От друга страна и в световен мащаб се правеше по-друга музика от сегашната…

А в контекста на интернет и това, че музиката вече е световно достъпна, усещате ли липса на приемственост между поколенията — и на слушатели, и на творци? Има ли новата българска музика своя обща посока или нейното ДНК е разкъсано на кратки времеви фрагменти, без връзка помежду им? Имам усещането, че не ценим дори краткия път, който е изминат за последните 30 години. Трудно да обясниш на тинейджър, че не всичко в България започва със сегашните хитове. Кой трябва да носи тази отговорност?
И: Това е моя “любима” тема… Според мен медиите носят тази отговорност, за скъсването на тези връзки между поколенията. Парадоксално, към настоящия момент, колкото и да са консервативни, само обществените БНТ и БНР, от националните медии, правят проучвания за нови артисти, нови интересни имена, които да представят в ефира си. Останалите големи медии залагат на сигурното, готовите музикални формати и лесно смилаеми продукти. Никой не търси новото и качественото. Разбира се, че ще се въртят актуалните поп и арендби неща, но ограничавайки ефира основно до тях, няма как да се чуе и другото.

Чувствате ли се късметлийки, че работите и се развивате в интернет ерата?
Р: Разбира се, както се разбра — няма как да наблягаме на телевизия и радио, а основно на онлайн промотиране, нещата се случват там.

Нека да ви вкарам малко в темата за суетата. В каква степен имиджа, който имате, или създавате, е важен за вас като артисти? Хората слушат ли и с очите си?
Р: Според мен, генерално хората се впечатляват от цялостната харизма на артиста. Иначе аз съм от хората, които вярват, че артистът трябва да изглежда добре на сцената. Грехота е да имаш шанса да се изразяваш от там и да се появиш, сякаш си отишъл до магазина! (смях) Това е и форма на уважение и към публиката, и към изкуството ти.
И: Аз мисля, че суетата е важна и е нещо хубаво, когато си на сцена. Но е много важно да намериш онази тънка нишка на собствения си образ. Мога да дам пример с поп-фолк артистите, при които има един копи-пейст, един генерализиран образ на всички от жанра, което е безумно. За мен е важно образът, който представяме на сцена да е автентичен, да е нашият образ. Аз самата съм фен на модата като изкуство и понякога се вдъхновявам от модните седмици. Забелязала съм, че често модната сцена може да е вдъхновител за други изкуства и процеси. Тя работи с много по-големи трендове от това кое е модерно да облечеш.

От къде дойде името на групата?
Р: От една шапка “Made in Chechoslovakia”, с Шейкъра бяхме на плажа и се бъзикахме, за това че е направена в Чехословакия и все едно е на някой умрял, и той каза: “Tова е dead man’s hat!”

Как ще се казва албума и защо го кръстихте така?
Р: Албумът се казва Emotional Shortcut, защото песните в албума са много различни и всяка една изразява различна човешка емоция. Някак го усетихме като пряк път към нашите чувства.

Колко време отне този дебют и как бихте описали пътя му?
И: Песните са написани в период от две-три години, съществената работа по албума започна средата на 2018, тогава влязохме във Второ Студио на БНР и започнахме записи. Влиянията и вдъхновенията са много, събирани в главите ни през целия ни живот и това е една малка част от това, което възнамеряваме да покажем за напред. Тук е моментът и да благодарим на нашите приятели и семейства, които не спират да ни подкрепят, на БНР, че ни предоставиха студиата си за записи, на Янко Генов, който ни свърза със Скот Халидей, който миксира голяма част от албума в Ирландия, на Ташо и Ерсин от Jeremy?, че ни свързаха с Янко, още като направихме Little Cars и за тяхната работа по тази песен, на Национален Фонд „Култура“, които частично финансираха албума, на брата на Ража Ахмад ЕлМад, който направи дизайна и предостави авторските си снимки за обложката, и на Михаела Ненова, която записа цигулка в една от песните!

Има ли парче, което за вас лично се откроява като емоция или спомен от другите?
Р: Най-харесвам Turn Around, написах я преди три години и емоцията в нея се разви и прие различни посоки. Самата песен е написана бързо, на един дъх.
И: Определено моята лична музикална гордост е щрайхът в баладата Before It All Comes Down, където излях емоции, които бяха малко позаспали в мен, от времето, в което се занимавах с класика.