Светослав Симов

Не е ли парадоксално, че с избухването на технологиите и интернет започнахме да забелязваме по-осезаемо шрифтовете като такива, не от дебелите книги, а от екраните на устройствата, които ползваме?
Шрифтовете са нещо специфично, някакъв детайл от общото, с което в повечето случаи са запознати ограничен кръг от хора. Не би и следвало това знание да е масово, тъй като болшинството хора го потребяват като краен продукт и не се замислят за конкретната функция, дизайна, духа, облика, който този шрифт ще предаде на конкретния дизайн или бранд. То е като изкуството — по-малко хора го разбират в детайл, но го потребяват. България винаги е имала традиции в шрифта и това не трябва да се забравя.

Има ли приемственост между поколенията в това отношение. Спомняме си големите имена в социалистическия дизайн като логотипи, шрифтове. Има ли дупка между тях и вас?
Всъщност има една пропаст, да. Винаги съм твърдял, че това трябва да се промени. Трябва да има приемственост, предаване напред, това е част от развитието. От развитието на културата на една нация. Защото ако има адекватно предаване и приемственост се случва и израстването. Ако това не се случва — имаме проблем. Но ето, че се случва, нещата се връщат пак, явно има достатъчно талантливи хора в България.

Има и конкуренция даже.
Да и това е хубаво, защото не трябва да изоставаме от световното развитие в областта. Шрифтът е част от културата на много европейски нации, от академичните им традиции.

Когато говорим за шрифт можем ли да говорим и за културна идентичност?
Разбира се. В европейските градове можем да наблюдаваме еволюцията на шрифта, от една страна, но и запазването на автентичността, от друга. В Италия можем да проследим традициите с Капиталис, който се е дялал в камъка, та до днес. Хелветика, освен старото име на Швейцария, е и иконичен шрифт, наследството на Гутенберг… И когато вече не обръщаме внимание върху обучението по краснопис в училище, трябва да се замислим. В много страни тези умения се развиват в детска вързраст и допринасят за културното мислене и развитие на нацията.

Много актуално за времена, в които сме изгубили навика и уменията си да пишем ръкописно, за сметка на писането по клавиатури… Как би обяснил на едно дете в начална училищна възраст, че това умение е хубаво и важно?
Дъщеря ми е на такава възраст, но в моя случай професията ми обяснява достатъчно. Тя знае, че “тати прави буквички” и наскоро ми показа тетрадка, в която си беше направила цифри и букви, големи, с контраст, с греди, с дизайн и имаше много характер в тях! (смях) Искам да споделя нещо, което е важно за мен, тъй като аз самият преподавам шрифт и дизайн в СофтУни. Но това, което винаги ми е било на сърце, е да работя с децата, да им покажа красотата на калиграфията, на писмото. Защото то е като изкуството, което изгражда и възпитава, като музиката. Затова и държа децата ми да са на “ти” с музикалните инструменти, това е духовно изграждане и обогатяване. Тази изящност и последователност, която я има и в калиграфията.

Ръкописът може и да е някаква форма на медитация, от друга страна.
Аз лично си признавам, че това спокойствие да се отдам на рисуването на шрифт ми липсва. Вече съм в различна функция като основател и собственик на Fontfabric. Бизнесът, екипът и развитието изискват друго внимание.

Какви са предизвикателствата за бизнес като вашия? Има ли достатъчно пазар за шрифтове?
Определено, дигиталната ера много раздвижи пазара, в световен мащаб. Разбира се това раздвижване започна основно на запад, където са и основните клиенти. Основно продаваме с риселъри там. Интересното е, че вече и в Източна Европа има ръст на поръчките, който е видим. Мога да кажа, че в последните пет години има и осезаем интерес от българския пазар.

Самите ние разбрахме за вас преди няколко години, осъзнавайки, че има разлика между руска и българска кирилица като изписване и издирвайки българска, попаднахме на вас. Забелязваш ли вече сходна отговорност и от страна на администрацията в използването на българските начертания? Например табелките по улиците?
Забелязвал съм, има такива случаи. Например едни жълто червени табелки с улиците, те са с българска кирилица. Но като цяло е шарено, както и цялата ни инфраструктура и архитектура. Голям визуален шум. Съжалявам, че пак ще давам примери със западни общества и градове, но ако трябва да гледаме примери в тази посока, ги търсим именно там. Там градската среда е в хармония, от сградите до буквите. Не можеш една красива сграда безразборно да я накичиш с различни табели и климатици. Тук всеки си слага каквото си иска, пластмасата и ниското качество е навсякъде. А дори и в Русия съм виждал на снимки, как един надпис на банка е само от букви, без подложки, без крещящи шрифтове. Това е и моето мислене, че всичко трябва да е концептуално издържано от-до. Там държат и много на кирилицата си, много западни брандове са на кирилица, нещо което тук не можем да видим. И ние можем само да взимаме пример, в това отношение, това е идентичност. Има проблясъци и тук, но се губят на общия фон.

А по-конкретно, има ли и какъв е смисълът да правим разлика между руска и българска кирилица в шрифта? Важно ли е?
Важно е от гледна точка на това, че има разлика. В руската преобладава правата форма, пред облата форма, която пък е по-характерна за латиницата и българската кирилица. В руския вариант няма характерност и идентичност на малките букви, по-скоро има умалени версии на главните. Самата форма е зададена с указ на Петър I и зад това не стои историческо развитие и еволюиране на писмото, а е държавнически акт. Самото разделяне на българска и руска кирилица е условно, можем да говорим по-скоро за по-стара и по-нова форма. Характерно за българската е, че е по-близка до естественото писане, натуралното писмо. От друга страна, ако прочетете учебника на Васил Йончев “Шрифтът през вековете”, ще видите и много по-стари влияния в шрифта, още от финикийските знаци, ще видите нещата, които са взаимствани за гръцката, латинската азбуки, кирилицата също влияе в някаква степен. Ако загледата гръцката азбука, която има своя стар почерк на оригинална азбука, особено в главните букви има кирилски знаци — главното Ф, например. Има взаимовръзка и не можем да изолираме кирилицата сама по себе си, като еволюция на писмото. Все пак България е част от европейската цивилизация и формирането на азбуките, е преплетено като влияния. А географския кръстопът на България, от друга страна, в момента е положителен за нашия бизнес. Ние можем да работим и с кирилски, и с латински шрифтове. Имаме и немалко гръцки шрифтове, контактуваме с гръцки фаундрита и работим и за този пазар.

В каква степен трябва да познаваш езика, за който създаваш шрифт. Дори конкретно гръцкия, който е уникален и специфичен?
Ако искаш да го направиш както трябва — отиваш на място. Ако щеш, трябва да попишеш ръкописно, оригинално, на езика, за да разбереш логиката по която се случва. Конкретно с гръцкия — например малките букви са много различни и от латиницата, и от кирилицата, за разлика от главните, където имаме познати букви. Ръкописното писане на езика е важно, за да схванеш архитектурата на писмото им. Конкретно гръцкият е език, който ме интригува и искам да го науча. Аз самият имам интерес към Библията, а много от оригиналите са на гръцки и ако искаш да разбереш Божието слово от извора, без да губиш оригиналния смисъл, трябва да знаеш езика. Освен че този език е част от световното ни наследство.

Черпиш ли вдъхновение от архивите, от забравени или вече неизползващи се шрифтове?
Една от линиите, по които искаме да работим във Fontfabric, е възраждането на забравени шрифтове от периода на социализма. Както знаем, е имало силна традиция и много талантливи хора, някои от които все още са сред нас. От друга страна, можем да се заровим и по-дълбоко и да се вдъхновим от ръкописни образци, за създаването на шрифт на някой от българските възрожденци — Левски, Ботев… Но определено историята е част от културното ни наследство и бъдещо развитие и тази тема мен конкретно много ме вълнува. Трябва да се развиваме, изваждайки автентични неща от извора, вместо да започваме наново всеки път. Това е нещо, което повдига духа, защото историята е важен фундамент.

Това е много мисионерско и патриотично, в истинския смисъл на думата. Вярвам именно в това тълкувание на патриотичното, което развива и еволюира традицията. Всъщност какво за теб е патриотизмът във време, в което думата все по-често се свързва с примитивни изяви, далеч от истинския ѝ смисъл?
Без да навлизам в полемика, за мен патриотизмът е устойчивост в корена, в традициите, в добрите неща. Да знаеш от къде си тръгнал и накъде отиваш, за да не се блъскаш и лъкатушиш по някакво течение. Човек трябва първо да е духовно развит. А историята, писмото, традициите са едни от нещата, които развиват духовно.

За мен лично тук се намесва и това колко си образован функционално грамотен, за да можеш да тълкуваш традицията спрямо времето в което живееш, да я пренесеш и осмислиш по релевантен начин.
Ако говорим за образование, това което виждам като опит и наблюдения и това, което за мен е важно, е вдъхновението и личния пример. Ето например, историята като предмет — виждал съм хора, които с такъв огън и такава страст говорят, хора които палят учениците си да мислят, да свързват факти, да четат с месеци по дадена тема. Точно обратното на това да назубриш текст. Това е силата на преподаването, то значи буквално да дадеш нещо от себе си на другия. Затова и приемствеността между поколенията е важна, има смисъл когато си надарен с талант и умения да ги предадеш нататък, то е човешка мисия. Да допринасяш за развитието на обществото, в което живееш, това е отговорност към него. Дори да не си преподавател, учител или майстор, който предава умения на чирака или ученика си. Във всеки един аспект ежедневно предаваш умения, пример. И винаги ще има хора, които ще го оценят, хора на които добавяш стойност в живота им. Имало е периоди в българската история, които са били бездуховни, времена, в които човекът е слаган в калъп, копиран, унифициран. От него се е изисквало да е изпълнител, да имитира, да подражава. А всичко това го отдалечава от истинския замисъл на Твореца — да е творец. Защото всеки човек е уникален и има какво да даде на света, но това трябва да се изявява.

В този конкретен период ли се корени причината за това хората да престанат да мислят за себе си като творци? На собствения си живот, а и като част от цялото ДНК на обществото. Още ли живеем унифицирано, забравяйки че всеки може да даде, да е важен с уникалността си?
Все още виждам отпечатъците на това време, ние сме родени в тези години и виждаме тези отпечатъци. Но моята надежда е в новите поколения. И както вярвам, че трябва да се уважават предните поколения и белите коси, така вярвам, че трябва да уважаваме тези, които идват след нас. Не трябва да презираш младия човек, а да го подкрепяш. Не можеш да критикуваш младите хора и аз като родител искам да дам най-доброто, за да могат утре те да са най-доброто.

Не е ли това и естествената отговорност на всяко поколение, да е активна част от предаването на знания и умения на тези след него? Отговорност към цялостната еволюция на нашия вид, ако щеш?
Това е голяма отговорност и като родител го казвам. Аз и като професионалист в началото не съм знаел къде ще стигна, започвайки от нищото. И когато видиш в детето си една личност, от самото начало, го възприемаш като личност. Когато разбираш отговорността си за това какъв човек ще стане, си длъжен да му дадеш най-доброто, за да израстне и да се развие в по-добра личност. Без да му налагаш собствени модели за бъдещето, да налагаш своята визия за неговия живот. Трябва да има уважение към детето, както трябва да има уважение от по-възрастните към по-младите.

Говорейки за родителство, можем ли да повдигнем мащаба и да си представим, че всички деца са и “наши” деца, да носим тази отговорност към цялото бъдеще поколение? Мислиш ли, че като общество забравяме това, фиксирани в собственото си потомство и не виждаме, че една птичка пролет няма да направи, образно казано?
Точно така е. Колкото повече добро даваш, толкова по-добре. Колкото повече си социално отговорен към децата — по-добре. Затова е толкова сериозен проблемът с образователната система. Не може тя да не търпи развитие от десетилетия и да очакваме, че децата ще са развълнувани. Не знам дали е подходящо да давам примери, но има държави, в които образованието търпи огромни крачки в развитието си, за да е актуално в днешния ден…

Какво за Финландия? (смях)
(смях) Резултатите си го показват, нека да си кажем честно. Има ли резултат, децата окей ли се чувстват, значи си заслужава да се опитаме да приложим ноухау. Според мен децата трябва да се извадят иззад чина и досегашната система на образование. Да бъдат повече културно обогатени, да им се показва повече, да бъдат вдъхновявани да избират какви искат да бъдат, от ранна възраст. Да бъдат запознавани отрано с цялата цветност на палитрата на различните професии. От друга страна — не можеш да затвориш едно дете с двайсет негови връстника и да очакваш то да се интегрира в многопластовото общество. Ако отидеш с детето си в магазина, на спорт, или на музика, реалността е друга. Там се среща и с по-възрастни и с по-млади “учители”. Среща се както с батковци и каки, така и то е кака или батко на някой по-малък. Вярвам, че в по-голяма част от времето децата трябва да са в комплексна социална среда и за мен затварянето с часове сред учебници и връстници, е губене на време. Може да звуча ядосано и говоря с неодобрение, защото съм го преживял. Виждам със задна дата, че е могло много по-рано да се ориентирам и да разбера какво ми е призванието, в кой път да инвестирам енергията си. А не да се озовеш на двайсет години и тепърва да се чудиш накъде да поемеш, вместо вече да си на пътя си.

Особено във времето на технологиите и достъпа до информация, когато децата разбират повече от нас някои неща.
Аз виждам в дъщеря ми умения, които няма как да си представя, че аз или някой около мен е имал на същата възраст. И не говоря само за технологиите.

Нека се върнем към повода за разговора — 10 години Fontfabric. Мога да прозра мотивациите ти от разговора досега, но как всъщност започна всичко?
Основах фаундрито в края на 2008, хареса ми името Fontfabric и го регистрирах. Иначе още от началото на годината започнах да изваждам от мен нещата, които ми харесват, като опитност и интереси. Винаги съм имал интерес към чертаенето, към геометрията, към формите, обема. Може би е наследствено, прадядо ми е бил много надарен в тази област. Аз обаче харесвайки геометрията и чертаенето, не поех в логичната посока на архитектурата, а в шрифт дизайна. Между тях, всъщност, има много общо. Да създадеш буква в някаква степен е като да създадеш сграда — имаш основа, имаш базова линия, височина. Шрифтът е изкуство, което е висша форма на дизайна, на бялото и черното, на конструкцията, на пропорциите, на златното сечение. Имам образование в сферата на дизайна и тук е моментът да вметна, че хората бъркат, като мислят, че дизайна е опаковката. Дизайн буквално значи конструиране. Дизайнът, независимо дали е уеб, предмет, дреха, изпълнява дадена функция и дизайнерът е проектантът. При мен се събраха проектирането и изкуството. Защото от друга страна не поех и в посока рисуване, не съм възпитаник на художествено училище, въпреки, че имах талант и интерес. И така нито геометрията и чертането, нито рисуването развих в чиста форма, а ги съчетах.

Десет години по-късно, какво ще видим в Галерия 2.0?
В изложбата, под формата на арт инсталации, ще видите превъплътени много различни шрифтове от началото през 2008 до сега. Ще бъдат извадени наяве неща, които не са били толкова ползвани, били са популярни за времето си, особено в световен мащаб. Правил съм през времето изометрични шрифтове, които не са толкова използваеми, по-плакатни, които са използваеми в посока изкуство, а не в печат и реклама. Колегите от екипа също са подготвили изненади, ще представим и първия си каталог… И повече няма да издавам! Но искам да споделя, че тази изложба е празник за нас. Аз като човек максималист, който винаги гледа напред и в следващата стъпка, с годините се уча да давам пауза, да спирам за момент, да се огледам и да направя равносметка. В този смисъл това събитие за нас е подарък към нас и към хората, които ще дойдат. Ще има и музика — Иван Шопов с който колаборираме по новият му албум ще бъде там с Теодоси Спасов, с част от новата си продукция.

Как се случи световната популярност толкова бързо?
Може би една от причините беше е профилът ми в Behance, които тъкмо бяха стартирали. Това е много преди продажбата им на Adobe, когато платформата все още се поддържаше от основателите, двама програмисти дизайнери. Единият от тях, Матиас, много хареса нестандартния за тогава начин по който презентирам шрифта. Обемно, цветно, без 3D все още, по един различен начин. Това се хареса и на цялата общност и нещата станаха хит, от самото начало. Това за мен е сантименталния и симпатичен период на Behance, период, в който всяко нещо, което изкарвах, на следващия ден беше на първа страница. Бяха ни дали голям кредит на доверие и симпатия. Дори и сега, ако влезете, нашият профил е номер три по посещаемост за всички времена.
Другата причина за успеха са хубавите безплатни шрифтове, които предоставяме от самото начало. Предоставяме ги и за комерсиално ползване, без ограничения и този жест допринесе много за популярността на Fontfabric.

Което със сигурност помага и в продажбите на платените шрифтове. Самите ние сме пример за това — открихме ви чрез безплатен шрифт, а после станахме клиенти. Как започнаха комерсиалните успехи?
В края на 2009, когато изкарах първия си по-комерсиален шрифт Unisans, ударих и класациите за първи път. Бях включен в нюзлетъра на MyFonts, в частта изгряващи звезди и това даде голям тласък. В един момент шрифта изкачи за малко второ място, веднага след вездесъщата Helvetica и вкусих от това да си сред най-продаваните. И от тогава, до ден днешен, неизменно сме в Топ 50 за най-продавани шрифтове на същата класация. Не се възгордявам, това са фактите. Но те ме мотивират да продължавам и да търся. Възможността да мога да продавам на тези отворени пазари, да го правя на пълен работен ден, да плащам разходи и да имам екип, допринася в голяма степен и за това да имаме възможност да работим върху кирилицата. И се радвам, че успехът на онзи пазар, дърпа развитието на нашата част от света, на нашите пазари. Да развиваме и реинвестираме.
След онзи първи хит дойдоха и други популярни наши шрифтове. Например Nexa, или Intro, чиято безплатна версия виждам постоянно и в България, и в чужбина.

Доставя ли ти удоволствие да видиш имплементиран твой шрифт?
Да, доставя ми удоволствие! Вече съм го приел за обичайно, но за хората около мен е интересно. Някой донесъл отнякъде опаковано нещо от Хонг-Конг и на него твоя шрифт — забавно е!

Как точно се случва работата в екип? Мога да си представя един художник, например, как сяда и започва от нулата да рисува, но как се прави шрифт в екип?
Към момента сме осем души екип, като двама сме бизнес частта, а останалите шест са пряко свързани с дизайна — единият е само за 3D, моушън, частта която отговаря за презентацията. На мен като лидер са ми необходими дизайнери с компетенции в различни сфери на дизайна. Разбира се, всеки творец е с неговия си почерк, това трябва да се уважава, но аз съм връзката с клиента и баланса между творческото и комерсиалното е в мои ръце.

Интересен преход от творец към бизнес лидер.
То изхожда от моят личен път. В началото не се смяташе, че в това има бизнес, че изобщо е печелившо. На мен самият са ми казвали, че “няма хляб” в това, но аз бях на друго мнение. Исках да извадя на показ този пазар и повече хора да са вдъхновени да работят шрифт. Интересно е и да си лидер, да мотивираш. Аз например държа най-много на характера. Скоро четох новина, че Apple вече не изискват дипломи в интервютата за работа. Аз съм “за” качественото образование, но вярвам, че то не е критерият по който ще избера с кого да работя. Характерът за мен е най-важен, той се гради от година нула и ако там нещата не са както трябва, това не подлежи на промяна. Когато усетя в човека страстта и характера, тогава разбирам, че искам да работя с него.

Звучи като да нямате нужда от HR! (смях)
Не! (смях) Честно казано не бих доверил на друг тази позиция. Но много ми помага шрифт директора Пламен Мотев, който е нещо като дясна ръка, разчитам и на него. С кого ще работиш е голямо нещо, до голяма степен развитието ти зависи от това. Ще цитирам бувално един колега, който когато дойде при нас каза: “Аз искам да работя тук, с теб, заради това, че има добро community.” Явно е видял, че при нас има някаква среда и истинско развитие и растеж. Работата в екип е вид творчество, хората са важни. Но работата с eкип, за мен, е една завършена академия, като време от 2014 до днес, сериозно е. Някои идват, други си отиват, но е важно всеки да се чувства към даден момент, на даденото място, добре и творчески зареден. Винаги е добре да имате обща цел с хората, с които работите и всички да са мотивирани.

Имам усещането, че и ролята ти на родител допринася до характера ти на лидер. Черпиш ли опит от отношенията ти с децата?
Така е и това ме навежда на мисълта, че човек трябва да внимава с егото си. Не трябва да се подценява нито един канал, чрез който можеш да комуникираш и да се учиш. Ако човек е чуваем и внимава, и успява да види човека срещу него, независимо от ситуацията. Дори зад фасадата на просяк на улицата, може би стои човек с академично образование, владеещ пет езика. Трябва да се научим да влизаме в обувките на другия и да се чуваме и виждаме по-добре. Но това е част от духовното ни израстване, да не съдим по фасадата, а да виждаме отвъд.