Свен Маркуард

Нека започнем от причината, поради която си тук, изложбата Disturbing Beauty. Разкажи малко повече за нея.
Първото показване на Disturbing Beauty беше през 2023, в галерията на ArtsDistrict Brooklyn в Ню Йорк. Идеята беше да създадем една клубна нощ, която да събере аналоговата ми фотография, която е много класическа, много олд-скуул, заедно с млади визуални артисти, принадлежащи на времето си, както и с диджеи от Берлин и света. Всъщност това беше екипна работа и колаборативен проект.
И сега в София е така — Тави, с когото се запознахте преди малко и колегата му Тилиус, който работи от апартамента, подготвят визуализацията за нощната втора част, представяща дигитално изкуство.

Аналоговата дневна половина ще бъде изложена в новото пространство на концептуалния бутик All U Re, вместо в галерия.
В началото бях скептичен към идеята, не виждах как можем да изложим между закачалки с дрехи и рафтове с обувки. Но всъщност правим събитието няколко дни преди магазина да отвори официално, докато все още е празно пространство. Сменихме частично концепцията на шоуто и ще покажем както широкоформатни принтове, така и по-малък fine art, подбрани както из най-ранните ми фотографии от Източен Берлин през 80-те години, така и до съвременни неща снимани до 2023. Има уклон и към модната фотография, която винаги е била част от мен и живота ми. Още преди падането на Стената правех снимки за единственото модно списание тогава, Sibylle.

Колко важен е за теб външният вид на хората, които снимаш, стила им? Това ли е водещо или енергията им?
Разбира се, че и двете, но е много субективно спрямо проекта и ще дам пример. Няколко дни преди да дойда в София трябваше да снимам за Numero Netherlands една млада музикантка от Хамбург, която няма социални мрежи, няма снимки в интернет. Планирахме всичко с продуцента, със стилиста, с екипа за коса и грим, всичко около фотосесията, но така и не бях виждал протагониста, модела. За мен това също е вълнуващо, да планираш, да се подготвиш, но да не знаеш какво ще се случи накрая. Понякога може да бъде много вълнуващо и това да не се получи добра връзка между теб и модела ти.

Удоволствието от креативния конфликт?
Не, не бих го нарекъл конфликт, мисля, че е просто едно много добро предизвикателство. Това е истинският живот. Моята фотография не е социален документ и въпреки, че работя с аналогова техника и естествена светлина, се старая да планирам и предвиждам. Но определено се радвам на случайността.
Така беше и в началото, на сцената на Източен Берлин, тогавашния ъндърграунд и субкултура, начинът по който се организирахме въпреки диктатурата в малки групи хора, които създавахме модни ревюта, изложби, пънк концерти, целият този ню уейв. Бяхме вдъхновени от света на 80-те, беше уау! Беше бунт срещу системата.

До колко бунтът е важен за един артист, за да твори наистина? Възможно ли е да си артист ако не си поне до някаква степен антисистемен?
За мен като фотограф, моите снимки, изложби, проекти са част от начините чрез които чувствам свобода. За мен това е много важно. Аз не съм от този тип фотографи, които могат да работят с шест креативни директора, осем души клиенти, разбираш какво имам предвид.
Разбира се, напълно съм отворен да работя с хора от различни креативни звена, но ние трябва да се поддържаме и да сме допълнение един към друг, те да са добавка към моите знания и умения и аз към техните. Това е много вдъхновяващо за мен. Така работим и с Харди (асистентът на Свен, б.а.) в последните десетина години, обикаляме света и заедно трупаме различни преживявания.

Постоянно се надграждате заедно.
Точно така, допълваме се и учим много нови неща. Аз съм много повече типажа “емоционална драма”, често виждам нещата като една голяма драма насочена срещу мен. Докато той е много рационален, винаги. И се получава един обмен от двете страни. Трябва винаги да се надграждаме чрез другите хора.

Това някак ми напомня на думите на Карл Лагерфелд, който, попитан как така е винаги модерен, казва, че е заради това, че винаги се обгражда с младото поколение, с настоящите 20-годишни.
Напълно разбирам думите и мислите му за работата и живота му. Това е и причината, поради която съм все още силно свързан с клубната култура. Това е следващото и следващото, и следващото поколение. Да, обикалям света със и заради снимките си, но често се връщам в неделите в Berghain и обичам да виждам енергията на младите поколения. Там намирам части от себе си и от моята младост през 80-те в Берлин. Гледам хората и си казвам: “Уау! Куул!”

Истина ли е, че артистът е винаги в бъдещето, а не в миналото?
Бъдещето или истината? Истината.
Често казвам, че фотографията ми показва единствено отминали моменти. Това, че снимам само аналогово, въпреки че то отново е модерно, също говори за миналото. Изложбата Disturbing Beauty беше първоначално селектирана само от работата ми в последните 12 години, но сега има снимки и от 80-те, което обикновено беше друг проект. В Мексико показахме Future Past на пода, така че… Това всъщност е труден въпрос, зависи. Винаги е различно.

Като говорим за миналото… Струва ми се, че хората, които сме били на изток от Желязната завеса имаме по-чувствително виждане върху социализма, комунизма, авторитарните режими. Как гледаш на усещането, че нещо подобно отново се завръща?
Наистина ситуацията навсякъде по света е изключително напрегната, но мисля, че дикатурата днес изглежда много по-различно от тогава. Например, колониалните времена са свършили, така си мислим нали? Но дали? Днес има нужда от не толкова очевидни неща, които да свършат същата работа. Отиваш в по-бедните страни и първото което виждаш са някогашните им големи врагове показани в рекламите. Така че всичко е… Да, разбирам какво имаш предвид. Чувството в момента, за мен, е подобно на това в края на 80-те години преди да падне Стената. Същото е, но не е същото.
Но трябва да сме концентрирани върху добрите неща. Тук съм за една изложба, за един проект, за мода. Без повече политика, извинявай. Не можем да влияем на това.

Да, това щеше да е следващият ми въпрос, дали като хора “от изтока” имаме отговорност да предупредим, да се опитаме да влияем на това, което “запада” не вижда. Но си прав, нека не отиваме натам.
Всички ние гледаме навън от един малък балон и не, не можем да влияем. Виждаме нещата, които се случват, но ако направим залози за това, което ще се случи след пет години, след две години… след две седмици дори, то със сигурност ще изгубим.

Разбирам какво имаш предвид.
Невероятно е, виждаме всичко и пак някои новини ни се струват напълно нереални. Така че какво разбираме изобщо?

Напълно съм съгласен. Окей, нека се върнем към по-простите въпроси. Преди няколко години издаде мемоар. Сигурен съм, че писането на книга е изключително различно от създаването на фотографски проект.
Аз не съм писател. Идеята дойде от издателската къща, но смятам, че беше добре, че успях да намеря езика си заедно с ко-автора. Тя беше много важна за драматургията, защото това всъщност е една история за Берлин. В книгата се говори за берлинската история от гледната точка на моето поколение — 25 години под диктатура и още 25 след като Стената падна. Това е интерсекцията на града и живота ми. Бяха много интензивни десет месеца и се радвам, че проектът е готов и приключи. И сега срещам млади хора, който ми казват: “Свен, прочетох книгата ти и това е толкова приятна история… за един град.”

Смяташ ли, че социалните мрежи промениха възприятията ни върху визуалното и фотографията в частност? Как се промени това за теб лично?
Започнах своя Инстаграм профил преди две години, преди това го отричах и казвах, че няма начин да съм там. Но сега е ежедневие. Менажирам профила си сам, хора са ме питали дали имам агенция, която го прави вместо мен, но не. Понякога Харди снима проектите ми, но за мен това е начин да покажа както снимките си, така и живота си. Това е моят живот, личния ми живот. Така че нещата са свързани. За мен Инстаграм е и място, от което постоянно правя скрийншоти и се вдъхновявам, било то за големи проекти или просто за следващата ми фотосесия.
Това е и начин да се свързвам неочаквано с различни хора от цял свят. Ето например, онзи ден споделих снимка на Слав, без изобщо да знам, че днес ще се запознаем. Това обогатява!

Промениха ли годините ти в Berghain начина по който виждаш хората? Повлияха ли на това как ги виждаш във фотографията си?
Това е повтаряем процес, в който постоянно виждам нови и нови хора и със сигурност обогатява начина, по който гледам на тях. Винаги има нещо ново, което научавам от наблюдението на хора. Но ми се струва, че двете неща са по-свързани в очите на хората, отколкото са в действителност.

Разбираемо е, по някакъв начин като погледнеш някого в очите, те ти казват всичко, което ти е необходимо, за да прецениш кой е той. Независимо дали го гледаш през камерата или на вратата на клуба.
Моето разбиране е, че не мога да смесвам двете неща. Понякога срещам хора в Berghain, с които съм работил по фотографски проекти, или снимам хора, които съм виждал преди това в клуба, но пазя дистанция. Например, ако някой дойде и ме попита дали може да ми даде визитната си картичка, отказвам. Не е правилното място за това. Трябва да държа дистанцията си от гостите, защото в противен случай се случва някаква връзка с тях, която носи… задължения, несигурност и за двете страни.
Нека да го обясня така: ако един човек работи като пощальон, но и като бариста, е напълно неуместно да отидеш в пощата и да му поискаш да ти направи кафе. Разбирам защо моите роли изглеждат свързани, но не са — едната е да виждам хората, а другата е да им дам някакво изживяване.

Отстрани изглежда и че в теб има някаква тъмнина, която не присъства непременно в личния контакт. Ето, дори изложбата се нарича Disturbing Beauty. До колко е важна тъмнината за теб като артист?
Мисля, че е много важна, но мисля, че е вярно за всеки един човек. Няма светлина без тъмнина. Заглавията на проектите ми винаги си играят с противоположностите. Първата ми фотографска книга се нарича Future Past. А следващият ми голям проект с моите студенти се нарича Beauty and Decay. Винаги става дума и за светлината, и за тъмнината.
Същото е и в живота ми — когато вляза в хотелската стая, например, не светвам всички светлини, не пускам най-ярката лампа, обичам приглушеното и сумрака. Смятам, че съм повече в тъмнината, но през годините ми на нощни смени разбрах, че обичам времето на изгрева. Пътят към дома, когато денят тепърва започва с все още празните му улици. Това е всичко, това е тишина.

Нека да завършим разговора с още малко мода. Смяташ ли модата за все още релевантна, когато разговора в индустрията е критичен към свръхкомерсиалното? Какво е днес модата в твоите очи?
Модата винаги е цайтгайст. Модата е и традиция, и нещо ново, тя е и минало, и бъдеще. Тя е всичко, обичам модата. Следя я в Инстаграм, следя модните седмици и част от възхищението ми към нея идва от това, че е една от най-бързите и най-тежките сфери изобщо. За мнозина модата е нещо повърхностно, но нека не забравяме, че без повърхност няма дълбочина.

Очевидно е, че си голям почитател на Balenciaga и ми е интересно как гледаш на идеята, че това, което прави Демна сега е грозно и няма общо с работата на Кристобал. Какво според теб не виждат критиците?
Да, знам за това, но обичам това, което той прави за марката в момента — винаги тези обемни дълги палта, овърсайз хуудита и джинси… Мисля, че той използва кройките на Баленсиага в котюрните си шоута, но със странни материали, метали, драперии и по един невероятен начин съчетава денима с котюра, например.
В момента съм голям фен и на Уили Чавариа, който направи първото си ревю в Париж преди няколко седмици. За пръв път в живота си се обадих на агенцията, за да поискам да съм там и да го гледам на живо. Не се получи, но това не е важно — обичам как смесва класовите кодове на дрехите и какво прави с чикано стилистиката. Беше невероятно и как с музиката беше миксирана част от речта на епископ Мариан Едгар Буди, която толкова смело адресира президента Тръмп право в очите с про-LGBTQ и про-имигрантската си реч. За мен всичко това е наистина уау!

Можем ли да кажем, че за теб по някакъв начин добрата мода е мода с послание?
По някакъв начин да. Модата трябва понякога и просто да облича хората, но това не интересно за мен.