Владимир Карамазов

“Владимир Карамазов — актьор” го познава всеки, но кога и как се появи “Владимир Карамазов — фотограф”?
Винаги съм снимал, но хората не го знаят. Дори си спомням, че във ВИТИЗ (абревиатурата на днешния НАТФИЗ до 1995, бел.ред.) като бях, нямах никакви пари, мизерия страшна, а аз само си мечтаех за някакви фотоапарати. Ако се сещаш фотото на Славейков — в съзнанието ми беше магазина на моите мечти и всеки път като минавах си харесвах някаква сапунерка, която струваше много и не съм могъл да си позволя. Но съм си събирал наистина от закуски и съм си купил така общо три апарата, които до ден днешен си пазя, с тях много снимах. Преди това баща ми много се е занимавал с фотография, имаше си тъмна стая и като деца с брат ми много сме се кефели. Така че има история, не е като да съм започнал от вчера.

ВИТИЗ ли провокира това да започнеш, сякаш си влязъл в грешната специалност тогава?
Не е било грешно защото винаги съм искал да стана актьор, но невинаги съм искал да стана фотограф. Но след толкова години като актьор се замислих, че и аз искам да разказвам някакви неща по друг начин, a фотографията е много добър начин да разказвам истории, които са в моята глава — не само да бъда интерпретатор. И така започнах. Първоначално не знаех към кой да се обърна, за да ме оцени и да знам дали се развивам добре, така открих конкурсите. Случвало се е да се състезавам пред света с театър и е било яко! Първия път беше в Авиньон със спектакъла “Казанова” на Диана Добрева, та покрай тези състезания си помислих колко би било яко да се съревновавам и с фотографията. Много ми хареса идеята, че някакви хора оценяват работата ти без да знаят кой си, от къде си, много на чисто един вид. Стори ми се много добра идея да получа обратна връзка за фотографиите си, която не е повлияна от другата ми кариера. Почнах да набирам самочувствие малко по малко и между другото, покрай някои от тези конкурси се случиха и много хубави неща.

Като споменаваш тези състезания, дали пък няма в теб някакъв много силно заявен състезателен дух, който не може да се прояви само с актьорската професия?
Има нещо такова и то може би е провокирано от това, че с каквото и да се занимавам винаги искам да стигна до високите етажи. Не за друго, а заради любопитството какво се случва там. Дори в хобитата ми много драпам да стигна до най-високото ниво. Винаги давам пример с моторите, които карах — стигнах до професионалната писта в Серес, защото много исках да постигна времето на състезателите. Точно в деня, в който щях да елиминирам и последната секунда, която не ми стигаше за тяхното постижение, се пребих, но пък това ме научи, че не всичко е на всяка цена, особено когато рискът е на живот и смърт. Но в този смисъл — в един момент много зациклих с актьорството, защото ми липсваше това, няма база за сравнение, състезаваме си се на Раковски…

Достигна стъкления си таван в България и загуби интерес?
Разбрах в един момент, че дори да направя най-яката си роля в театъра или най-лошата нищо не се променя, нищо не се случва. Най-много да ти дадат Икар или Аскеер, нищо друго не се случва. Пък и виждам как се дават тия награди, те са си между нас в гилдията, няма никакво предизвикателство. Аз не съм спрял да играя, не ме разбирай погрешно, но вече по друг начин. Когато ме кефи ролята, компанията — дори експериментирам със себе си, какви са лимитите ми, ставам ли още. Ето например, едно представление което играя, “Опашката” на Явор Гърдев, е с огромен обем текст и това си е чист тест на моите възможности и това да проверя дали ще го издържа, дали ще се уморя, мой си личен експеримент.

Говорейки така не се ли притесняваш, че хората ако го прочетат и дойдат на представление ще знаят, че на теб не ти е много интересно вече?
Не, според мен хората изобщо не ги интересува това. Но и когато играя аз винаги давам всичко от себе си, никога не съм можел да маркирам само. Освен това, както вече казах, се захващам само с неща, които ми харесват. Ето например — в последните години станах по-близък с Ивайло Христов и съм си казал, че той за каквото ще да ме покани — отивам, там съм! Защото контакта с него ми е ценен и искам максимално да се възползвам, да прекарвам време с него, обичам си тези представления! Просто вече актьорството ми е под съвсем друга форма, не искам да преяждам и да правя всичко, въпреки че повечето около мен още са си така — да имат сто роли, да участват във всичко, еди-кой-си да ги покани…

Постигнал си творческия лукс да си избираш в какво да играеш?
Не мисля, че съм само аз, но сякаш други колеги не могат да отказват. Искат във всичко да участват, защото това е сякаш някакво мерило, ако си канен.

Ти имаш и някакъв вид отдушник със снимането, може би затова не ти е важно да играеш във всичко?
Добре, обаче аз съм си го намерил. Но в нашите среди има схващането, че колкото повече, толкова си по-значим и търсен. Не мога да си представя да играя в сто неща, пък в театъра, пък в телевизията, пък пътуващи представления… Какво е това чудо?! Цялата тая многотия ми се струва голяма идиотщина. Аз да стана и от сутринта до вечерта да съм направил четири актьорски неща — не може да се случи такова чудо! Директно си казвам, че ме мързи.

Разкажи ми за книгата, която издаде?
Книгата е вдъхновена от моя блог. Едно издателство ми предложи, казаха че има смисъл ако историите от блога се съединят. Тогава ги прочетох всичките и си казах: “Ами то вече няма нищо общо с този човек, който ги е писал тези истории и този сега, защо не?” В последствие не се получи с издателството и в крайна сметка сам си издадох книгата. Покрай книгата много обикалям страната и ми е много интересен контакта с хората, защото те пък за първи път ме виждат в друга светлина и са ми казвали, че това което виждат по телевизията и в театъра няма нищо общо с действителността. Че ме преоткриват като човек. Пък аз се опитвам да им кажа, че съм си такъв.

Не означава ли обаче това, че си си вършил добре работата като актьор, след като личността ти не е излизала наяве?
Може и така да е, обаче това хората не ги кефи. Оказва се че образът, който съм налагал е на някакъв надут човек. Например на интервюта винаги някак се издокарваш, сресваш и накрая ставаш малко друг човек, говориш за някакви проекти и то е малко далеч от това което си наистина. Според мен хората го усещат, че не е съвсем истинско. А сега отивам на някоя от тези срещи, сядаме 200 човека и вместо 45 минути откарваме по три часа във въпроси и отговори. Това ми е много интересно защото е нещо различно и за разлика от преди, сега си отивам в някой град и си се мотам, разговарям с хората, снимам си, а не като пътуванията в страната за представления, когато дай да видим сцената, пък репетиции, пък ти падне гласа… Целият този стрес сега липсва.

Има ли нещо, което те изненадва при тези срещи?
Хората просто са много изненадани кой човек съм, наистина. Всъщност, същото важи и за фотографията. Чрез нея също ме преоткриват, виждат какво мисля и за това много я ценя. При нея няма как да лъжеш, показва какво ти е в главата.

Мислиш ли, че всеки има очи да види тези неща през една снимка? Много е субективно, особено ако изходим от максимата, че красотата е в очите на гледащия.
Аз не говоря за крайния продукт, по-скоро говоря за процеса, темите. Хората не подозираха, че аз мога да пътувам из България и да седя на една маса да ям с обикновени хора в някакво село, това за тях беше странно и някакво преоткриване. Не разбираха как хората ей така ми дават картофи и компоти и аз ги слагам в джипа и се прибирам с картофи и компоти, някакво несъотвествие с моя образ виждаха в това. Пък моите дядо и баба, които са ме отглеждали на село, са били точно като тези хора. Само че досега не е имало кога и къде да го разкажа, а това е голяма част от моето детство. И всъщност, може би символично, аз съм търсел баба и дядо, обикаляйки по тези села и целия този живот, който ми липсва и вече не съществува.

Търсил си своята капсула на времето?
Наистина се чувствах сякаш се връщам в мой дом, защото много дълго време не съм бил в такъв тип села, но се чувствах много уютно и спокойно и го правех пак и пак. И независимо как са оценявали фотографиите ми, може би хората са си казали: “Ей, на тоя в главата имало и нещо друго!”

Не е само празноглав хубавец?
Най-вероятно да, точно така са си мислели за мен. Но започнаха да ме преоткриват чрез тези неща. Особено при тези срещи в някоя зала, някъде където сме в диалог с хората и им харесва това. На мен също.

Преди да стигнем до темата с изложбата, разкажи как еволюира фотографското ти око, като търсения и теми?
Първо започнах с единичните кадри, за да се уча да снимам. Много ми е трудно да обясня конкретно, когато някой ме пита за съвети, защото аз не съм го учил, малко интуитивно е. Няма как да скрия, че голяма част от търсенията и темите ми идват и от “основната” ми професия. В моя мозък, още от малък, има някаква драматургия покрай всички романи, които съм чел, а от четиринайсет годишен съм в театрална школа и съм закърмен с такъв тип истории. И във фотографията търся тази атмосфера, на големите автори, търся в очите на хората някаква дълбока история. Когато ме питат за светлината в снимките ми пък не мога да скрия, че съм се учил по време на снимки — от операторите ни. Имаме велики оператори в киното и това е безспорен факт! По време на снимки, в почивките, започнах да експериментирам като използвах някой от колегите актьори с такъв тип кино осветление.

Много луксозно си започнал да експериментираш, на кино осветление — на богато както се казва! (смях)
Да, на богато, наистина! (смях) След това открих работата със светкавици в екстериор и това също много ми хареса, и с това започнах да експериментирам. Дори съм ходил във фотографски групи, но тъй като много ме е било срам да разпитвам, си записвах всеки термин, който не знам и после проверявах. Така много неща съм научил без да питам изобщо, заради това, че ме е срам. Много бързо стигнах и до същината на обработката — в днешно време има много информация, за всичко.
Да не забравяме и годините, в които съм се снимал като модел — там също надавах око какво се случва, още от времената, в които се снимаше на лента. Та някъде дълбоко в мен съм имал много голям набор от знания и нещата се случиха бързо. За година-две се оправих и с техника, и с осветление, и с обработка. Само че нямах самочуствие, а имах нужда от категорично потвърждение, че мога да снимам. Така се появиха конкурсите.

Дадоха ли ти нужното самочувствие те?
Да, в първия момент като започнах да печеля конкурси много се радвах, до един момент, в който пък много се уплаших, защото си казах, че това не е много нормално, запитах се за какво се случва всичко това… Дали пък съдбата сега не ми дава година-две да се порадвам на това, а после да ме запокити в най-сериозния мрак? Дали пък това не ми е призванието, а не актьорството? Дали в това не виждам по-голям смисъл и начин да направя повече, отколкото като актьор?

Не мислиш ли, че в крайна сметка няма безполезен опит? И опитът ти от моделските години, и търсенето на драматургията заради актьорството? Дали пък тези изходни точки не са те направили по-различен като фотограф?
Ами да, всички тези конкурси съм ги печелил по една единствена причина и тя е категорична — защото съм актьор. Защото в кадрите има някаква историйка, която е малко повече от историйката на останалите фотографи, а всъщност за да се оцени измежду 50 000 кадъра един, когато 3000 от тях са много добри, има някаква подсъзнателна история, която се запомня, според мен. Защото като качество най-вероятно кадърът е толкова добър колкото и на останалите, но тази историйка е нещото за което се закачат.

Ето, значи затова толкова години си бил актьор преди да снимаш, в крайна сметка. Но пък сега отвори една друга тема — кое е по-важното в една снимка, техническото съвършенство или нещо съвсем друго?
Зависи за коя фотография говорим. За типа фотография който вие с Хубен правите техническо изпълнение е наистина много важно. Конкуренцията на комерсиалната фотография е голяма и има много постижения отвъд идеята. Но е важно, все пак, да има някакъв смисъл зад всяка снимка, а този смисъл всеки си го намира сам, всеки си има своите цели. В моите търсения аз съм си поставил такова високо ниво като цел, че едва ли ще го постигна, но всъщност пътят натам ми е по-интересен от крайната цел. За разлика от актьорската кариера и успехи, сега ми е много по интересно и много повече гледам под лупа всяка стъпка от този процес, какви ходове правя до следващото ниво. И в главата ми все по-ясно се очертават по-големите теми, с които искам да се занимавам.

Кои от наградите са ти най-ценни?
Миналата година спечелих една награда на Sony, които ми дадоха последната си камера, доста дашни се оказаха! (смях) Не мога да кажа, че тя ми е най-ценна, но си бях казал, че ако спечеля тази награда и тази камера, ще започна да снимам видео и ще направя следващата крачка. А именно — да снимам документални филми около проектите, които правя.
Но ако има награда, която ми е ценна, е тази от Xposure International Photography Festival в Шарджа, ОАЕ, защото от нея последваха много други неочаквани и хубави неща. Това е фотографски фестивал, към който има и състезателна програма. Няколко са категориите и печелившите ги канят на място в емирството по време на фестивала. Аз спечелих второ място в категория “Портрети” и не можех да повярвам, защото в предни години са ме рязали и не съм бил допускан.
Когато отидох вече бях започнал проекта със затвора и още два, които правя от доста време и реших, че искам да ги покажа на организираните от фестивала портфолио ревюта, на които показваш работата си. Не можеш да си представиш на какви хора показвах работата си! Например на Кира Полак, която е била фоторедактор на New York Times Magazinе, Times и Vanity Fair или Ланс Бьоринг, който последно е оглавявал World Press Photo Foundation!

Това звучи като допълнителна награда, под формата на шанс да покажеш работата си на правилните хора.
Какво говориш! Статуетката която отидох да получа, е нищо, сравнено с този шанс да срещна такива хора, които иначе нямаше как да срещна! Та показвам аз портфолиото си на деветчленното жури, които пък разказват за мен на шефа на фестивала Саймън Нютон. След три месеца той ми писа, за да му покажа работата си, a след това ме покани за самостоятелна изложба, при положение, че програмата се прави много години напред! И така, февруари тази година аз се озовах със самостоятелна изложба, с проекта ми “Казмер”, по време на същия този фестивал, година по-късно от наградата. Пълна лудница, не можех да повярвам какво се случва, цялото ниво и организация и колко неща следват от една такава покана!

Как изобщо ти хрумна идеята за проекта в затвора, какъв е генезиса?
Може би още търся точната причина, но една от тях е актьорският поглед, със сигурност. Винаги съм се интересувал от такива характери — личности които живеят на ръба, които имат драматични истории и си представях, че именно затворът е меката за такава драматургия. Породи се в мен едно голямо любопитство какво всъщност е вътре в затвора, защото осъзнах, че нямам никаква представа и категорично исках един от проектите ми да е такъв. Любопитството да ги поставя тези хора под светлината на прожектора, пред моя обектив и те самите да се видят с други очи. Първите месеци бяха голяма трагедия, защото те все още ми нямаха доверие, аз самият все още се плашех от доживотните им присъди…

Всъщност колко време отне заснемането на проекта?
Всеки месец ходех по шест-седем последователни дни, общо това са 48 дни, цяла една година. Беше един дълъг процес при който, след като снимах по няколко дни, се връщах с материала, селектирах и обработвах. Също така им носех снимки обратно, което беше ключово, за да спечеля доверието им. Първоначално мислех да не им показвам нищо, но осъзнах, че тези хора са супер жадни за това да се видят, изпращаха тези снимки на роднините си, на децата си, за първи път се виждаха снимани по този начин.
В един момент осъзнах, че това е проект, който може да бъде показан и започнах и да го снимам по различен начин. Голяма роля изигра междувременно и срещата ми с Нуша Тавакoлян, световен фотограф от Magnum, на която съм голям фен. Случайно открих, че тя ще е на много голям фотографски уъркшоп в Тирана, а вече имах кадри от проекта и ми се стори добра възможност да покажа материал на човек от нейната величина. Много хареса нещата и ми каза, че това е уникална възможност — да имам този достъп до затвора. Aнализирахме какви кадри и планове ми липсват до момента и че трябва да дам всичко от себе си за този проект. Изключителна среща, която никога няма да забравя. Даде ми голяма мотивация и гледна точка, която нямаше да видя, ако не се бях срещнал с нея. И мисля, че благодарение на това в момента проекта е пълнокръвен, имам почти всичко заснето, което е могло да заснема. За съжаление в изложбата в Националната Художествена Галерия няма как да покажа всичко, но някой ден искам да направя книга с целия материал.

В НХГ ли е първото показване на тези кадри?
Първото показване на проекта е в затвора в Белене, само 18 портрета, много по-скромно — на тях няма какво да им показваме какъв е животът им вътре. Но на тази изложба поканихме прокурорите и съдиите, които са ги вкарали там. В момента тази изложба си седи в техния стол от доста време и те всеки ден си я гледат. Много се радвам, че си изпълни една от целите — да им покажа тяхната същност, която те никога не са си мислели, че притежават, да се видят за първи път в такава светлина. Ако не бях успял да проникна в живота им и да спечеля доверието им, тази изложба нямаше как да се осъществи.

Колко хиляди кадри направи за целия проект и как всъщност ги селектира?
Това е една отделна история… Трябва да дадем заслуженото на галерия ФотоСинтезис, които канят световни фотографи и без които нямаше как да разбера, че Ванеса Уиншип, печелила най-престижните награди за фотография и Джордж Георгиу живеят в едно село в България. Озовах се на един уъркшоп, организиран от галерия ФотоСинтезис, в тяхната къща в село Мандрица и с времето си станахме близки. Когато НХГ потвърди изложбата, аз им се обадих и казах, че ми искат бюджет, а аз нямам дори селекция и не знам от къде да започна. Джордж ме попита колко кадъра имам, казах около 3000. Той ми каза да ги принтирам 13х18, да паля колата и да отида за седмица в Мандрица. Затворихме се в къщата и за седмица направихме селекцията.

До колко кадъра ги свалихте?
В момента са 81, като 20 са под формата на диапозитиви. Идеята за диапозитива ми хрумна по време на проекта, защото в затвора на всеки 15 минути надзирателите надничат през една дупка във вратата дали всичко е наред в килията. На мен ми беше под някаква форма гнусно усещането, че с това надничане се влиза в живота на някой човек, без неговото позволение. И се зачудих как мога да покажа това специфично нахлуване в личното пространство — така се сетих за старите диаскопи с диапозитиви, в които гледаш през една дупка и ми се стори подходящо да е част от медията на изложбата. Така добавих и онова воайорско усещане да наблюдаваш живота на тези хора, без тяхно разрешение, по един физически начин, наподобяващ дупката във вратата.

Как видя за себе си живота на тези хора? Какво не виждат “свободните” хора от живота на “несвободните”?
Животът вътре е много странен, съвсем друг свят, който си има собствени правила, има своите си закони, своите валути, всичко е различно. Първо ми беше любопитно, после леко гадно, защото всичко се плаща в цигари. Ценоразписа вече го знам, колко струва да те изперат, да ти изчистят — всички тези разлики във валутата са шокови за човек “отвън”. Станах си близък с някои от тях, особено със Стойчо, който е и лице на изложбата. Разбрах цялата му история — от детството до сега. Какво е отключило това да се стигне до престъплението убийство и много искам да направя филм за него… Дори декември ходих да свидетелствам в съда, защото се навършиха двайсет години откакто е в затвора.
Стойчо още в началото ми направи впечатление със спретнатия си вид, дори първия път като го видях си помислих, че е от персонала и когато се заговорихме и ми каза, че излежава доживотна присъда за убийство, тотално ме шокира! Беше от онези моменти, в които сякаш нещо те прерязва и се сблъскваш с нещо, което не си могъл дори да си представиш.

За кое не беше готов, кое те шокира в историята на Стойчо?
Представях си убийците по по-различен начин. Грам не съм си представял, че този човек може да е убиец, тогава осъзнах, че нашата представа за тези хора е много различна. Осъзнах, че това, че са извършили престъпление, е последствие от много навързани събития и това, че ако аз не съм прекрачил тази граница, то най-вероятно трябва да благодаря на живота.
Сближаването ми със Стойчо пък ме вкара в голямото приключение да помогна на жена му да се премести в Белене, тъй като живее далеч и няма пари да му ходи на свиждане всяка събота. Но в крайна сметка, тя вече има работа и жилище в Белене и може всяка седмица да го вижда. Това е едно от хубавите неща, които се случиха покрай проекта.

Чрез този проект и контакта със затворниците ти си очите и ушите за нас, хората отвън, относно живота вътре. Каква е най-голямата ни заблуда за тях? Защо толкова лесно ги дехуманизираме и заклеймяваме в крайност?
Не осъзнаваме, че както и навън, там всеки е различен човек — със собствената си история, със собствените си мисли и собствените си мечти. Ние ги квалифицираме просто като затворници, които трябва да умрат, че държавата не трябва да дава пари за тях, например, но съществуват много различни истории.
Една от историите за мен е много драматична и гадна. Тя е на едно момче, чиято майка се разболява от левкемия и една година той се бори за живота ѝ — лечения в Турция и какво ли не, но за жалост жената умира. Той изпада в брутална депресия, не говори с никого и в един момент отива до магазина, някакъв го напсува на майка, отключва се нещо в него, удря го и онзи умира… Този човек има дете и в момента е с двайсет годишна присъда. Хората не се замислят колко по-сложно и многопластово е всичко, а аз имах шанса да видя всичко това и съответно да мисля по друг начин, да не отсъждам категорично с лека ръка. Защото историята на Стойчо е една и е много по-различна от другия с доживотна присъда, който пък е убил от крайна ревност, провокирана пък от друга поредица от събития… Вече се хващам, че когато чуя за фрапантен случай по новините, се замислям какво стои зад новинарската сензация, какво ли е конкретното обяснение и поредица от причини, довели до престъплението.

Добре, че имаме изкуството, за да се замислим. Дали през филм, или фотографски проект, да отваряме очите си за неща, за които не знаем в детайл, а теглим лесно печата на правилно и грешно. Невинаги нещата са черни или бели и има нюанси, които може би не осъзнаваме.
Светът е така устроен, има добро и зло и винаги ще го има. Ние трябва да се примирим с това и по някакъв начин да се опитаме да минимизираме злото. Как? Като го опознаем. В затвора злото съществува, голяма част от хората са извършили неща, които са немислими за нас. Въпросът е, че за мен има смисъл това да се опознае и да се разбере откъде тръгва всичко.
Най-вероятно в следващите години ще се посветя на това — ако крайната точка е затворът, то аз искам да се върна и в юношеството, в ТВУ-тата, там където неосъзнатите тинейджъри започват да извършват престъпления, а след това да се върна и по-назад в детството, където без да осъзнаваме започва да се оформя злото.
Мисля, че светът на изкуството е добър начин да въведеш хората в друг свят, такъв който им е непознат. На изложбата хванах на няколко пъти хора да плачат именно заради това, че виждат хора, за които до момента са мислели изключително негативно, а за първи път ги виждат очи в очи като човешки същества.
Много си поиграх да ги заснема по специфичен начин, по-обикновен начин, каквито са няколко минути преди да заспят. Не можеш да си представиш какъв шум и каква лудница е в затвора! Крещи се, вика се, всеки се прави на какъвто не е, никакво лично пространство. За да ги изолирам от това, да ги хвана насаме един вид, ми костваше доста време и усилия. Всеки път се отделяхме в някоя килия, гонихме ги всички, а те стоят на вратата. Не можех да си чуя мислите, камо ли да успея да успокоя моите герои, но мисля, че успях да ги хвана в състояния, които успяват да дадат на хората друга гледна точка за тях.

В предварителния ни разговор спомена, че вътре в затвора съществува толерантност, на която ние навън не сме способни, в уж “нормалното” общество.
Нещо на което им завидях, е, че те са лишени от една суета, с която ние, модерните хора, сме направо заразени. Например, ти имаш шкембе и ей тука се събличаш пред мен и си започваш интервюто и грам не ти прави впечатление това. Можеш ли да си представиш как се почувствах като дойде лятото и всички са разсъблечени и грам не им пука?! Аз си представях, че аз ако имам това шкембе, с белезници да ме вържеш, няма начин да се съблека пред хора! Аз съм супер повреден модерен човек, ще гладувам ако трябва, но няма да се съблека на плажа ако и миниатюрно шкембе да имам, мега обремененост и суета! А тези хора го нямат това.
Друг пример, правя снимката на едната от двойките вътре и ми трябва някой да ми държи осветлението. Викам Стойчо да държи и онези двамата си се гушкат, прегръщат, а Стойчо го гледа това и грам не му дреме. И го питам после, не му ли прави впечатление, че те се гушкат като двойка, а той не е такъв, а той ми каза, че изобщо не му пука, да правят каквото искат.

Възможно ли е “страшните рецидивисти” да са лишени от хомофобия, за разлика от “правилните” хора навън?
Никой не е хомофоб вътре, необяснимо е за мен. Също така, вътре никой няма проблем и с това кой от каква религия е, нула проблем! Много е странно всичко това за мен. Може би са видяли толкова много неща, които обществото не е виждало и тези неща са ги приели за нормални, такива каквито са. Може би нашето общество умишлено си търси теми, които не са “нормални”, неща за които не трябва да говорим. Много се замислям за един проект, който много искам да направя и се казва ‘Разрешен от природата”. Това да има гей двойки разрешено ли е от природата?

В животинския свят е разрешено от природата.
За мен, щом съществува то е разрешено от природата и щом е така — сори, ние трябва да се съобразим с това. Има много такъв тип неща, има например хора, които се чувстват добре в кожата на другия пол и щом е така, то значи е разрешено от природата.

Излиза, че лишените от свобода живеят една свобода, които ние свободните не я живеем?
Ама ти остави двойките, има си и други гейове, които си живеят в мир с всички останали. Гледам и не вярвам, сравнявайки с обществото навън, как си създава проблеми от нищото…

Това дава много храна за размисъл, но се замислих да те попитам — дали пък целият този проект не води към някакви негативи за теб, като реакция?
За момента не, но може да е затишие пред буря. За момента няма хейт, голям е интереса и хората дойдоха с голямо любопитство на откриването. Един приятел написа нещо по повода и аз го казах на откриването. Написа, че всяко общество си има своето мазе и ние се правим, че мазето не съществува, а е добре да пускаме светлина там, за да видим какво има вътре. И трябва тази врата да се отваря по-често, а никой не се занимава да го прави.