Соня Йончева

Мъжът ми ще дойде по някое време да знаете, ако се появи един латино…

Красавец…
Да, да не го изгоните! (смях) Той е толкова щастлив в България, все казва — искам тук да останем! Харесва му духа тук, казва, че хората тук са куул, всички хора в България са куул според него… (в този момент се появява Доминго и разговарят на френски, б.а.)

С Доминго си говорите на френски?
Да. С Матео си говорим на български, а той с баща си — на испански. Вече гледа детски на английски и забелязвам, че започва и на английски да се отваря.

Като дойде момент да тръгне на училище как ще решите на какъв език ще учи?
И аз не знам, още не сме го решили. Сега е на две и половина и двамата се стъписваме когато обсъждаме темата. Първо не знаем в коя държава, но има училища, които имат центрове в много държави и децата учат по една и съща система. Една моя колега ми сподели, че е доволна но пък рискът е децата да нямат постоянна социална среда, да нямат стабилни приятелства. Това е нещото, което ме притеснява, знаеш колко е важно.

Но пък има шанс да расте между оперните сцени и дух.
И това е вярно, голямо богатство е, свиква да е резидент на света.

Каква е разликата за теб между предния ти концерт в зала България през 2015 и този, който предстои днес?
Репертоарът е абсолютно различен, организацията е на друго ниво, но като цяло съм и в друга фаза на живота си тази година. Различно ми е, нали знаеш — човек е в еволюция винаги.

В добрия случай да! (смях)
Да, някои деградират! (смях)

Предполагам, че заради наситената откъм професионални успехи година вече ти е досадно да даваш интервюта?
И да, и не, зависи. Онзи ден отново си казах — край, не искам повече, вече си разказах живота, всички знаят всичко.

От друга страна това любопитство на хората е позитивно, рядко духовете се раздвижват около някого в такава степен, особено в класическия жанр музика. Операта не е мейнстрийм култура.
Така е, тук се крие и отговора на въпроса ти каква е разликата между 2015 и 2017 за мен. Много неща се промениха, конкретно за мен, оттогава. Усещам такава промяна и тук, в България, в отношението към мен. Междувременно знаеш колко много канали за нашето изкуство се появиха — директните излъчвания на Метрополитън в кината, например. Така вече влизаш, едва ли не, в къщите на хората, много нов начин за докосване с оперната музика.

В същото време навярно знаеш, че има и критици — един вид профанизация на високото изкуство? Как така опера в кино?
О, да, да, те са против всичко! (смях) Защо пък да не може? Защо трябва на всяка цена да сме с перлите и роклите, за да слушаме опера? Това, по някакъв начин, е естествено развитие. Особено когато живеем във времето на комуникациите, на медиите, когато можеш да намериш информация за всичко навсякъде. Защо трябва човек да взима самолета до Ню Йорк, за да гледа Травиата, ако може да я гледа едва ли не вкъщи?

В този смисъл, въпреки че репертоарът е класически от векове, твоята кариера е напълно различна от тези на оперните диви преди, когато наистина единствения начин да си почитател е да ги гледаш на живо в театъра. В ерата на YouTube ти реално достигаш до повече хора, операта достига до повече хора. Всъщност времето, в което ти пееш е по-демократично спрямо влиянието, което имаш.
Да и е много по-куул. Аз мисля, че операта е изкуство като всички друг — ако видиш работата на един съвременен художник, артист, виждаш как времето, в което твори, дава своето отражение върху изкуството, което прави. При нас не може да стане точно по този начин, няма как да променим партитурите от преди 300 години, но можем да променим отношението си към нашата работа и изкуство. Как да го поднесем.

Възможен ли е нов контекст на тези произведения, имат ли нов прочит? Младите поколения певци четат ли по различен начин тези партитури на 300 години?
Чисто музикално няма как да различно, то е написано вече. Но има голяма промяна в статута на певеца като актьор. Защото едно време — изкарва се един певец на сцената, пее и си тръгва. (смях) И нищо не се случва. Имам колеги възпитаници на старата школа, които казват: “Аз като пея не мърдам.” Докато сега самите постановки изискват много движение, всичко е много по-физическо. Тичаш, падаш, ставаш, висиш с главата надолу, образно казано, и в същото време се очаква обаче да пееш като Калас! (смях)

Ако е възможно!(смях)
Да, ако е възможно! Стандартът е много различен вече. Да не говорим, че в днешни дни се изисква да имаш много потентен глас, а в същото време и да си сравнително слаб физически и да изглеждаш добре, това също е голяма промяна.

Аз си мислех, че точно от оперните певици се очаква да са по-женствени, по сластни като фигура?
Абе направо дебелички! (смях) Имам колежки, които казват, че когато напълнеят гласът им става по-мощен. И има нещо вярно, но е много относително, мисля, че всеки трябва да си намери златните килограми. Много е странно, дори не знам как да го обясня. Свързвам гласа с цялостния физически статус — как се поддържаш, какво си ял, как си спал, дали си бременна, хормони, в какво състояние е духът ти — всичко това е много важно за гласа. Всичко е важно за начина, по който се чувстваш, за да намериш златния си глас. Аз самата усещам, че за различни репертоари ми трябват различни килограми. За Норма ми трябваха пет килограма в повече.

Както актьорите трансформират телата си заради роля, ти го правиш заради гласа си?
При Норма тези килограми бяха важни и заради визията. Първо е жена родила две деца, второ е жена лидер, по-възрастна от мен. Не си я представях слабичка, изпитичка, защото когато съм по-слаба изглеждам твърде миловидно за нейния образ. Затова си казах — давай Сонче, яж! (смях)

Вярно ли е, че раждането променя гласа, дава му нови по-богати характеристики? При теб така ли беше?
Абсолютно! Дори самата бременност ме постави в друг диапазон. Преди това бях много по-лек и млад лиричен глас, а когато родих вече беше бомба и аз бях много щастлива. Трудно е защото сменяш репертоар, статут на певец, някакъв стрес е в началото. Не можеш да контролираш това, което вече си научил и всичко става различно.

Имам усещането, че Матео е някакъв талисман за кариерата ти. Само няколко месеца след раждането му ти направи пробива в Метрополитън и оттогава само покоряваш нови сцени.
Така е, всичко се промени едновременно и майчинството и кариерата се случиха паралелно. Но тази промяна и стабилност я чувствам още от момента, в който се омъжих. Мъжът ми е като планина, като Хималаите — толкова стабилен, точен, че се чувствам много защитена и това ми дава много сили и сигурност.

При все, че и двамата сте млади родители, разделени сте заради кариерите си в голяма част от времето… Като интензивно риалити, в което всичко се случва едновременно.
О, да, толкова неща се случват ежедневно, има толкова много цветове и нюанси, че се опитвам да забравям. Много ми идва на моменти, но един ден ще си ги спомня и ще ги запиша някъде. Имам много колеги и приятели, които ги е страх от такъв интензитет

Страх ги е, че няма да могат да го поемат това цялото ли?
Да, първо да се омъжиш за колега музикант. Много го правят, но според мен е грешка да се събереш с друг певец, това най-малко върви. Когато сте двама певци има някакъв вид съперничество. Но когато е друг музикант, в моя случай диригент, е идеалната доза.

Егото между певци е по-конкурентно?
Дори само да тръгнеш да се разпяваш вкъщи и той трябва да се разпява, можеш да си представиш какво се случва — катастрофа.

Завиждат ли ти колежките за сексапилния мъж?
Сигурно, не съм ги питала

Имам предвид, че във визуалния свят в който живеем, вие като двойка сте много комерсиални и възприемчиви от публика, която може би дори няма досег с изкуството ви. Има някакво разбиване на клишета?
Да и това всъщност е нещо, което ни помага заедно и на сцената, тази енергия и съвместимост.

Имам впечатление, че сравнително рядко имате общи участия?
Да, той е много труден в това отношение, дори избягва. Казва: “Това си е твоята кариера, аз си имам моята, престани да ни свързваш така.”

Това обяснява защо толкова видимо флиртуваш с него на сцената, когато сте заедно.
Това го дразни много и аз нарочно го правя! (смях) После ми се кара: “Как може така, аз съм сериозен човек, какви са тези неща!” (смях) Обичам да се закачам с него, знам какво го дразни и го провокирам. И както се дразни, понякога го избива на смях и става много симпатично. Наскоро правихме една гала за Нова година в Баден Баден. Той не искаше да я прави: “Как така ще дирижирам такива гали, всички искат само да ядат, не да слушат музиката.” Аз настоявах и убеждавах и накрая му казах, че на 31 декември изобщо да не си мисли да е на друго място — дирижираш, не дирижираш, искам те с нас! И се получи много добре, страхотни критики, беше невероятно!

След като вече влезе в Ла Скала, най-вероятно си поласкана от договора, който ти предложиха за 2018. Особено за ролята в Пиратът, която не е пята от Калас насам. Стресна ли те това предложение, имаше ли страх?
Не, защото това беше моя идея. Казах на моя агент, че искам да пея тази роля и той чрез неговите контакти в театъра им го подшушна. Те са го попитали дали е сигурен, че искам да пея ролята първоначално…

Къде е уловката в нея, че толкова години не е пята?
Защото е много трудна технически, много е дълга също.

Прав ли съм в наблюденията си, че ти е скучно просто да пееш красиво? Имам усещането, че истински се забавляваш на сцената, актрисата в теб сякаш е наравно с певицата?
Точно това ми харесва. Да се забавлявам, да усещам, че на сцената се случва нещо, а не само да показвам техника на гласа. Всъщност за мен е важно да се забавлявам, това настройва цялата ми натура и същество. Усещането на цялата енергия, която се върти между публиката и сцената, превръща се в рок-концерт. Скоро правих бароков концерт в Париж и много хора след концерта казаха — това не беше барок, а рок! И се замислих как се е получило така, барока е по-стара музика от Верди или Белини, например. Представи си музика на 500 години, която дава забавление на хората и в днешни дни!

Започна ли вече средата ти да те третира като дива?
Започна, да. Само не съм сигурна още дали това ми харесва. Моят подход към това, което правя, е по-скромен. Начинът по който възприемам музиката винаги е бил по-скромен, няма нищо напудрено, напомпано, не обичам изкуствените маниери. Вярвам, че това е нещото, което приобщава повече хората към операта, което я прави по-смилаема. Какъв е смисълът след концерт да се прибереш с някакво тежко, респектиращо чувство, вместо да си кажеш “уау, искам пак”? То е все едно да отидеш в ресторант, в който всичко е точно балансирано между храна, атмосфера, без да те натоварва, само чисто удоволствие…

През цялото време всъщност говориш за баланса, който пък е важен във всички ситуации и професии…
Нали всички това търсим, баланса, за мен това е съвършенството. И много се ядосвам когато нещата са извън баланс.

Можеш ли да си спомниш 15-годишната Соня? Какви мечти, какви представи за бъдещето е имала! Визуализирала ли си Мет, Ла Скала, Ковънт Гардън?
Не, никога не съм правила такива планове, моята амбиция не беше свързана да стигна до там. Моята амбиция беше свързана с това да разкажа на хората около мен това, което чувствам. Като артист има неща в теб, които искаш да разкажеш и колко по-голям спектър от хора могат да чуят това, което чувстваш. А къде — няма никакво значение.

Избрала си изкуството заради самото него, а не заради сцените и престижа.
Точно така, никога не съм имала такъв план — ей сега ще пея, за да гастролирам някой ден еди-къде-си. Знаех, че това е натуралното последствие, ако си добър и се справяш.

Когато се случи какво е? Питам като човек, който и много да иска няма да му се случи! (смях) Какво е в главата ти в такъв момент?
Ами какво…нищо! (смях) Има удовлетворение, като се случи си казваш “йес, направих го”. Може да прозвучи малко арогантно, но не е конкретната сцена причината за това удовлетворение, ти си причината. Защото може и да си стигнал до голямата сцена, но да пееш зле. Специфичното е точно ти как си се справил, как си се справил, например, с акустичните проблеми на конкретния театър, успял ли си да балансираш между взискателността на публиката и между взискателността на това, което пееш.

Имаш ли твой личен барометър, за да разбереш дали всичко е било добре, как си даваш тези отговори?
По мълчанието на хората. Когато ги видиш толкова съсредоточени, тогава разбираш, че си ги преборил, сякаш си ги взел в ръка и ги държиш. Последният ми проект, с барокова музика, исках, ако е възможно, да протече без нито един аплауз. Не съм го казвала на публиката, просто им го показах и те свикнаха с това. Въпреки няколко парчета на които нямаше как да не избухнат… Но аплаузите за мен се са показателни. Излизаш, пееш, аплодират, прибираш се и така — цял концерт. Много ми е машинално и изкуствено. Някакъв навик, който следват и хората, които нищо не разбират от музика. От друга страна, когато аплаузите са от сърце веднага разбираш. Но на мен любимият ми момент е когато има само тишина в залата, когато никой не смее да аплодира — тогава разбираш, че си се справил.

По-смела ли си от други твои колеги? Има ли безрасъдство в теб, сякаш се хвърляш надолу с главата във всичко, или само така изглежда, а всъщност за теб това е естествено?
Всичко си върви нормално и както трябва. Чувстваш го отвътре дали е така, винаги знаеш дали чувстваш нещо или не, дали искаш нещо или не. Обаче има друго нещо — аз винаги живея и творя с мисълта, че нямам нищо за губене. Тоест — ако утре ми спре гласа, какво от това, ще стана нещо друго. Не виждам смисъл да се вкопчвам и фиксирам в такава степен. Аз искам да го изживея пълноценно и ако някой ми каже: “Ти изпя Норма на 34 години!”, аз да кажа: “Ами да.”

Това ранна възраст ли е за Норма?
Казват, че е, но аз съм против някакви правила, че ако си на 24, например, трябва да пееш определен репертоар, това не е валидно. Ако чувстваш, че имаш потенциала и възможността да го направиш, ако се чувстваш достатъчно силен… Не е въпроса само да се справиш технически и певчески, а как да го разкажеш. Дали хората ще почувстват образа ти на зряла жена, ако ти всъщност не си зряла жена?

Дали имаш емоционалнате възраст за ролята…
Аз винаги свързвам гласа с емоцията. И как се чувстваш психически, е важно за това как ще пееш.

При вариант, в който не се чувстваш психически добре, а програмата, датите са фиксирани, какво правиш тогава?
По-добре да не се появяваш. Защото може и да го направиш един, два, пет пъти и на шестия път ще си просто празен и нищо няма да излезе от теб, и ще намразиш това, което правиш.

Излиза, че част от твоята работа е да поддържаш личното си щастие и емоционален баланс винаги, по всяко време, за да си свършиш работата?
Това е трудността в нашата работа, защото някакси ти живееш за това. То не е само въпрос на режим, в колко ставаш, как дишаш, какво ядеш. Имах един период, в който бях абсолютно долу като психика, нищо не можеше да ме вдигне на крака. Не исках да се покажа на улицата, представи си да изляза да пея. Не беше възможно да направя нищо. Слава Богу, беше кратък период. В такива моменти не се чувстваш истински за хората.

Имала ли си моменти в кариерата си, когато те е било искрено страх преди някой ангажимент, дали ще се справиш?
Не.

Ето, смела си всъщност!
Окей, нека да помислим за живота. Кое е най-сигурното нещо, валидно за всички?

Че всички ще умрем?
Така. Тогава струва ли ти се всичко толкова важно, като се замислиш? (смях) А всъщност и това не е страшно, съвсем нормално нещо си е. Идваш на света, разказваш нещо и си тръгваш. И ако разсъждаваме малко по-философски за живота и всички онези хора, които гонят неограниченото богатство, или власт на всяка цена, да бъдат номер едно на всяка цена. Сякаш го правят, защото си мислят, че така ще се докоснат до безсмъртието. Всеки иска да е Господ, ама не може. И затова аз така разсъждавам — когато искам и мога, го правя на момента, за утре не е ясно.

Това твоя лична философия ли е или си повлияна от религия или учение?
Не е религия, за мен тя е друго нещо. То е до мои разбирания и заключения. Създала съм си един мой светоглед, не е и вид правилник за справяне с живота. Когато баща ми почина миналата година, нямаше никакви правилници за следващия ден. Нито за това как се чувстваш, нито как се справяш. Въпросът е как ти ще минеш през това, дори дали можеш позитивно да трансформираш такава емоция. Има хора които в такива моменти доброволно затъват в блато, искат да бъдат жертви на всяка цена, да бъдат съжалявани. А можеш да запълниш живота си с достатъчно любов по принцип, така че в такива моменти да можеш да стъпиш на крака и да продължиш.

Ти лесно ли го преодоля?
Не. Това са неща, които не ги преодоляваш, просто свикваш с мисълта. Понякога се замислям за баща ми и забравям, че го няма.

Как виждаш света през оперните сцени? Имаш различен мащаб в сравнение с повечето хора.
Виждам света като общ дом, всички сме едно. Само че още сме твърде тъпи и задръстени, за да го проумеем и само си мислим, че можем да се делим. Не разбирам защо хората трябва да се делят на какъвто и да е принцип и признак. Не мога да проумея защо трябва да се избиваме, само защото сме прочели различен вариант на свещена книга. Всички религии говорят за едно и също, освен това, според мен, религиите съществуват, за да контролират човешкия живот и да го слагат в граници. Представи си — човешката натура е толкова безгранична! Ако всички ние си оставим мозъците да разсъждават и имат свобода, не знам дали ще има религии. Това важи и за разделяне по признак цвят на кожата, икономически статут в обществото. Важи за всички ненормални и нормални политически явления. Всъщност всичко идва от егоцентричността на индивиди, които искат да манипулират. Лошото е, че много хора нямат характери и се поддават на това. Защото все още има хора, които са си твърдо убедени в историята за Адам и Ева и ябълката и змията. Не мога да повярвам, че те още вярват в това! И аз обичам да чета приказки, но как го прилагаш в практиката на живота това? Не можеш. Това по какъв начин ти дава сигурност? Обичам да ходя в църкви, но за мен те са произведение на изкуството и се чувстват силни енергии, наистина, защото там са съчетани толкова много неща, толкова вплетени енергии и творци оставили себе си през вековете. Църквите са най-тихото място в целия град, което е прекрасно като усещане. В днешно време спокойствието е лукс, особено в големите градове.

Уточнихме, че не следваш предначертан план за живота си, но имаш ли мечти?
Да, обаче не са свързани с мен като артист, а по-скоро с това какво да направя за изкуството, какъв канал да прокарам между хората и това изкуство, за да е то живо. Например в България има крещяща нужда от една истинска симфонична зала, за да може да има световни концерти, за да идват големи оркестри и хората да могат да ги чуят. Защото това е култура.

В разговора ни с Ивет Лалова тя отговори аналогично с теб — каза, че мечтае за съвременна зала за лека атлетика. Сякаш сте от хората, които чувстват отговорност не само за изкуството си, или спорта, а и за света около вас. Инвестицията в бъдещето?
Та това е толкова натурално!

Така е, но защо не се случва?
Не всеки има възможността, статута да го направи. А има и много хора, които не виждат причина да го правят. Казват си — я да си живея живота, да си изкарам заплатата. И това им е достатъчно.