Вихрен Георгиев

Кога създаде сайта?
Преди две години и половина – 29 май 2013.

Би трябвало да имаш много снимков материал за това време. Броил ли си колко кадъра си публикувал до сега?
Около 2200-2300… Това са средно по две снимки на ден.

Колко от тях са селектирани в книгата?
Не съм ги броил. Книгата е 192 страници, върху които има различни снимки. Тя набляга на снимките с истории, те са над петдесет процента, всъщност.

Има ли в нея непубликувани в сайта кадри?
Има и непубликувани, има и вече публикувани хора с нови снимки специално за книгата.

Много е хубаво, че книгата е двуезична (български и английски бел.ред.). Ти ли държеше на това?
Да, защото където и да се появи тази книга, тя ще е валидна. Не е насочена само към наша публика. Това, че хората са конкретно от София не се разбира веднага.

Всъщност за България такъв проект е прецедент.
Да, но и по света няма много такива проекти. Има хората на Ню Йорк, Париж, Амстердам и Индия, ако не се лъжа.

Можем ли да разглеждаме People of Sofia като документ, запечатващ две години от улиците на София?
Това беше и част от идеята за книгата. Да представим широк спектър от хора, има и млади и възрастни. Всяка снимка е момент, вече отснета, снимката е история, спира да е в настоящето. В това отношение мисля, че съм се справил добре, този моментен отпечатък на улицата

В кой момент се усети, че този проект е сериозен, отвъд хобито?
Сериозността винаги е присъствала в отношението ми към снимките. Може би имаш предвид кога е бил момента, в който съм осъзнал, че е част от градската култура? Това осъзнавамне може би се случи, едва като седнахме да редим книгата. Иначе не е имало момент на безотговорност към проекта. Все пак трябва да публикувам снимки всеки ден. Много рядко се е случвало да не публикувам, тези дни се броят на пръстите на едната ръка за тези две години и половина. Когато започна и подредбата на книгата видях снимките си по друг начин, вече не сами за себе си. Заедно с други кадри, на един разтвор от книгата, стоят различно.

Променят ли се кадрите като контекст във времето?
Променят се в смисъл на това, че вече снимал даден човек, той не е същия за мен и бих го снимал по друг начин. Ето например едно момче, оперен певец, го снимах по друг начин за книгата, не както е излязъл преди време в страницата. А проверявайки целият архив, установих, че има непубликувани снимки, които съм забравил. Има и такива, които ги виждам по друг начин. Когато съм ги снимал е имало нещо, което не ми е харесало тогава или не съм бил в настроението за тази снимка. Но то е нормално, много от снимките са моментни емоции, които сутринта ги виждаш по един начин, а вечерта емоцията е друга.

За това време, в което снимаш, можеш ли да забележиш някаква промяна в улиците, по-скоро в хората на града?
Ще дам пример с гей прайда. Снимам го откакто направих страницата. Тази година ми направи впечатление, че на Прайда има много, много млади хора. Беше много живо. Миналата година имаше такива наченки, по-миналата година беше супер умряло. Но ето тази година вече усещаш тези млади хора с какво настроение са, как са по-свободни, по-живи…

Нови хора?
Да, може да е бавно, но София става по-жив град. Идва нова вълна от хора, има все повече чужденци, което е голям плюс, защото те дават нова култура и манталитет. Правят града по-космополитен. Крайно време е да избягаме от провинциализма си, от тази еднаквост от соца, която кога ще забравим, не знам. Но ето младите хора, чужденците… Тя бавно ще се отмие, защото, виждайки нови и по-различни хора, няма как да стоиш на едно място в миналото и тази промяна ще се поема естествено. Това са бавни процеси, но са тръгнали да се случват.

Аз гледам на теб като изследовател на терен, в случая улиците на София, които снимаш ежедневно. Този поглед е много ценен, много различен от погледа на тези, които нямат идея от органичните процеси на улицата, където са Хората. Затова те питам за процесите там.
Не мога да обобщавам, даже за себе си не се чувствам изследователски. Прекалено много се взирам в конкретния обект за снимане и ми е трудно да видя общата картина. Виждам, че се променя, бавно… Има нещо, за което не сме се замисляли, живеейки в София — тя е много пуст град. Само ако си спомниш усещанията от която и да е столица в Европа, тук тази наситеност я няма. Дори не става въпрос за мащаби, виж Солун. Как усещаш живота там, колко хора има навън. В София само излез вечер в центъра, в някоя от малките улички. Бях си харесал един кадър под една лампа и чаках да мине някой под тази лампа. Чаках 45 минути. Това е идеалният център на София.

Каква е причината според теб?
Първо сме бедни, не можем да си позволим такъв обществен живот. И бирата, и картофките вечер след работа струват пари. А спомняш си времето когато заведенията бяха по-пълни, хората излизаха повече навън. За всеки поотделно финансово нещата стават по-зле. Аз така го виждам.

Приемаш ли вече People of Sofia като работа?
Не, не съм го възприел така. Единственото което ми тежи, е, че понякога не намирам снимката за деня, според моментната ми нагласа и настроение. Защото аз подхождам и емоционално в подбора на снимките, които публикувам. А понякога нямам време за техническите неща, които се случват преди дадена снимка да излезе на страницата.

Има ли периоди, в които не снимаш?
Да има такива периоди, понякога по две-три седмици. Тъпо ми е, сиво ми е, грозно ми е, нищо не ми хваща погледа. Понякога се чудя защо го правя това, цялото. Но пък имам много отснети снимки от които да избирам през тези периоди.

Носи ли проекта финансов бонус под някаква форма?
За сега не. А в днешно време и тази част е важна все пак, освен удовлетворението и лайковете. Не че лайковете не ме вълнуват. Когато на мен някоя снимка ми е много любима, ми се иска и хората да я виждат такава. Защото вече знам коя снимка ще се лайква повече, но не се влияя от това. Ако една снимка за мен не е окей, не я пускам.

Любопитно ми е, щом имаш наблюденията, какви снимки харесват хората?
На позитивните неща, със сигурност. Но трябва да кажем, че има и снимки , които не са за лайк. Може хората много да я харесват, но контекста на снимката да не позволява лайк. Много ми е интересно как се харесват снимки на борбени, инициативни хора, взели живота си в ръце. А същевременно, ние българите сме хора, които не полагаме много усилия да си подобрим живота, държавата… А тези единични примери получават всеобщо одобрение! Има го този дисбаланс — имаш го респекта, но не правиш нищо, за да последваш този пример.

Защо?
Не знам, защото сме мазохисти може би? (смях) Тук важи и поговорката да знаеш две и двеста. Това ще се промени когато вече нямаме и двата лева, когато вече нямаме нищо, ще се светнем и ще се вдигнем. Явно трябва да стигнем дъното, за да си осъзнаем ситуацията. Ето например, България между 1944 и 1989 е била най-бедната страна от соцлагера. Ние не сме били дори по средата на СИВ, все сме били на опашката. И тогава сме живели бедно и сме свивали колана, и сме се лишавали. Българинът е свикнал на такъв маниер на съществуване. И този, така наречен “преход”, за всички тези години не му е дал нещо по-различно, някакво голямо охолство и да му го е взел пак. Така че ние продължаваме едни седемдесет години в едно и също положение. Няма ги разказите и паметта на онези хора, които помнят и са живели преди 1944, когато България е била една от десетте най-бързо развиващи се икономики в света. Но аз не обвинявам хората за това, някой, политическата класа може би, трябва да научи хората, че имат нужда от промяна

Точно нашата политическа класа няма да ги научи на това.
Ама някъде ги учи.

Каква е голямата изненада от целия проект за теб, лично?
Моята голяма изненада беше, че изобщо хората харесват толкова мои снимки. Защото снимките не са “топ” на стрийт фотографията, не са, разбира се, и смотани. Изненадан съм, че такъв проект изобщо може да се радва на успех.

Съдейки по много реакции, хората се вълнуват. Ти вълнуваш ли се?
При мен тези реакции, преживяването на такива ситуации идва със закъснение, такъв човек съм. Така че когато пипна книгата ще видим! (смях) А и никога не съм се чувствал готов за книга или изложба. Подхождам с голям респект към такива произведения и ми е странно.

Как успяваш да си анонимен с тази камера и обектив? Къде се криеш?
Аз не стоя някъде, аз минавам от някъде. Снимам докато ходя, дори да минеш след минута оттам, мен вече ме няма. Не стоя на едно място да дебна нещо или някой, не се крия.

Сега и въпрос клише — защо снимаш само в центъра на града?
Винаги давам пример — като отидеш в един град, къде отиваш? Като дойде чужденец в София къде отива? Отива в центъра, всеки отива там. Плюс това в кварталите е много трудно да останеш анонимен, защото там веднага те забелязват. От друга страна, хората не си дават сметка колко е трудно да снимаш град като София. Това не е някой западен град, където хората са освободени и се радват, че са привлекли вниманието ти щом ги снимаш. Тук те гледат лошо, не мислят, че ти си забелязал нещо индивидуално и интересно в тях. По-скоро е: “Какво не ми е наред, че тоя ме снима”. Там хората празнуват своята индивидуалност и лична позиция към света и с външния си вид, а ние много се страхуваме да се покажем индивидуалисти, да излезем от клишето, от еднаквостта. Ако го направиш си различен и нехаресван, понякога. Някъде хората живеят в 2015, после в 2016, променят се, живеят в много динамичен свят.

Как според теб ще се видят хората на София през страниците на книгата?
Всеки ще види нещо познато, нещо ще го докосне, дори косвено. Ще разберат, че има много различни от тях хора. Че има много индивидуалности и те съществуват. Може би ще разберат, че досега не са обръщали внимание на хората до тях, пред тях, встрани от тях. Ето например, много хора ме питат: “Къде ги намираш тия хора?” Но аз не ги търся, те са там. Ще дам пример със себе си — бях познат в близките си среди като краен в отношението си към заобикалящото ме. В този контекст, ние не се стремим да разбираме другите, грубо казано да влезем в положението на другия. А ако искаме да сме общност, трябва да си обръщаме внимание, трябва да се опитваме да се разбираме един друг. Разбирайки се, хората се опознават и чак после се чудят дали някой им харесва или не. То е като в любовта, за да заживееш с някого трябва да го познаваш, да положиш усилие да го опознаеш. Така е и в обществото — за да се заобичаме, е добре първо да се опознаем.

А тези, които ще четат People of Sofia на английски какво ще видят?
Чужденците ще видят новите лица на София, бъдещето на София, което е в индивидуалността на всеки.

Ти като човек как се промени покрай проекта, какво научи за себе си?
Станах по-улегнал. Започнах да мисля повече за хората, почувствах друга отговорност. Самоцензурирам се, защото е недопустимо съзнателно да вредя на достойнството на някого. Изпитвам изключително уважение към всеки човек, когото съм снимал. Ежедневно мога да вадя снимки на клошари, но не го правя. Именно защото не искам да раздавам присъди и да създавам някакво конкретно чувство от такава снимка, без да знам историята на този човек, дори да са умилителни чувства. Чувствам, че нямам това право. Мога да му дам пари, но не го снимам.

Снимайки хората, до каква степен самият град е герой в снимките?
Радвам се, че проектът вече е част от градската среда, така казват хората. (смях)

До къде в проекта са People of Vihren и откъде започват People of Sofia?
Всички са People of Vihren. След като са снимани от мен, значи това е част от мен, това което ме е впечатлило, конкретния момент, който съм видял.