Рут Колева 2

Няколко дни преди втория ти концерт със Софийска Филхармония в зала България, можеш ли да обобщиш разликата между него и първия?
Много динамика и някакво помъдряване, валидно и в личен, и в професионален план. Първият концерт в зала България беше много емоционален, защото за първи път ми се случваше този мащаб на концерт, с филхармония. Сега е осъзнато и се гони конкретно ниво. Тогава не беше ясно какво точно ще се случи и нямахме стандарт. За щастие беше много хубаво! Сега вече знаем къде в пространството е онзи концерт, като ниво и сме се постарали много да го надградим. Оказа се, че с предния сме вдигнали летвата и сега изискваше повече усилия, за да направим този по-мащабен и по-цветен. Като осветление, звук, сцена, гости… Програмата е по-дълга, и сме в по-голям състав на сцената.

Можем ли да приемем концерта като официално представяне на Confidence.Truth?
Той е точно това. Албумът излиза на следващия ден, какъв по-хубав начин да го представя?

Истината е, че албумът вече имаше своята премиера.
Да, но само за Япония, в зала България е световната премиера.Той излезе там, защото в последните години нещата свързани с мен много динамично израстнаха и лейбъла, който ме издава помоли те да бъдат първи. Това даде своя резултат, защото седмица след издаването му, албумът имаше втори тираж. Влезе в класации на iTunes, в класации на Tower Records и получи много позитивни ревюта от най-големите японски медии. Това е втори мой албум, който те издават. Предният беше едно много добро стъпало, защото през 2015 ми донесе и награда за най-добра джаз певица на едно местно радио — Inter FM. През 2016 направих и първия си концерт в Токио — в Cotton club, при напълно продадени билети! Сега, след този албум, отново ми предстои концерт там. Японската публика е нещо, до което всеки артист мечтае да се докосне, неописуемо е!

Клипът към Tokyo, всъщност е сниман по време именно на това участие. Има ли връзка пътуването ти с присъствието на такава песен в албума?
Интересното при тази песен е, че в базовата композиция има семпъл от уличен музикант във Виена и имаше атмосферни звуци от различни градове. Така че тя си звучеше като име на град, аз така я чувствах. Най-малкото в нея се пее как два свята се сблъскват, но колкото и да са полюсни те са в хармония. Което е точно Токио, този град е това.

За мен този албум е първият ти по-комерсиален и глобален, сравнен с предните ти проекти. Ти как го усещаш?
Аз го виждам като много по-уверен, по-стабилен и завършен. Без компромиси и пълнеж, от първото до последното парче. Много по-дълбоко учавствах в композирането, в писането на текстовете. Сега когато го слушам вече напълно готов, виждам, че съм успяла много пълнокръвно да предам емоциите си. Отне много време да бъде направен по начина, по който е готов сега — записан е изцяло в Лос Анджелис, със страхотни музиканти.

Самият процес, именно това звукозаписно студио — няма как да не го отчиташ като надграждане.
О да, да! Целият процес беше много ясно структуриран — стъпка по стъпка. Първо, писането на песните в определения срок. Следваща стъпка — селектиране на песните, които влизат финално, след което в рамките на две седмици се влиза в студио и се записва всичко от-до — музикално и вокално. След това се записва щрайха, като филхармонията направи записите за пет от песните тук, в София, с аранжименти на Владимир Джамбазов. На финала се миксира от конкретен човек и се мастерира от друг конкретен човек, в Ел Ей. Нямаше никакво разпиляване и разминаване между цялостното звучене на албума. Сходно нещо се случва в момента и с клиповете към песните. Два от излезлите до момента са на Георги Манов, подготвяме се да снимаме и трети, другите два са на други режисьори, които пък много ми допадат като усещане за снимане и кинематографичност.
Така че никъде по трасето — композиции, сингли, клипове, не е имало компромис. Другото е, че хората с които съм работила във всеки аспект, и музикално, и визуално, са били селектирани на база пълното ми доверие към тях за този продукт. И когато има такава симбиоза между всички елементи, се случва албум, който, както ти каза, е по-глобален. Това беше и неговата цел — да не бъде бутиков, нишов, да не бъде джаз, да не бъде локален. Да бъде продукт, който има шанс да изживее някакъв международен живот, макар и малък.

Как се включиха Red Bull в албума?
Бях избрана от тях, като opinion лидер, да съм техният артист от България. Те уредиха студиото в Ел Ей, което наистина е нещо много голямо, защото тези студия не са със свободен достъп и имат селекция на продукциите си. Отделиха ни плътни две седмици, по 12 часа на ден и записвахме с фантастични музиканти. Двама от които имаха номинации за Грами за 2016, 2017.

Как се чувстваш в такава компания, странно ли е?
Странно е. Един от тях нашумя рязко, непосредствено след нашите записи и цяла година беше на турне с Бруно Марс. До ден днешен комуникираме, което пък е много хубав опит — да общуваш с много талантливи хора, работещи на друго ниво, а в същото време са част и от твоят проект. Това добавя допълнителна стойност.

На продукта или на теб като изпълнител?
Според мен е шанс да работиш с някой, който е в предпика си. Хващаш го в последния момент преди да се е изтрелял на световно ниво. И за мен е голяма чест!

До каква степен участваше в писането на текстовете? Знам, че някои от тях са плод на тежък емоционален момент.
Текстовете на голяма част от песните са мои. Най-ценен е този на A new home, която е много лична за мен. В нея се разказва как светът се срива, но трябва да намериш сила да потърсиш своя нов дом, мястото към което принадлежиш.

Ти записа този албум още в края на 2015, от тогава са ти се случвали нови и различни неща. Сега слушайки го можеш да си по-безпристрастна. Как го усещаш сега, от дистанцията на времето? Каква е емоционалната му температура спрямо теб в настоящия момент?
Може би заради периода, в който е записван, се усеща нотка меланхолия. Която пък продължи много дълго като време. Сега с издаването на албума се надявам тази страница да се затвори. Може би едно от най-мотивиращите неща при нов албум е, че автоматично започваш да мислиш какво ще е следващото. Когато вече е готов и е на пазара, започва другият му живот, този с публиката и енергията, която тя излъчва слушайки го. Тази енергия зарежда следващите проекти.

Имаш ли вече планове по промотирането му?
Ще имам турне, което любопитно започва от Белград, след това имам дати в цяла България, които искаме да бъдат последвани от европейско турне. Имаме дати и за Япония — Осака, Киото и Токио, това е за догодина.

В преумората около концерта и ежедневните нерви, кое е позитивното, което би посочила първосигнално?
Ибряма и Цветана Манева! Когато срещнах Цветана Манева бях като разтреперан фен и това, че тя се съгласи да се снима в мой клип означава много за мен. Това ми даде много позитивна индикация какво правя. Тя е на нивото да избира, да не прави нещо, което не иска да прави. Много хубава комуникация имахме — това е един спокоен, мъдър и безобразно талантлив човек. Проведохме няколко разговора по време на снимките и едно от нещата, които тя ми каза, е, че съжалява, че хората вече не четат достатъчно. Това ме накара да се замисля, че това нечетене всъщност закърнява въображението ни. За мен, като артист, въображението е нещо необходимо, както ми е необходимо да имам публика с въображение, а четенето на книги е най-добрият начин за това. Усетих се, че тя ми напомни нещо дребно, но много важно. И в това се крие нейната гигантност, освен таланта ѝ — че е достатъчно мъдра, да каже много с малко.

Истинска, смислена връзка между поколенията. Което ме връща отново към конфликта ти с естрадните звезди в Музикална академия — тогава те критикуваха, че нямаш респект към по-възрастните си колеги. Това сега нова Рут ли е?
Не точно. И тогава, и сега, не мисля, че имам връзка с хора, които живеят в миналото. Цветана Манева е човек, който е вечен, Ибряма също е такъв човек. Това са хора работили в миналото, но живеещи днес и гледащи в бъдещето. Разликата с онези хора от форма̀та е, че те живееха в миналото и искаха да върнат някак миналото, а това е невъзможно. Това да подадеш ръка и тя да бъде приета, е двупосочен процес. Уважение не се дава по заслуги или възраст, а се печели с други качества и има много начини да живееш сега и тук. Те не включват това да изглеждаш бутафорно, с деколтета и къси поли, да се опитваш да си двайсетгодишно момиче, а да си на възраст, чиято естетика не го позволява. Всичко е във времето си, тогава е уникално. Ето например Ибряма, който пък е съвсем различен артист от Цветана Манева…

Как ти хрумна да се свържеш с него?
Гледах го преди години в един невероятен клуб в Амстердам. Оттогава имах мечта някога, някъде да се срещнем по пътя. Настоящият концерт беше повод, свързах се с него през мениджъра му, той каза, че има интерес, което пък мен много ме изненада. Покани ме в неговото село, в неговия дом, заедно със съпругата си… И ти стоиш срещу един човек, който музикално е постигнал почти всичко за което може да се мечтае, и усещаш вълнението му от новия проект, от концерта, какво точно ще се случи! Това беше най-красивото нещо, което ми се е случвало напоследък. Това вълнение в очите на артист, който не можеш да стигнеш по биография, е невероятно! В същото време и той, и Цветана, са едни много спокойни, мъдри хора, излъчват такова достолепно спокойстве, което ми подейства заразително.

Странна жанрова пресечка ли е Ибряма с твоята музика?
Аз го наричам златният триъгълник на концерта — джаз, класика и фолклор.

В етап на експеримент ли си?
Стилово и жанрово няма да има драстична разлика в изпълненията, все пак са изсвирени от филхармонията и бандата, но ще има много нюанси. Нюансите ще направят концерта много плътен и цветен. Мисля, че за всички замесени това е проект, който им харесва и им е любопитен. А истината е, че винаги съм искала да се докосна истински до магията на фолклора, но досега не се е случвало. Мисля, че е голямо предизвикателство някой ден да успея да включа фолклора в моя звукозаписна продукция.

Направи ми впечатление, че в последните ти клипове и тези в проект, ти самата не участваш. На какво се дължи това? По малко суета?
Иска ми се това, което правя като видео да бъде повече кино, повече от облицовка и гол имидж. Вече се чувствам уверена да не присъствам визуално в клиповете си, нямам тази потребност. Искам да им дам друг живот, извън моя образ, музиката да живее и на самостоятелно от мен ниво.

Предишният ни разговор беше в разгара на всякакви риалити формати, в които учавстваше. Популярният ти имидж беше “скандален”. Към днешна дата как гледаш на онзи период?
Това ми омръзна, не го намирам за градивно, не намирам смисъл вече. Преди вярвах, че мога да променя нещо. Може би е идвало и от това, че артистите, които харесвам винаги са били много крайни, никога не са били медийно удобни. В България повечето артисти се надпреварват да са медийно удобни. Никога не пораждат дискусии за нищо. А артистите са именно това — лидери на мнение, които боравят с някакво влияние върху публиката. И съм вярвала, че като такива трябва да правим това — да предизвикваме дискусии и по обществено значими теми, или такива които водят до промяна. Не съм вярвала, че тази позитивна мотивация може да бъде погледната като негатив. Относно това, което хората са виждали у мен, то сигурно е било противоречиво, може би защото не са виждали цялата картина. Младежката бунтарщина не я приемам за негатив, било е нещо, което е трябвало да мина. Не че сега няма моменти в които “паля”, бурен човек съм и все още намирам чар в бунта. Не в моят, а в този на артисти, които харесвам — като почнеш от Бийтълс и стигнеш до Ерика Баду. Това не са хора, които си мълчат. Имат мнение, критични са, на моменти и леко гадни, но не те оставят безразличен.

Като говорим за артисти, които не те оставят безразличен, предстои ми разговор с Иво Димчев. Съвременен артист със световна биография и много трудно смилаем от българската публика…
Изключително щастлива съм, че албумът му е продуциран от същият продуцент както и моят (Георги Линев/Kan Wakan б.а.). Много му се радвам заради това, че е безкомпромисен относно качеството на нещата, които прави. Той е неуморим, не само че не спира да пътува заради ангажименти, но и постоянно твори. Или ще е на пианото да пише песен, или ще рисува, или ще прави 3D визуализации. Много е вдъхновяващ и е пример за това, че имаме световни артисти, които обаче в нашата действителност са неудобни, не са ни по мярка.

В никакъв случай не мисля, че което и да е изкуство трябва да е масово, или да е разбрано от всички, но защо се държим като “ощипани моми”, когато видим нещо авангардно и противоречиво? Сякаш, вместо да минем през провокацията, избираме по-лесното — да отричаме? Къде се къса нишката? 
България не е страна, в която е развито модерното изкуство, да не кажа, че нямаме съвременни артисти в много от световните му направления. Нямаме знанието що е то модерно изкуство изобщо, а медиите ни са много затворени за това. В музикално отношение, например, отказват да въртят много неща, които не са във “форма̀та” им, но нямат проблем да въртят разни дупари, цици, екстеншъни и всякакви заучени фразички. Проблемът на медиите е, че те възпитават. Но когато всички, масово, възпитават на един глас, не оставят никаква алтернатива, всичко е унифицирано. Защото интернет си е интернет, но ако ти нямаш случайния достъп до нещо ново, което може и да ти хареса, пък после да го търсиш в нета, то може изобщо да не стигне до теб. И това е проблем на медиите в България. Не го казвам с лека ръка, но изводът ми е, че медиите не осъзнават тежестта на своята отговорност.

Връщам се към текста на Tokyo и полюсите, които са в хармония. Това ме подсети за полюсите в общуването онлайн. Как това, сравнително ново като вид, общуване извади на показ крайните мнения, липсата на истински диалог и окопаването по интереси. Модерно е да говорим за емпатия, а социалните мрежи са пример точно за обратното.
Заради динамиката и огромния поток информация, хората нямат време да отсяват истина от лъжа, не четат повече от заглавието, не слушат повече от първите десет секунди. Има толкова информация, безсмислена информация, която обаче се прокрадва в ежедневието ни. Хората нямат време да премислят информацията, да броят до десет и тогава да се изкажат. Прочиташ-стреляш, слушаш-стреляш. Ако трябва да съм честна, за мен, това е манталитета на консуматора, кофти американската практика. То е като да си поръчаш огромна пица, да изядеш едно парче и да изхвърлиш останалото. Така е и с информацията.
За човешките отношения тези полюси идват от това, че хората спряха да си говорят наистина. Не се гледат в очите, а в телефоните, чатят, няма обмяна на емоции. Истинското общуване е експлозия от емоции, жестове, феромони, мимики — пълнокръвно е. А когато е пречупено през виртуалната реалност, то се променя, барикадата на интернет е много силна. Зад нея всички сме много уверени, можем да критикуваме, да одобряваме, без особено да се притесняваме, че това може да доведе до някоя дълбочина. От дистанцията на екрана можеш да си винаги далеч от всяка ситуация, независимо дали си наранил, или си прекалил. И се замислих над това скоро, когато бащата на една приятелка ме хвана за ръката и в рамките на няколко минути ми каза такива мили неща, че настръхнах. И си казах, че ако това той, някой, ми го беше написал в коментар под пост или дори на съобщение, никога нямаше да го почувствам по този начин. Щях да пропусна тази жива емоция от истинския живот. Дигитализацията е удобна, но не трябва да ѝ позволяваме да завзема толкова голяма част от живота ни. Пречи на преценките ни и губим ориентация.

Какво те тормози в момента на човешко ниво, извън музиката?
Това колко скоро тази планета, на която сме всичките, заради нашето нехайство и безотговорност, ще бъде негодна за живеене. И ако ние все още, тук в София, в България, още не сме се сблъскали челно с някой ураган, наводнение или друг катаклизъм, това не значи, че не убиваме планетата.

Парадоксът на това да живеем във време, в което всичко случващо се на нея, е на клик разстояние, а в главите ни то става все по-невидимо и маловажно. 
Толкова сме обсебени от виртуалния живот в дигиталния свят, че сме загърбили общия си поглед върху живия живот, това, което физически се случва около нас — в човешките си контакти, в отношението ни към животните, към природата. Това е проблем, голям проблем. В София въздухът е супер опасен, обаче ние си го дишаме и си караме колите, горим си боклуците и така… Но след години игнориране на реалноста и забивайки нос в телефона, ще се озовем в ситуация на безвъзвратност.

Какво не те питах, а искаше да кажеш?
Декриминализирайте марихуаната! (смях)